Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (9)

Девет

Мракът се пропука и се разля светлина, а след това Танит излезе от стената в къщата на Йохан Старке. Четиричленен оркестър свиреше в съседната стая. Много шум от разговори, подправен с лек смях тук и там. Без аларми. Без викове. Дотук — добре.

— Бих могъл да ида направо за камата — тихо промълви Сангуайн. — Защо не, по дяволите? Тук съм, нали? Спести си усилията с актьорските изпълнения.

Танит разкопча гащеризона си и го остави да падне на земята. С елегантна стъпка излезе от него, плъзгайки крачета във високите токове, докато поставяше нежната презрамка на вечерната чантичка върху рамото си. Роклята й беше червена и тясна, а косата — кестенява и права. Зърна се в огледалото и остана доволна от това, което видя.

— Системата за сигурност на Старке ще събуди всеки Секач в района, — каза му тя. — Нали не искаш това? Всичко ще бъде наред. Ще се смеся с тълпата, ще омайвам, ще взема камата и ще я заменя с фалшификата. Ти просто чакай да ме вземеш.

— Говориш ли изобщо немски? — попита той, събирайки гащеризона, докато внимаваше да не остави и прашинка върху тоалета й.

— Знам някоя и друга дума — отвърна тя.

— Има ли някоя, която да не е ругатня?

— Найн. Имай ми доверие, става ли? Виж ме само, не съм ли страхотна?

— Винаги си страхотна. Една целувчица за късмет?

— Нали не искаш да си разваля грима — отговори тя и тръгна към вратата. Без усилие сложи красива усмивка на лицето си. Първият човек, когото видя, беше облечен целия в черно, с каска с визьор и две коси, закрепени на гърба му. Секач. Мина покрай нея, игнорирайки я напълно. Отне й кратък миг да се овладее, след което кимна на една възрастна двойка, после и на някакъв мъж с тъмна коса, а накрая се обърна така, сякаш бе забравила нещо. Върна се обратно в стаята. Сангуайн още не си беше тръгнал. Погледна я намръщено.

— Какво? Какво не е наред?

— Нищо — отвърна тя. — Просто… Там има някакъв мъж. Познавам го отнякъде.

Лицето на Сангуайн притъмня.

— Отменяме операцията.

— Не, не я отменяме. Имам фалшифицирана кама, която може да заблуди човек само в следващите деветдесет часа. Прекалено късно е да се отказваме сега.

— Танит, целият този твой план разчита на едно просто нещо — че никой тук не те познава. Това, че гостите са високопоставени немски магьосници, които рядко излизат от малките си общности, беше добро предположение. Но ако някой там отвън те познава…

— Може да греша — отвърна тя бързо.

— Каза, че го познаваш.

— Може да съм го виждала, но това не значи, че и той ме е виждал. Дори да ме е срещал, не би ме разпознал. Това е предимството да бъдеш блондинка, която винаги носи кафява кожа — появиш ли се като брюнетка с подлудяваща червена рокля, вече си съвсем друг човек.

Сангуайн поклати глава.

— Или трябва да направим стратегическо отстъпление, или да намерим начин да го изолираме. Убиваме го, ти взимаш камата и си бием камшика от цялата работа.

Тя постави длан върху ръката му.

— Не. Остави го. Дори не съм на сто процента сигурна, че го познавам.

— Може и да си излизала с него в някакъв момент.

— Моля?

— Не бих се изненадал. Май си излизала с всички.

— Сега определено не е моментът за това. Ще го кажа само още веднъж — не знам кой е.

— Не се тревожи, ще питам как се казва, докато умира.

— Били Рей. Бъди добричък.

— Какво ти пука? Вече нямаш съвест. Бих могъл да претрепя всеки в тази къща и това би те ядосало, само задето не съм оставил и за теб.

Танит вдигна рамене.

— Само защото можем да убиваме, не значи, че трябва да го правим. Не изпитвам удоволствие от убиването на хора.

Сангуайн я изгледа странно.

— Не ли? Даже мъничко?

— Е — рече Танит, — може би само мъничко — Тя се обърна. — Добре. Ще опитам отново.

— Това е глупаво. Ами ако той наистина знае коя си? Нямаш подкрепление.

— Би ли ми се доверил, ако обичаш? Тръгвай, хайде. Ще се справя.

Сангуайн сякаш понечи да каже още нещо, но Танит се отдалечи преди да му се удаде възможност. Тя излезе от стаята отново усмихната. Мъжът с тъмната коса вече го нямаше.

В очакване на глутница Секачи да й се нахвърлят отгоре всеки момент, тя проследи шума от партито и се озова в голяма зала, където се бяха събрали всички. Старке, както се беше информирала, бе нещо като колекционер. В миналото колекцията му сигурно щеше да бледнее пред тази на Чайна Сороуз, но откакто библиотеката й се вдигна във въздуха, сбирката на Старке май беше най-впечатляващата в Европа.

Самият Старке беше дребен човечец с прошарена в сиво коса. Брадата и мустаците му бяха педантично оформени — определено знак за това, че прекарва твърде много време да се възхищава на собственото си лице. Но пък е добре облечен, Танит трябваше да му признае това. А и притежаваше онази аура на сила, която като че ли имат всички хора на авторитетни позиции. Той забеляза, че го наблюдава, а тя отклони поглед и премина към следващия предмет от експозицията, като добави малко повече движение в ханша.

Миг по-късно той стоеше до нея.

— Прекрасен експонат — каза тя.

— Имате набито око за качеството — отвърна той. Подаде ръка. — Не мисля, че сме се запознавали.

Тя постави ръка в неговата, а той я поднесе към устните си и целуна горната част. Танит се усмихна.

— Казвам се Табита. Това вашият дом ли е? Наистина е чудесен.

— Ех, благодаря ви, Табита. От коя част на Франция сте?

Танит се засмя.

— Тулуза — каза. — Ала съм изненадана, че забелязахте. Мислех си, че отдавна съм загубила акцента си. Предполагам, че това е доказателство как човек не може да скрие произхода си.

— И защо бихте искали да направите такова нещо? — попита Йохан. — Тулуза е прекрасно местенце. Някои от най-красивите жени идват от там, нали знаете.

— Така ли?

— Така съм чувал.

— Господин Старке, струва ми се, че флиртувате с мен.

Сега беше ред на Йохан да се засмее.

— Ако се чувствате поласкана, то това е само флирт.

— Значи е флиртуване — каза Танит.

— Кажете ми, Табита, с кого сте тук?

Танит обърна глава съвсем леко.

— Приятелите ми са там. Простете ми, господин Старке, в известен смисъл съм неканен гост. Увериха ме, че няма да имате нищо против, но, е… приятелите ми са всеизвестни лъжци. Но дори да ме изритате на мига, тази вечер все пак си заслужаваше.

— Мисля, че мога да ви простя, Табита, но единственото условие е да ме наричате Йохан.

— Значи имаме сделка, Йохан. Кажете ми, какво трябва да направи едно момиче, за да си заслужи обиколка из тази прекрасна къща?

Оставиха суматохата и тръгнаха към най-отдалечените крила. Коридорите тук бяха значително по-тъмни. Стигнаха до широка овална зала със стъклени стени, които гледаха към тъмното езеро, което разцепваше гората наоколо. В стаята имаше още експонати.

— Другите гости няма ли да видят тези? — попита Танит, преминавайки от един предмет на друг.

Йохан се усмихна.

— Боя се, че не. Само много специални хора получават достъп до тази зала.

— Значи съм много специална личност, така ли?

— От това, което виждам — да.

Тя се усмихна.

— Значи тези експонати са ценни? Струват много пари?

— Идва момент, в който парите вече нямат значение — каза Йохан. — Тези предмети са безценни поради ред причини.

— Ами това? — попита Танит, придвижвайки се към централния експонат, поставен в стъклена витрина. — Този нож?

— Това е кама — отговори Йохан. — И наистина бих ви казал, че имате око за качеството. Чували ли сте някога за Богоубийците?

— Трябва ли да съм чувала?

— Предполагам, че не. Преди цяла вечност, когато Древните се опълчили на Безликите, имали набор от оръжия, с които да ги наранят.

— О, знам за това — оживи се Танит. — Майка ми ми четеше тези истории. Скиптърът, нали така?

— Скиптърът беше най-добрият Богоубиец, да, но има и други. В частност — меч, лък, копие и кама.

Тя се намръщи.

— Да не би да ми казвате, че това е камата? Но, Йохан, тези истории са просто приказки. Безликите никога не са съществували. Всъщност никога не е имало ужасни стари богове, които са владеели света.

Йохан се усмихна.

— За хора като мен, които работят в Убежището, тези приказки се оказват истина по-често, отколкото си представяте.

Тя погледна отново към камата.

— Красива е — каза.

— Красотата й бледнее в сравнение с вашата.

Танит прехапа горната си устна.

— Може ли… бихте ли ми позволили да я подържа?

Йохан се усмихна.

— С радост бих ви позволил, но тук имаме строги правила за сигурност. Има други предмети от колекцията ми, към които не съм така параноично настроен. — Той вдигна рамене и се разсмя, а Танит доби разочарован вид.

— О — каза тя. — Просто… Това е доказателство, нали се сещате? Ако онези приказки са верни, значи това е… това е част от историята. Нещо повече. Част от мит.

Той погледна нея, после камата.

— Знаете ли какво? Мисля, че тази вечер е била предначертана. Ние сме били обречени да се срещнем, Табита. А кой съм аз, за да споря със съдбата?

Той помаха с ръка пред витрината и Танит чу лекото щракване, когато стъкленият похлупак се отвори леко. Йохан го наклони на пантите му.

— Внимавайте да не се порежете — каза. — Едно порязване от това нещо тук може да убива. И това не е нито мит, нито приказка. Виждал съм го с очите си.

С подходящия за случая блясък в очите и същевременно предпазливо, тя посегна и извади камата от ложето й. Обърна я в ръката си, наслаждавайки се на тежестта, на баланса, на начина, по който светлината улавяше тънкото острие.

Тя обърна тялото си така, че да прикрие дамската чантичка и със свободната си ръка я отвори. Фалшивата кама не беше така добре балансирана, но беше приблизително със същото тегло. Хвана я. Щеше да мине. Надяваше се.

— Великолепно, не мислите ли? — попита Йохан.

— Държа историята — издиша тя. — Това е… това е толкова… вълнуващо. — Погледна към Секача до вратата, който стоеше с гръб към тях. — Той навсякъде ли ходи с вас?

Йохан надникна през рамо и Танит размени камите.

— Не навсякъде — отвърна Йохан, връщайки погледа си към нея, а Танит му се усмихваше, докато връщаше омагьосаното копие в стъклената витрина. Йохан обезопаси капака и махна с ръка, след което последва щракване. Не се чу аларма. Фалшификатът не беше уловен. Танит си отдъхна. — Можем да се усамотим някъде, ако желаете — предложи Йохан.

— Нощта е топла — каза тя. — С удоволствие бих се разходила на лунна светлина.

— Вашето желание е закон за мен. — Той я поведе към стъклената врата и двамата излязоха навън. Отидоха до каменистата крайбрежна ивица. Имаше малък док, но нямаше лодка. Йохан поговори още малко за колекцията си, а Танит казваше правилните неща в правилните моменти. После го погледна в очите.

— Кога си тръгват гостите? — попита.

— Когато им кажа.

— Става късно, не мислите ли? Някои сигурно трябва да пътуват дълго до дома си.

Той се усмихна.

— Тогава по-добре да ида да им благодаря за посещението.

— Ще остана тук, ако нямате нищо против.

— Моля ви. Ще съм тук само след минутки.

Танит затегна добре дръжката на чантичката на рамото си, докато го наблюдаваше как се отдалечава, после изрита обувките си и тихо се спусна към дока. Пръстите й се впиха в тъканта на роклята и я дръпнаха, разкъсвайки я точно по средата. Остави я да падне около краката й, стигна до дока в банския костюм, с който бе облечена под роклята, и с едно плавно движение се гмурна в топлата вода. Насочи се към повърхността и продължи да плува, без да издава почти никакъв шум.

Лодката я очакваше. Джак беше обкрачил едната страна, с рибарска въдица в ръка. Наблюдаваше я как се приближава.

— Аз се чудех к’во плаши рибоците — рече, когато Сангуайн се появи до него и помогна на Танит да се качи.

— Взе ли я? — попита Сабине.

— Щях ли да изглеждам толкова доволна от себе си, ако не бях? — отвърна Танит, подавайки чантичката. Сабине извади камата и я разгледа.

— Фалшификатът беше идеален — изкоментира тя. — Изглежда точно като оригинала.

— Ами Старке? — попита Джак. — Заподозря ли, че си крадец от класа или виждаше само усмивката и роклята?

— Нищо не заподозря — каза Танит, докато се подсушаваше с една кърпа. — Но май ще трябва да си обираме крушите преди да започне да ме издирва.

Сангуайн запали лодката и потегли, придържайки се близо до малките островчета. Танит заключи камата в касата и тогава чу нещо из дърветата, покрай които минаваха. Погледна нагоре, откъдето се спусна един Секач, като запрати Танит в Сангуайн, удряйки главите им една в друга. Танит се препъна, осъзнавайки смътно, че Секачът изблъсква Сабине във водата, а лодката губи скорост. Джак се хвърли на нападателя, докато ноктите му безполезно драскаха палтото на Секача. Получи удар с глава за награда, ритник в пищяла, след което Секачът вече обвиваше ръка около гърлото му.

Докато доброто настроение се изпаряваше, Танит се пребори с болката в главата си и се надигна, олюля се малко и се насочи директно към Секача. Откъсна го от Джак, който падна на колене, борейки се за глътки въздух. Лакътят на Секача уцели лицето на Танит отстрани. Последва юмручен удар, който тя успя да избегне, но се подхлъзна на мократа повърхност с босите си крака и се стовари долу без капка финес. Скръсти ръце, за да блокира ритник, забелязвайки блясъка на косата миг преди да се стовари върху нея.

Метна се назад, през глава, приклякайки точно навреме, за да види дъгата на косата, прицелила се в нейната глава. Скочи, блокирайки с две ръце ръката, която замахваше с острието, обвивайки пръсти около китката му, после скочи, свивайки силните крака под себе си, докато използваше ръката му за пилон, около който залюля цялото си тяло. Изпъна крайници, стоварвайки пищяли в челюстта му. Той се изви назад, докато цялата му сила го напускаше, а тя се приземяваше. Краката й докоснаха пода, но тя отново се подхлъзна и падна в ръцете на Сангуайн.

— Не се притеснявай — каза той. — Тук съм, за да те спася.

— Такава съм късметлийка да те имам — отвърна тя, измъквайки се от ръцете му — Джак, добре ли си?

Джак се изплю отстрани на лодката.

— Почти ми изстиска животеца, гадината. А имам толкоз още да преживея. — Той се изправи и се огледа. — Къде е Сабине?

Сабине се издърпа от водата зад него и го изгледа ненавистно, както се беше подпряла на лодката.

— Изплю се върху мен.

— Оп — измънка Джак. — Извинявай — Протегна ръка. Сабине се поколеба, преценявайки подозрително изкривените пръсти и дългите нокти, но след това му позволи да й помогне.

— Какво ще го правим? — попита тя, гледайки припадналия Секач. — Ако го пуснем, ще каже на Старке, че ние сме откраднали камата, но ако го задържим като пленник, ще трябва да го влачим навсякъде с нас.

Танит се престори, че го обмисля.

— Добър въпрос, Сабине. Какво ли да правим с този толкова неочакван гост? Били Рей, някакви идеи?

— Може и да имам някоя друга — отвърна Сангуайн, докато изваждаше бръснача и прерязваше гърлото на Секача.

Сабине се препъна назад.

— Какво правиш? — извика. — Не можеш да убиваш хората просто така! Какво, по дяволите, правиш?

— Убивам хора — отговори Сангуайн.

Сабине пристъпи две крачки напред и блъсна Сангуайн.

— Той беше в безсъзнание! Беше в безсъзнание, не можеше да се защити, а ти го уби!

Сангуайн се ухили, когато Сабине го блъсна още веднъж.

— Сабине — обади се Танит, — Сангуайн направи каквото трябваше. Не можем да оставяме свидетели след себе си. Сама го каза — не можехме да го освободим, нито да го вземем с нас.

— Не ме бройте — заяви Сабине. — Не съм се съгласявала с това. Крада и мамя, но не убивам.

— Никой не те кара да го правиш — нежно обясни Танит. — И благодарение на присъствието ти при нас, можем да сведем смъртите до минимум. Ако не беше с нас, щеше да има бясна стрелба и щяхме да убиваме всеки, който ни се изпречи на пътя. Сабине, ти си онова, което някои хора наричат „изпратена от Бога“. Ти си доброто влияние върху всички ни. Не можем да си позволим да те загубим.

— Тогава ми обещай, още тук, че оттук нататък няма да има повече убийства.

Лицето на Танит придоби болезнено изражение.

— Не мога да направя това, Сабине.

— Тогава напускам.

— Сабине — каза Танит, — моля те.

— Да — обади се и Джак. — Не си тръгвай. Ние сме добър екип, аз и ти.

Сабине се намръщи.

— Ние двамата? Ние не сме екип.

— Не сме ли? — попита Джак и наистина звучеше изненадан. Погледна към Танит. — Не сме ли?

Тя не му обърна внимание.

— Сабине, мога да ти обещая нещо, но не това, което искаш. Мога да ти обещая, че ще убиваме, само когато се налага да се защитим. Така е справедливо, нали? Звучи ли ти разумно?

Сабине отмахна мократа коса от лицето си. Загриза устна.

— Никакви убийства на хора в безсъзнание повече — каза тя.

Танит кимна.

— Става. Били Рей?

Сангуайн вдигна три пръста.

— Честна скаутска.

— И никакви убийства на невинни хора повече — продължи Сабине.

— По принцип съм съгласна — рече Танит, — ако си съгласна да разбереш, че някои хора просто си го просят.

Джак кимна.

— Т’ва невинността е малко мътна територия, кат’ става дума за трепане.

Танит пристъпи напред, хвана Сабине за ръце и я погледна в очите.

— Сабине, с нас ли си? Имам нужда от теб. Не мога да го направя без теб.

Сабине помълча известно време, но това беше без значение. Танит знаеше, че вече я е омаяла.

— С теб съм — каза най-накрая Сабине и Танит я прегърна.

— Благодаря ти — прошепна Танит. Отдели се, взе една кърпа и я подаде на Сабине. — Хубаво, сега да се съсредоточим върху това да намерим място, за да се отървем от тялото. Докато го открият, можем да се надяваме, че Йохан ще мисли за това как съм офейкала с бодигарда му. А това ще ни предостави много време, за да се доберем до другите три оръжия.

— Кое е следващото? — попита Сабине, седнала на ръба на лодката, която вече беше запалена.

— Лъка — отвърна Танит. — В момента е притежание на някои доста безскрупулни хора.

— Може да се наложи прилагането на малко насилие — обади се през рамо Сангуайн, докато управляваше лодката. — Може да има нужда да се пролее малко кръв.

— Кръв на престъпници — намеси се бързо Танит. — Кръвта на лошите. Не невинна кръв.

— И имаш тържественото ми обещание — заяви Джак, потупвайки Сабине по рамото, — че ще убивам само будни, а ако не са будни, кълна се, че ще ги събуждам и тогаз ще им светя маслото, или ще ги убивам докат’ се събуждат, зависи от ситуацията и от туй какво си просят. Ама ш’са будни, имаш ми думата.

Сабине въздъхна.