Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (10)

Десет

— Гравитацията е капризна, любима — каза Куонийл. — С правилното смигване и вярната усмивка можеш да убедиш някои дребни детайли да сменят местоположението си. Ходенето по стени не е като да стърчиш от стената или от тавана. Номерът е само да не падаш.

Момичето вдигна крак и го постави на стената пред себе си. Концентрира се върху тежестта на поддържащия крак.

— Но това не е лесна за усвояване дисциплина — продължи Куонийл, крачейки зад нея. — Сигурна ли си, че е за теб?

— Сигурна съм.

— Няма нужда да бързаш. Разказвал ли съм ти за Виндик Ледър?

— Кой?

— Има един магьосник, който познавам — каза Куонийл. — Боготвори Безликите, но се е родил прекалено късно, за да участва във войната. Но основната му тема за разговор е следващата война, когато Нефариан Серпин ще поведе онези, които вярват, към победа. Та той беше преценил, че най-практикуваната магическа дисциплина е Елементалната и реши, че най-разрушаващият аспект на Елементалната магия е огънят. Така че той се застрахова огънят никога да не може да го нарани.

— Можеш да го запалиш от главата до петите и това няма да му навреди по никакъв начин. Но има едно слабо място. Няма дисциплина, в която да няма поне един недостатък. Опасността, когато се фокусираш върху едно нещо за сметка на другите, се усилва многократно. Той, разбира се, нямаше представа за това, когато се захвана с цялото нещо, защото, както съм чувал, никога не е блестял с особен ум.

— И кое е слабото му място?

— Водата.

— Това ли е? Просто вода?

— Не може да се потопи във вода. И трябва да стои прав, когато взима вана. Ако се потопи изцяло във вода, дори само за миг, ще се случи нещо много лошо.

— Като например?

— Не знам — каза Куонийл. — Но е нещо лошо. Идеята на историята ми е, че е взел решението твърде рано и сега е принуден да живее с него. Вече няма как да промени нещо. За какво мечтаеше, когато беше дете?

— Исках да стана Елементал — честно си призна момичето.

— А след това? — попита Куонийл. — С разширяването на хоризонтите, след като се запозна с още и още клонове на магията на Адептите?

— Хвърляч на енергия — отвърна тя. — Или пък Телепортатор.

— А — рече Куонийл. — Телепортатор. Какво би било по-полезно за острието в сенките от умението да се появява и изчезва за миг? Умиращо изкуство, биха казали някои. Но ти се отказа и от тази възможност?

Момичето кимна.

— Искам да ходя по стени — каза.

— Защо?

Тя се поколеба.

— За да мога да нападам отгоре. За да мога да нападам без предупреждение.

— Не, това не са твоите причини.

— Разсейвате ме от урока ми.

— Защо искаш да ходиш по стени?

Момичето върна крака си на земята и въздъхна:

— Не знам.

— Със сигурност имаш причина.

— Понеже е полезно — каза. — И е неочаквано. И по време на бой може да имаш предимство. Всички останали се бият стъпили на земята. Ако можеш да ги накараш да се бият странично или се биеш с главата надолу, на тях никога няма да им е удобно.

Наставникът кимна замислено.

— А сега истинската причина да искаш да ходиш по стените?

— Понеже никой друг не го прави! — избълва тя. — Всички останали избират дисциплини, които ще им помогнат да убиват. И какво? Така или иначе ни обучават да убиваме. Ще убиваме_ така или иначе_ — няма нужда да го правим и като изстрелваме енергия от пръстите си. Да избере подобна дисциплина за един убиец е като… то е…

— Излишно — помогна Куонийл.

— Да — съгласи се тя.

— Напълно съм съгласен с теб.

— Наистина ли?

— Разбира се. Какъв е смисълът да си острие в сенките, ако ще нападаш със стара недодялана сопа? Къде е изкусното в тази работа? Къде е финесът? За жалост, приятелите ти не са схванали основната идея.

— Не са ми приятели.

— А, да. Все още те наричат Благородничката, нали?

— Не говоря както преди. Не се разхождам горда и наперена, както правех преди. Въпреки това, продължават да ме наричат така.

— На колко години си в момента, момиче? На тринайсет? Вече е крайно време да си избереш собствено име.

— Ще си го избера, когато съм готова — каза момичето. — Няма да го направя, само за да спрат да ме закачат.

Куонийл се усмихна.

— Но защо не им кажете? — попита тя. — Ако правят грешен избор на дисциплини, защо не им направите един списък с правилните, за да могат да си изберат?

— Не е наша работа — отвърна наставникът. — Можем само да се надяваме, че чрез нашето обучение и насоки подходящите дисциплини ще станат очевидни. Понякога работи. Понякога — не.

— Авонт каза, че ще става Хвърляч на енергия — каза момичето.

Куонийл се усмихна отново.

— Още една, която не е схванала идеята. Но ще стане отличен убиец, при все това. Всички ще станат. Но никой от тях няма да се издигне отвъд „просто отличен“.

— Ами аз?

— Това не мога да кажа. Би могла, ако оживееш достатъчно дълго. Истината е, че никога не спираме да се учим. Ще учиш тук до Въздигането ти, а след това ще се върнеш във външния свят като една от нас и ще порастваш, ще ставаш все по-силна и по-завършена… И ако имаш късмет, ще се върнеш отново тук, ще казваш същите тези думи на някое друго момче или момиче, след няколко стотици години. — Разсмя се, като видя изражението й. — Уверявам те, че е много по-удовлетворяващо, отколкото звучи.

— Щом казвате.

— Нека се върнем на урока тогава. Достатъчно безполезни приказки от един безполезен глупак. Постави крака си на стената. Първо се научаваш да стоиш странично. После надолу с главата.

 

 

Куонийл не беше единственият преподавател, който я обучаваше. Понякога я представяха на магьосници, чиято задача бе да я научат на едно-единствено нещо за един ден. Понякога за седмица. Понякога за месец. Понякога за час. Не беше просто магия или бой, освен това. Имаше един мъж, който я обучаваше на фалшифициране. Една жена, която я обучаваше на дърводелство. Преподаваха й за двигатели и астрономия, както и джебчийство. Имаше една жена, която я обучаваше на всичко за жените и една, която я обучаваше на всичко за мъжете. И един мъж, който я обучаваше на всичко за ключалките.

Името му беше Аудоен и беше Стеноходец. Помоли я да отвори една врата, тя се опита, но вратата беше заключена. Каза му го, а той кимна, след което притисна ръка до ключалката и тя щракна и се отвори.

— Как го направихте? — попита момичето.

Аудоен се усмихна.

— Несъмнено си чувала фразата „клонове на магията“, нали? Представи си едно дърво. Елементалната магия е единият клон. Некромантията друг. Така нареченото Хвърляне на енергия още един. Има много, много клони на това дърво. Следиш ли ми мисълта?

— Да — каза момичето. — Не съм глупава.

Той се засмя.

— На всеки от тези клони има, как да го кажем, клонки. И понеже тези „клонки“ са толкова незначителни и в повечето случаи безучастни, научаването на някоя и друга от тях не пречи на избраната от теб дисциплина. За Стеноходците умението да отключват ключалки и да запечатват врати е клонка, която можеш както да игнорираш, така и да се възползваш от нея. Заради онова, което правим, наличието на подобен талант може да ни е от страхотна полза.

— Може ли да ме научите?

— Сигурна ли си? Може да е само дребна клонка на дървото на магията, но въпреки това изисква време, за да се усвои, а ти си имаш доста работа за вършене.

— Научете ме — настоя момичето. — Ще се справя.