Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (6)

Шест

Там долу, в мрака и студа, момичето не правеше нищо друго, освен да тренира.

Сутрин упражняваше ума си — езици и числа, и истории — както познати, така и скрити. Седеше с другите в полукръг около наставника, без да обръща внимание на шепота и физиономиите, и подхилванията, когато отговореше грешно на някой въпрос.

Следобедите бяха за друг тип тренировки. Тогава се биеше, катереше се, тичаше и плуваше. Това беше времето, когато мускулите им се разтягаха и се късаха, и после се изграждаха наново, когато телата им се учеха да се движат независимо от умовете им. Мускулна памет, така го наричаха наставниците. Която превръщаше боя във втора природа. А убийството — в инстинкт.

Момичето никак не харесваше идеята за убийство, макар и да разбираше, че това щеше да е необходима част от обучението й. Останалите твърдяха, че нямат нищо против. Авонт дори настояваше, че няма търпение да дойде моментът за първото й убийство — тогава винаги поглеждаше към момичето и всички останали се смееха. Авонт продължи с този театър докато една сутрин не бе повикана от Куонийл.

Когато се върна, дрехата й бе напоена с кръв, а тя беше пребледняла. Очите й бяха отворени широко и бяха влажни. Момичето я откри по-късно да плаче тихо в един тъмен ъгъл. Авонт погледна нагоре и пак я нарече Благородничката, нарече я с много по-лоши имена, докато момичето не се отдалечи и не я остави на сълзите й.

Момичето не чакаше с нетърпение първото си убийство.

Куонийл я изведе от часовете един ден и тя го последва покорно със свит корем. Стигнаха до малка стая, където една жена беше прикована с вериги към стената. Беше първият човек, необлечен в роба, когото виждаше от доста време.

— Кои сте вие? — попита жената, изплашена. Косата й беше кестенява. Тя самата беше леко пълна. Изглеждаше на възрастта на майката на момичето. — Какво искате? Ако ме пуснете, няма да кажа на полицията, кълна се.

Куонийл подаде камата на момичето.

— Убий я — каза.

Жената разтвори широко очи. Момичето погледна камата.

— Не мога — отвърна.

— Но това е причината да тренираш толкова много — каза Куонийл. — Когато си острието в сенките, ще погубиш много животи. А това ще е първият ти.

— Но аз дори не познавам тази жена — настоя момичето.

— Името ти — каза Куонийл. — И по-високо, за да може да те чуе момичето.

— Танит — отговори жената. — Танит Удол. Имам син и дъщеря и те имат нужда от мен. Моля ви. Моля ви, пуснете ме при тях.

— Ето — рече Куонийл. — Сега вече я познаваш. Сега ще ти бъде ли по-лесно да отнемеш живота й?

Момичето поклати глава.

— Не ми е сторила нищо. Не ме е наранила. Не мога просто да я убия.

— Можеш. Доста лесно е.

— Но защо?

— Защото като острие в сенките трябва да убиваш онези, които ти е казано да убиваш. А аз ти казвам да убиеш тази жена.

Куонийл щракна с пръсти и веригите, държащи жената към стената, се отвориха с пукот. Жената залитна леко, потри китките си — свободна, но все още ужасена.

— Учителю, моля ви…

— Питам те, дете, каква е ползата от убиец, който не може да убива?

Момичето преглътна.

— Никаква, Учителю.

— Никаква, именно. Откакто си с нас, те тестваме всеки ден, по всеки възможен начин. Всеки въпрос, който задаваме, е тест. Всяка задача, която ти се дава, е тест. Но нито един от тези тестове няма да завърши със смъртта ти, ако го провалиш. Това е първото истинско изпитание, което ти се поставя. Помисли внимателно как ще процедираш по-натам.

— Ако… ако имах още малко време — обади се момичето.

— За да направиш какво?

— За да се подготвя. Да си дам кураж.

— Ясно. Значи ако отложим този тест с шест месеца или малко повече, може би година, мислиш, че ще си готова тогава ли?

— Може би — отговори момичето. После кимна. — Да. Да, сигурна съм.

— Е — рече Куонийл, — в такъв случай няма да е кой знае какво изпитание, не мислиш ли?

Жената вече плачеше, тихи малки хлипове, които караха раменете й да се тресат.

— Не мога да я убия — обясни момичето.

— Тогава аз ще го направя — отвърна учителят. — А преди нейното сърце да е спряло да тупти, ще съм убил и теб.

Момичето стисна ножа.

— Ще се боря.

— Ще загубиш. Тази жена ще умре днес, независимо какво ще решиш ти. Направи правилния избор и я убий бързо. Ако съм аз, ще я накълцам на малки парченца и ще умре с писъци.

Момичето погледна хлипащата жена, а собствените й очи се напълниха със сълзи.

— Моля ви, не ме карайте…

— Съжалявам, дете — каза Куонийл. — Но това е нещо, което трябва да направиш.

Жената внезапно се втурна към вратата, изблъсквайки Куонийл от пътя си и се насочи право към момичето с разкривено от отчаяние и бяс лице. Налетя на момичето и спря, а момичето отстъпи встрани, с празна ръка. Жената погледна надолу към камата в корема си. Изрида отново, а краката й се подгънаха под нея. Седна на земята и поклати глава.

— Не — тихо продума жената. — Не, моля ви… не аз…

Изхлипа, пое си въздух кратко и рязко, а когато издиша, се наклони напред, докато не положи глава на земята. Не помръдна, нито си пое друга глътка въздух.

Момичето погледна ръцете си. Нямаше кръв по тях. Цялата кръв на жената изтичаше на пода. Чуваше как капе. Но нямаше капка по ръцете й. Ръцете й бяха чисти. Не смяташе, че това е редно. Трябваше да са изцапани в червено. Помисли си дали да не клекне долу, да постави ръце в растящата локва кръв, но идеята за това, самата идея, караше нещо в съзнанието и да се надига, нещо мрачно и грозно, и уплашено, а това караше тялото й да се тресе, а сълзите да се леят.

— Справи се добре — каза Куонийл. — Уроците ти за днес приключиха. Свободна си.

Тя избяга от стаята със замъглен от сълзите поглед.

 

 

На следващата сутрин Куонийл седна до нея, докато закусваше. Момичето не беше свикнало някой да сяда до нея.

— Някои от децата казаха, че са те чули да плачеш снощи — каза, с тиха, но нормална интонация, като че я молеше да подаде хляба.

Момичето не отговори.

— Вярно ли е? — попита Куонийл. — Плака ли в стаята си, дете?

— Накарахте ме да убия човек.

— Да, така е. Затова ли хленчи?

— Мислех си, че убиваме само лоши хора. Това казахте. Това ми казахте.

Куонийл поклати глава.

— Казах, че убиваме хората по някаква причина. Ако си избрала да разбираш това като убиване само на лошите, то как тогава мога да съм виновен за това?

— Но ако убиваме добрите хора, ние не можем да бъдем добри.

Куонийл се усмихна.

— Имаме си кодекс. Имаме правилник. Убиваме хора, които заслужават смърт. Но понякога онези, които заслужават смърт, не са зли хора.

— Брат ми никога не би убил невинен човек.

— Не познаваш брат си.

— Познавам го по-добре от вас — отвърна тя, а гневът заливаше лицето й. — Той е добър и е герой, и помага на хората.

— Помага на хората, вярно е. Както и всички ние. Затова сме тук, ние, остриетата в сенките. Да помагаме на хората.

— Тогава защо ме заставихте да убия невинен човек?

— За да видя дали би го направила. Да видя дали би могла. Ти премина този изпит. Първият път винаги е най-трудният. Отсега нататък ще ти е по-лесно.

— Повече няма да убивам невинни хора.

Куонийл се усмихна отново.

— Не си убила нито един невинен човек, дете. Онази жена уби съпруга си. — Дълга пауза. — Изглеждаш изненадана. Мислиш, че всички убийци изглеждат като убийци? Мислиш, че замислят и планират, и сучат мустак? Тя отрови съпруга си, за да се отърве от него и да вземе парите му. Тя заслужаваше смъртта.

— Какво… какво ще стане с децата й?

— Смъртните знаят как да се справят с такива неща. Ще се погрижат за децата.

Момичето погледна в чинията си.

— Защо не ми казахте?

— Щеше ли да ти е по-лесно да убиеш убиец? Момичето замълча.

— Да.

— Тогава що за изпитание щеше да е това? — попита Куонийл.