Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (29)

Двадесет и девет

Не беше лесно да лъже Танит.

Не му допадаше да го прави, това беше сигурно. Обичаше я. Най-после беше намерил някого, когото да обича, някой толкова объркан и сбъркан като него и не можеше да допусне да я загуби. Не, драги. Познаваше хубавото, когато му паднеше в ръцете и не беше вчерашен.

Но Сангуайн, е, преди всичко останало, беше един прагматичен негодник и прецени, че няма особено голям смисъл в това да помагаш на някого, когото обичаш, да докара света до края му, ако този край означаваше, че не можеш да бъдеш със същия този, когото обичаш. Затова накара Сабине да използва магийките си и да зареди още един комплект ментета. Ако можеха да заблудят така наречените експерти за няколко дни, не виждаше защо да не заблудят и Танит за няколко минути, докато ги гледа как се стопяват. Беше му гадно. Изражението й, докато си стоеше там, онази усмивка, която озари лицето й, почти бяха достатъчни да го накарат да признае, да си каже, че е скрил истинските оръжия.

Почти. Но не съвсем. Сангуайн беше влюбен. Но не и оглупял. А сега, когато имаше достъп до най-могъщите оръжия на света, е… това го правеше още по-голям гадняр.

А, и като стана дума, кажи-речи неудържим.