Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (5)

Пет

Покриви и комини, това беше всичко, което можеше да се види оттук. Цялото нещо напомняше на Сангуайн за онази сцена от Мери Попинз, когато Дик Ван Дайк започна да танцува заедно с всичките там четки за комини, високо над Лондон. Чудеше се дали Спрингхийлд Джак си правеше труда да танцува с разни четки, пеейки песнички около комините. Вероятно не, ако трябваше да е честен. И все пак, това си беше мисловна занимавка докато чакаше, свирукайки си. „Чим чим чири“, нащрек за Секачи.

Няма и двадесет минути по-късно, една длан с дълги пръсти пролази над ръба като обезпокоително грозен паяк, последвана от ръка, а после и прокъсан цилиндър с набръчкано, изпито, безформено лице под него. Джак си остана там долу, с брадичка на нивото на покрива и очи, впити в Сангуайн.

— Няма никой друг — успокои го Сангуайн.

Гласът на Джак бе писклив и напрегнат.

— Освен Секачи — отвърна. — Тия са навсякъде.

— Не и тук. Не и сега. Тук съм вече половин час и не съм видял и един.

— Навъртат се.

— На мен ли го казваш. Целият район им е една голяма издирвателна зона. Но ако имаш уменията, вмъкването и измъкването не е чак такъв проблем. Хайде излизай. Имаме време да си поприказваме, нали?

Джак остана неподвижен за миг, а после с финес, който сякаш не изискваше и капчица усилия и който щеше да накара очите на Сангуайн да изскочат от орбитите си, ако не ги беше изгубил много отдавна, се издърпа нагоре и застана на ръба. Беше бос, а дрехите му — цилиндър и фрак — износени и прашни.

— Как разбра къде да ме намериш? — попита Джак.

— Не съм — отвърна Сангуайн. — Предположих, че все пак ще държиш нещата под око. Очаквах да ме намериш, ако изчакам достатъчно дълго.

— Какво искаш?

— Да си поговорим.

— Тъй ли? Изглеждаш твърде спокоен за някой, който трябва да се притеснява.

— И защо трябва да се притеснявам? Ние сме двама стари приятели, застанали на един покрив, унесени в приятен разговор.

— Последния път, когато си приказвах с теб, беше наумил да подкараш Механизма на опустошението, да не си забравил? А онзи подъл противен вампир се врътна и избяга, остави ме да бъда заловен и хвърлен в килията.

Сангуайн вдигна рамене.

— И аз какво съм виновен? Много добре знаеш, че не трябва да даваш на вампир и най-малък повод за отмъщение, а ти му попречи да убие Валкирия Каин на онзи плаж преди четири години.

— Тогава имаше… как им се викаше? Смекчаващи вината обстоятелства. Вие всички ме бяхте излъгали.

— Не можеш да приемаш нещата толкова лично, Джак.

— Мога и ги приемам. Заради Дъск и заради теб и скъпия ти бащатко, прекарах в кауша последните две години. И досега щях да си стоя там, ако не бях избягал.

— Дрън-дрън. Щяхме да дойдем да те измъкнем.

Джак го напуши на смях.

— Ей сега, да.

— Сериозно. Вече бяхме започнали подготовката за смел опит за освобождаване, когато чухме, че си се справил съвсем сам.

— И защо ще искате да съм на свобода? Да не би да ви трябва моята помощ, а? Поредната опасна мисийка?

— Ами всъщност, да.

— Аха, знаех си. Чупката.

— Джак…

— Нямам интерес. — Джак се обърна, подгънал колене, готов за скок.

Сангуайн пристъпи напред.

— Къде отиваш? Къде можеш да отидеш? Обградили са района, Джак, и стесняват кръга. Ще те хванат, ще те завлекат обратно и ще те хвърлят в килия, толкова дълбока, че няма да вдишаш свеж въздух повече през живота си.

— И нека позная — каза Джак, с леко наклонена глава, — другата ми възможност е пак да се хвана на хорото с теб и с баща ти, и с онзи вампир, така ли?

— Не с баща ми. Затвориха го и никой не знае къде е. Колкото до Дъск, е да, и той е на борда.

— Забрави.

— Попитай ме кой ръководи малката ни мисия.

— Няма.

— Танит Лоу.

Джак се извъртя.

— Какво?

— Не си в час, Джак, затова не си чул. Сега в нея има Останка. Променила е възгледите й за много неща. Сега е една от нас.

— Сериозно ли говориш?

— Щях ли да се шегувам по отношение на жена, носеща толкова тесни кожени дрехи?

— Значи сега Танит Лоу е обладана от мракобесна малка Останка и е станала зла като нас, тъй ли? — попита Джак и после се замисли. — И какво точно включва тази мисия?

— Включва е точната дума, включва събирането на четирите оръжия богоубийци от всички краища на света. Имаме всички локации, липсват ни хора.

— И за какво ще ги използвате тия оръжия, ако мога да попитам?

— Е, тази малка подробност засега е в тайна. Ако се включиш, обаче, всичко ще ти се разясни.

Джак присви очи.

— А рискът?

— Освен съпротивата, която ще срещнем при взимането на оръжията от сегашните им собственици, ще има и една малка групичка магьосници, които ще се опитат да направят същото. Целта ни е да вземем оръжията първи, да ги заменим с добри фалшификати и да се измъкнем преди някой да е разбрал, че нещо не е наред.

— И коя е тази малка групичка магьосници?

— Декстър Векс и още неколцина. Общо седем. Танит събира свой екип, който да им се противопостави. Ти си избор номер едно.

— Не участвам в никакви екипи с Дъск. Ако той остане извън избора, аз съм вътре.

— Това е чудесна новина. Танит ще бъде доволна. Но има един малък проблем. Дъск вече е в играта.

— Нали каза, че съм избор номер едно.

— Ти си. В сърцата ни. Но по азбучен ред Дъск се нарежда преди теб.

— И какво печеля аз от цялата работа?

— Като за начало, те извеждам оттук през земята и те изкарвам от Лондон, далеч от издирвателните екипи. Ако те намерят, малката ни групичка ще се бие за теб. Но нещо повече — Танит проведе някои проучвания.

— Е, и? Какви проучвания?

— За теб, за това какво си и откъде си дошъл. Ако ни помогнеш да намерим оръжията, тя ще ти каже всичко, което си искал да знаеш.

— Лъжеш. Нищо не знае. Никой не знае.

— Джак, почти през целия си живот си бил убиец, нали така? Бил си злодей. А тя — герой. Тя е имала достъп до неща, за които ти само можеш да сънуваш.

— Тя знае какво съм аз?

— Да, знае. Вътре ли си?

— Текс, ако ме лъжеш…

— Джак, тя има нужда от свой екип. Написала си е домашното. Когато всичко приключи, ще си получиш наградата. Е, какво ще кажеш? Вътре ли си?

Джак приближи ръка до устата си, а малките остри зъбки задраскаха по кожата на кокалчетата. Всъщност, не му отне дълго да го обмисли.

— Да — обади се. — Вътре съм.

— Прекрасна новина — рече Сангуайн и се усмихна.

— Е, къде е тя? Нямам търпение да видя чисто новата, зла до мозъка на костите си Танит Лоу.

— Съвсем скоро ще я видиш, не се тревожи. Точно в момента преговаря с трети член на малката ни групичка, някой, който по азбучен ред е преди теб и Дъск, но заема далечното трето място в сърцата ни.

— Ами? — отвърна Джак. — И кой ще да е това?

 

 

Черната Анис^[1] бе срещала позорен край. Малцина можеха да оцелеят след срещата с нея, не и ако се разбеснееше и кожата й добиеше онзи син цвят, а зъбите й пораснеха дълги и нащърбени. Ноктите й бяха карали мнозина да замлъкнат при последния си предсмъртен вик, а челюстите й бяха перфорирали не едно и две гърла. Тя беше човекоядец и никога не бе виждала нищо лошо в това, а през по-голямата част от живота си бе живяла в една или друга яма, или при повече късмет — в някоя пещера, с под, осеян с костите на жертвите й. Освен един конкретен идиот, който тичаше след нея, никой друг не бе излизал от леговището й, веднъж влязъл вътре.

Докато не се появи русата. Русата в кафява кожа. И преди Анис дори да разбере какво по дяволите се случва, беше цялата овързана и безпомощна, а русата в кафявата кожа й се усмихваше отгоре.

Както го правеше точно сега.

Анис се изправи в тясното си легло, в килията, която беше прекалено малка и твърде светла. Имаше тоалетна на едната стена и мивка на другата. Никога не бе имала нужда нито от тоалетна, нито от мивка, когато живееше в ямата си. Това изглежда бе единственото предимство да живееш в яма.

— Здрасти — рече русата. Беше застанала в рамката на отворената врата, усмихваше се, с онзи неин меч, който висеше на гърба й, а кафявата кожа едва събираше формите й. — Добре изглеждаш — каза русата. Танит Лоу, така се казваше. — По-добре от последния път, когато те видях, във всеки случай. Поне не носиш торба.

Анис я изгледа, но не мръдна от леглото.

— Държат ме гладна тук.

— Не, не е вярно. Хранят те.

— Аз ям хора. Не ми дават хора. Дават ми животни. Това е варварско отношение. Хората поне имат шанс да се бият и да се измъкнат. Животните, дето ми ги дават, вече са умрели. Повдига ми се от това, разбираш ли.

— Анис, ти си уникален индивид и това е причината да съм тук.

— Мога да ти разпоря гръкляна.

— И ако успееш да извадиш онези твои остри нокти, съм сигурна, че няма да имаш проблем да го направиш. Но не можеш. Затворена си тук, в тази малка килийка, с ограничена сила и живот, който се изплъзва от ръцете ти. И нека да погледнем истината в очите, Анис, по-млада няма да станеш.

— И затова ли си дошла? Да злорадстваш?

— Нищо подобно. Виждаш ли, последния път, когато се видяхме, бях старото ми аз. Но сега съм новото ми аз и новото ми аз гледа на нещата по различен начин. Новото ми аз никога не би те арестувало и никога не би те извадило от онази яма. А каква чудна яма беше това. Кажи ми нещо — харесваше ли ти да живееш в ями?

Анис гледаше сърдито.

— Виж, не се опитвам да те бъзикам, честно. Не мисля, че ти е харесвало да живееш в ями. Мисля, че си била принудена заради твоето… положение. — Танит се усмихна нежно. — Ами ако ти кажа, че има лек?

Анис се намръщи.

— Лек за какво?

— За това, което те мъчи. За твоето проклятие.

— Лек за проклятието ми? Няма лек за моето проклятие. Не съм прокълната. Така съм родена. То си е естествено.

— Анис, ти нямаш представа какво си, нали? Не знаеш защо кожата ти посинява или пък защо ти порастват ноктите, не знаеш защо ще се превърнеш в камък, ако те освети слънчев лъч.

— Ами? — измънка Анис, подсмърчайки. — И предполагам, че ти знаеш?

— Всъщност, да — отговори Танит, — знам.

— Лъжеш.

— Имам достъп до определени досиета и документи, а едно от тези досиета е за теб. Ти си прокълната, Анис. Затова си такава, каквато си. А лек има. Но ако го искаш, трябва първо да направиш нещо за мен.

— Като какво например?

— Събирам група от специални личности с уникални таланти и искам да си част от нея.

— Искаш да съм в някаква банда? Че аз ям хора.

— На новото ми аз изобщо не му пука — заяви Танит. — Яж си, когото си пожелаеш. Освен хората от екипа, разбира се. Това би донесло някои неудобства. Просто прави каквото ти кажа и когато свършим работата, ще те освободя и ще си получиш лека. Остатъкът от живота ти ще принадлежи на теб, да го прекараш както си пожелаеш. Бих предложила да не е в яма?

Анис се изправи. Не беше висока жена, затова все пак трябваше да гледа нагоре.

— Казваш, че си се променила. Как да съм сигурна, че казваш истината?

— Знаеш ли какво е Останка, Анис? Имам една такава в себе си, свързана завинаги с душата ми. Аз съм една променена жена.

— Значи ще ме измъкнеш оттук, така ли?

— Именно. Стига да се съгласиш с условията ми.

Анис я гледа известно време.

— Ако ме изкараш оттук, имаме сделка.

— О, чудно — отвърна Танит, ухилена до уши. — Хайде.

Обърна се и излезе, а Анис се поколеба. Ако това бе някакъв капан, просто не виждаше смисъл в него. Затова я последва.

— Имаме късмет — каза Танит, докато крачеше. — Не те сложиха в затвор с максимално ниво на сигурност. Не ме разбирай погрешно, Анис, ти си опасна дама, наистина си такава. Но затворите като този са разработени за затворници, които не са особено умни, за да инициират бягство.

Анис едва слушаше. Тялото й трептеше от магията, която се връщаше обратно. Беше толкова чудесно усещане, че едва не й секна дъхът. Можеше да извади ноктите и да отдели тази красива руса глава от красивите стройни рамене, ако само пожелаеше. Но после какво? Въобще не знаеше къде се намира. Не знаеше как, по дяволите, да се измъкне оттук.

Подминаха един тип на земята с разсечен гръклян. Още един малко по-натам, а до него — жена. Стомахът на Анис закъркори.

— Ти ли ги уби тези? — попита, докато устата й се пълнеше със слюнка.

— Не всички — отвърна Танит. — Един приятел е с мен. Ще се запознаете по-късно. Мисля, че ще ти допадне. Казва се Дъск. И той е прокълнат, в известен смисъл, така че ще имате много общо… о, Анис, моля те. Наистина нямаме време.

Анис вдигна очи от мястото, където бе клекнала до мъртвия магьосник, но не отговори. Макар да имаше обичая да живее в дупки, не обичаше да говори с пълна уста. Някои неща просто не бяха възпитани.

 

 

Сабине постави пръстена на масата, докато наблюдаваше как очите на Бедстрийт^[2] се разширяват.

— Това ли е? — попита шепнешком. Около тях смъртните се смееха, шегуваха, пиеха, музиката свиреше и току някой се отъркваше покрай Сабине на път към бара. Единственото нещо, което я интересуваше, обаче, бе да убеди човека пред нея, че металната окръжност на масата е Пръстенът на Салумар.

— Да, това е, — отвърна. — Изкован сред мрак и огън от седмия син на седмия син, слепецът, който говорел с мъртвите. Изработил този пръстен за великия магьосник Салумар, но във вечерта на предаването, мъртвите дошли при него и му казали, че Салумар ще го убие. Затова скрил пръстена, отказал да го предаде и Салумар го убил. Разказ предупреждение за онези, които не вярват, че мъртвите имат чувство за хумор. Хайде, вземи го.

С бавни движения, изпълнени със страхопочитание, Бедстрийт направи, каквото му бе казано.

— Тежък е — рече. — И мощен. Усещам магията, само като го държа…

Понечи да си го сложи, но Сабине протегна светкавично ръка и грабна пръстена обратно.

— Съжалявам — ухили се. — Чупи-купи. Знаеш как е.

Бедстрийт присви очи.

— Не можеш да очакваш да го купя, без да го изпробвам.

— Няма нужда да го изпробваш — разсмя се тя. — Хайде, Бедстрийт. Магьосник от твоята класа няма нужда да си сложи пръстена на ръката, за да разбере каква мощ съдържа. Сам каза, че я усещаш.

Той потри ръка по наболата си брадичка.

— Сякаш ме зове.

Сабине кимна и направи всичко възможно да не се изсмее.

— Носиш ли парите?

Той се поколеба, а тя забеляза вътрешната борба в очите му. Да плати или да не плати, това беше въпросът, а това беше борбата, която Сабине бе свикнала да наблюдава. Изходът от нея, разбира се, винаги беше ясен.

Бедстрийт подаде един плик под масата. Сабине го отвори, като го пазеше от чужди очи, и преброи набързо съдържанието. Всичко изглеждаше да е на място. Тя кимна, прибра плика в джоба и постави пръстена в малка дървена кутийка. После се изправи, връчи кутийката на Бедстрийт и му се усмихна с най-хубавата си усмивка.

— Беше истинско удоволствие да се работи с теб — каза.

Отиде към задната част на кръчмата, провирайки се между групички от хора. За петнадесет до двадесет секунди Бедстрийт щеше да се ориентира как да отвори кутийката, после за още десетина секунди щеше да разгледа пръстена и да се наслаждава на силата, после му трябваха около две-три минути, преди мощта на пръстена да започне да избледнява и в крайна сметка да се окаже в ръце с безполезна тенекийка, която бе купила в магазин за тениски по пътя насам. Време бол.

Вече беше деактивирала алармата, така че се измъкна безшумно през пожарния изход и излезе на уличката зад бара. Обърна гръб на улицата, защото това щеше да е първото място, към което Бедстрийт щеше да хукне, и закрачи все по-надълбоко в мрака. Още една свършена работа. Още един загубеняк — измамен. И всичко това за една вечер.

— Каква калпазанка.

Сабине се изви и погледна нагоре. Изправена на стената над нея стоеше руса жена с дълго кожено палто.

— Хубаво е да видя, че някои неща не са се променили, де — заяви жената и бавно закрачи надолу по стената, към нивото на улицата. — Преди тридесет години си беше хитра малка крадла и сега си все същата хитра малка крадла.

Сабине опита да се усмихне.

— Здрасти, Танит. Доста време мина.

— Мина, щом го споменаваш — отвърна Танит и прекрачи на земята. Беше по-висока от Сабине. — Но ако сме честни, не съм вярвала, че ще оцелееш толкова дълго. Хитрата малка Сабине, вечно забъркана с грешните хора, вечно вбесяваща грешните хора. Мислех си, че си свършила в някоя канавка още много отдавна.

— И затова ли си дошла? Да ме убиеш?

— Да те убивам? — Танит се изсмя. — Е, защо ми е да правя нещо толкова лошо?

— Чух, че си се сдобила с Останка в себе си.

— Вярно, но макар вътрешно да съм покварена, все пак убивам само ако имам основателна причина. Трябва да е или по работа, или лично, или пък от чиста скука. Да ти се струвам отегчена, Сабине?

— Какво искаш, тогава?

Усмивката на Танит бе ярка и сияйна, както винаги.

— Теб.