Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (4)

Четири

Ключът към успешния грабеж е екипът, събран да свърши работата. Това бе първият закон на обирджийството. Вторият закон, разбира се, беше, че крадците, по самата си натура, са ненадеждна пасмина — и ако членовете на екипа не могат да си имат доверие, то какъв е смисълът да са в екип?

Танит чувстваше, че знае отговора. Сангуайн не беше така сигурен.

— И преди са опитвали подобно нещо — каза той. Седеше на малката масичка в малката кухня. — Аз и тате се пробвахме, събрахме група личности с подобно мислене и направихме всичко възможно да избием всички, включително и теб самата. Поправи ме, ако греша, но ми се струваш по-жизнена от всякога, въпреки положените от нас усилия.

Танит стоеше до прозореца с чаша кафе в ръката. Скривалището беше мрачно и едва обзаведено, но поне нямаше да ги изненада армия от Секачи по никое време.

— Малкият ти Клуб на отмъстителите имаше един простичък недостатък — отвърна тя. — Всички искахте едно и също нещо.

— И защо това да е недостатък? То обедини всички — заедно за общата цел.

— И колко време останахте обединени? До края вече всеки предаваше другия, понеже всеки от вас искаше да е онзи, който ще убие Валкирия или Скълдъгъри, или Турид Гилд… Малкият ви клуб се разнищи, Били Рей. Общата цел невинаги е нещо добро.

— А ти знаеш отговора, да разбирам?

Тя се обърна към него с усмивка. Беше си свалил очилата и тя погледна в черните дупки, където трябваше да са очите му.

— Разбира се, че го знам. Номерът е всеки да иска нещо различно — така ще участват по свои собствени причини.

— Което означава, че трябва да имаме по нещо, което всеки от тях да иска.

— И какво мислиш съм правила през последните две седмици? Събирах нашите стимули. Наистина, Били Рей, просто ще трябва да приемеш, че наистина знам какво правя.

Той се разсмя.

— О, вярвам ти, мила. Напоследък не спираш да доказваш каква малка хитра палавница си ти. — Надигна рамене. — Зад теб съм във всичко и го знаеш много добре. Значи Джак е първият член, който ще включим в екипа, така ли?

— Всъщност не. Първо ще си поговорим с един негов стар приятел. И наш стар приятел, впрочем.

Усмивката на Сангуайн угасна.

— Ауч, по дяволите. Не и той. Знаеш, че ми настръхват космите от него.

— Дъск е беззащитно малко пале, щом го опознаеш веднъж.

— Дъск е вампир. Няма нищо беззащитно, нито малко, нито палешко в него.

Сега беше ред на Танит да вдигне рамене.

— Тогава той ще е бясното ни кръвожадно нападащо псе. И в двата случая ще си получи почесването. Някой друг да желае почесване? Някой, който е с мен в тази стая сега?

— Надявам се, че нямаш намерение да ме сразяваш с обещания за гушкане при всеки спор.

Танит направи тъжна физиономия и се обърна отново към прозореца.

— Жалко — рече и се засмя.

 

 

Вампирите стояха и гледаха костите на динозавъра, а Дъск се чудеше какво ли би било да убие такъв великолепен звяр. Със сигурност щеше да е по-голямо предизвикателство от онова, което предлагаха смъртните. Гледаше ги как притичват от експонат на експонат, или погнали пищящите си дребосъци, или влачещи ги зад себе си, като всеки техен звук се усилваше от огромните зали на музея.

— Момчето? — попита Исара.

— Мъртъв — отвърна Дъск. — Отпреди година.

Исара кимна. Освен това, не направи друго движение. Нито дума не се търкулна от устните й. По лицето нямаше и сянка от емоция. Дори очите й бяха спокойни. Но Дъск знаеше, че вътре в нея бушуваха чувства, чужди на него самия. Любов и загуба, и скръб. Единственото чувство, което той можеше да разпознава, бе гневът. А тя имаше и от него.

— Ти ли го уби? — попита тя.

— Разбира се, че не.

Сянка на усмивка.

— Разбира се, че не — повтори. — Не би нарушил кодекса, дори за да накажеш някого, който го е направил. Как, тогава, е загинал?

— Беше развил поредната нездравословна привързаност към едно момиче — отвърна Дъск, — но тази му дойде твърде много. Удави го в солена вода.

— Името й?

— Има ли значение?

— Предполагам, че не. Момчето е мъртво, това е единственото, което ме интересува. Справедливостта възтържествува по свой начин. И ти би трябвало да изпитваш удовлетворение.

Той я изгледа.

— Трябва ли?

— Хриши бе единственият ти приятел на този свят — каза Исара — и когато го въвлече в работа, която не беше негова, момчето наруши кодекса и му взе главата. Сигурно изпитваш някакво чувство на вина за случилото се?

— Не — отговори Дъск. — Хриши знаеше, че момчето е младо и глупаво, и яростно и все пак му обърна гръб. Хриши плати за глупостта си.

— Внимавай как говориш за него — рече Исара и погледна Дъск със смесица от лед и огън в очите. — Вината за смъртта му е твоя. Трябваше да убиеш момчето, още когато го откри.

— Кодексът…

— Никой нямаше да разбере. Момчето представляваше опасност за всички ни. Преследваше и измъчваше, и убиваше всяка жена, в която се влюбваше. Трябваше да го убиеш в мига, в който разбра кой е. Кръвта на Хриши е по твоите ръце.

— Може би.

— Това вълнува ли те изобщо?

Дъск не виждаше смисъл да разпалва гнева на Исара още повече, затова си замълча. След миг тя се обърна и се отдалечи, оставяйки го сам.

Той погледа костите на динозавъра още известно време, а после също напусна музея. Слънцето напичаше кожата му, докато вървеше. Върна се вкъщи и завари Танит Лоу, седнала върху клетката в дневната, а Били Рей Сангуайн стърчеше до нея.

— Хубаво местенце — каза Танит. — Трябва да призная, че не си те представях като тип, който ще живее в предградията. Виждах те да се прибираш вкъщи в някоя хубава крипта нейде, обграден от свещи и тежки гоблени. Но пък клетката е добър нюанс. Някак си обединява стиловете в стаята.

Беше чул за случилото се, разбира се. Беше разбрал, че една Останка се е вселила за постоянно в ума и тялото на Танит. Но това все пак не означаваше, че е започнал да я харесва.

— Тук сме да ти отправим едно предложение — обади се Сангуайн.

— Не ме интересува.

— Събираме екип — каза Танит.

— И други са пробвали. Не се получи.

— Имаме нужда от помощта ти.

— Можете да убивате хората и без мен.

— Не става дума да убиваме някого — каза Танит. — Всъщност, точно обратното. Искаме да спасим някого. Искаме да спасим Даркесата. Събира се групичка от Елементали и Адепти, малък екип, който работи за това да я спре, когато се появи. Целта ни е да спрем тях да спрат нея.

— И защо ще искам да спирам това нещо? Тя ще разруши света, когато дойде.

— Не целия — възрази Танит. — Само цивилизованата част. А ние ще й помогнем. Няма ли да е чудесно? Тя ще убива магьосници и смъртни и ще изпепелява градове, и ще потопява цели континенти под вода, а ти ще си свободен да ловуваш и да убиваш оцелелите. Не ти ли звучи страхотно?

— Не ми пука за всичко това.

— Знаем, че не ти пука — намеси се Сангуайн и кимна. — Знаем, че търсиш номер едно. И хей, приятелче, разбирам го. Наистина. Но си ни нужен, да си от нашата страна. Ще бъдем ти, ние, неколцина други… и Джак.

— Значи не мога да участвам в отбора ви. Последния път, когато видях Спрингхийлд Джак, го оставих в ръцете на Убежището в Ирландия.

— Значи си го предал — отвърна Танит. — И какво от това? Малко предателство не е навредило на никого. Слушай, знам със сигурност, че мога да убедя Джак да играе по правилата. Имам нещо, което той иска, в крайна сметка. Също както имам нещо, което искаш ти.

— И какво е то?

— Дъск, гледам те и виждам една душа без цел. Имам предвид — ето те, живееш в една чудесна къща със заключена за определено време клетка на мястото на дивана. Не знам как си се сдобил с това място — и съм сигурна, че историята е подобаващо забавна, но мястото ти просто не е тук. Загубил си фокус.

— И смяташ, че можеш да ми осигуриш този фокус? — попита Дъск. — Не ми пука за Даркесата. Не ми пука за нищо.

— Ето тук вече леко послъгваш, нали? Виж, Дъск, пука ти за нещо. Пука ти за едно-единствено нещо. Винаги ти е пукало за него, защото си вампир, а това нещо вълнува всички вампири, които са станали такива не по свое желание.

Дъск се намръщи.

— Знам кой те е обърнал, Дъск.

— Лъжеш.

— Не, не лъжа. Знам историята ти. Разхождал си се една вечер, нападнали са те; някакъв фермер наблизо ти се е притекъл на помощ и е изплашил звяра… Възстановил си се в неговата къща, под грижовните погледи на фермера и съпругата му. На третата нощ си разкъсал кожата си и си ги погълнал. Но до този момент, разбира се, онзи, който те е обърнал, вече е бил изчезнал.

— И откъде ти ще знаеш кой е той?

— Един Елементал е бил в района по време на случилото се. Докладвал е в Убежището като добър агент, а в доклада му се споменава името на вампира, когото е срещнал. Знам името, Дъск. И ще ти го кажа — ако ни помогнеш.

— Кажи ми го сега.

— Няма да го направя.

— Как да съм сигурен, че казваш истината?

— Опитвам се да не лъжа вампири.

— Кажи ми кой е бил.

Танит скочи долу от клетката.

— Не. Чуй сделката, която предлагам. Ти ни помагаш. Сработваш се с всички останали в екипа, дори с Джак, и когато всичко приключи, ти казвам името, а ти се махаш и си правиш каквото пожелаеш. Вампирите не забравят, когато имат зъб на някого, нали? Сигурна съм, че и ти си така от много дълго време.

— Може това да е — каза Сангуайн. — Може това да е нещото, което ще те накара да нарушиш безценния си малък вампирски кодекс — никога не убивай себеподобен. Какво мислиш, Дъск. Дали това е нещото, което ще те побутне към ръба?

Дъск не отвърна.