Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (28)

Двадесет и осем

Едно от най-интересните неща във връзка е английското Убежище, разсъждаваше Танит, беше, че всъщност имаха тъмница. Затворническите килии бяха на горния етаж, с изчистените си линии и санитарни условия, но тъмницата беше мястото, където ставаше истинската магия, с всичко както си трябва — с решетки и слама на пода и вериги по стените. Беше тъмно и осветено с пламтящи факли. Много готическо. Много потискащо. Много лондонско.

Пазачите на това приятничко местенце бяха странна двойка. Симпатичен дебелак и грозноват хилав мъж, който спираше да се препира с другия само, за да обсъди дали трябва да закачат Танит надолу с главата на стената. Стигнаха до консенсус, че тя все пак ходи по стени и е свикнала да виси надолу с главата, така че какъв бил смисълът?

Така че ето я така — с ръце, приковани над главата, отново сама в мрака и студа. Това не я вълнуваше. Важното беше, че в този момент Сангуайн вече трябваше да е отнесъл Богоубийците в пещта и да ги е стопил. Важното беше, че Даркесата вече беше в безопасност. Танит се усмихна. После се огледа. Боже, каква досада.

Някой се приближи и я погледна през решетките. Не започна да я засипва с обиди, така че не беше никой от пазачите. Пристъпи в светлината и тя срещна очите му, но враждебността й бързо се превърна в любопитство.

— Познавам ви — рече Танит. — Видях ви в Германия. На партито.

— Така беше, действително — отвърна тъмнокосият мъж.

— Кой сте вие?

— Казвам се Морибунд.

— Морибунд — повтори тя. — Откъде ми е познато това име?

— Бях затворник — отговори мъжът — в Дъблин. Държаха ме в клетка, а ти ме освободи.

— Значи това си бил ти… Прости ми, че не те разпознах веднага — бях ранена лошо и имах други неща в главата. Но си имах известни проблеми заради това, нали разбираш. Обясних им, че не съм могла да контролирам действията си, но когато Турид Гилд взе властта, беше готов да ме хвърли в килията, задето съм помогнала на известен убиец да избяга.

— Но не го направи.

— Господин Блис го убеди, че казвам истината.

— Добър човек беше господин Блис. Това, което му се случи, беше ужасно.

Танит се засмя.

— Знаеш ли, за малко да повярвам на съжалението в гласа ти, ако не бях чела досието ти.

Морибунд се усмихна тъжно. Под мишницата му имаше нещо, нещо дълго и увито в плат.

— И какво пишеше там, в това досие?

— От това, което си спомням, си започнал като редови магьосник, макар и без чувство за хумор, съдейки по името ти… А след това си се превърнал в садист психопат и убиец.

— И това е всичко?

— Това беше преди няколко години. Може и да съм забравила някоя подробност. И как така садистичен психопат без чувство за хумор и беглец от правосъдието работи за английското Убежище?

— Не работя за тях — отвърна Морибунд. — Проникнах тайно, също като теб.

— Защо?

— За да помогна, разбира се.

Тя се намръщи.

— За да помогнеш на мен?

— Дължа ти услуга. Когато ме освободи, се укрих. Не нараних никого, не убих никого. Лека-полека, започнах да изграждам новия си живот. Беше незначителен и скромен, но си беше мой собствен.

— Браво на теб.

— И тогава дочух, че Останка се е обвързала с душата ти и разбрах, че ако някога имаш нужда да ти върна услугата, то това е точният момент. Така че те открих. И ти помогнах.

— Помогнал си ми? И как точно си ми помогнал?

— Двама мъже с пистолети те чакаха в Чикаго. И един със снайперска пушка, когото дори не успя да видиш.

— Значи си бил ти?

— А после, когато се би с Краб на онзи плаж в Полша, двама агенти на Убежището щяха да се обадят, за да съобщят местонахождението ти.

— Ти си моят ангел хранител?

— Не съм ангел. Избягвах да прилагам насилие през последните пет години. Беше… тъжно колко лесно успях да се върна към старите си навици.

— И сега си тук, за да ме измъкнеш, така ли?

— Разбира се.

Изтракаха ключове и вратата се отвори широко. Той избра още един ключ от колекцията в ръката си, докато се приближаваше и само миг по-късно оковите на Танит освободиха китките й. Докато ги търкаше, той разви плата и й подаде нейния меч в черната му ножница.

— Освободих и това по пътя насам — обясни той. — Прецених, че може да има сантиментална стойност.

— Така е — отвърна Танит. — Знаеш ли, че Валкирия Каин използва този меч, за да убие Гротескния? Това беше първият път, в който спаси света. Не и последният.

Излязоха от килията и Танит въздъхна, когато почувства как магията се влива отново в тялото й. Минаха покрай пазачите, свлечени на пода.

— Мъртви ли са? — попита тя.

— В безсъзнание — отговори Морибунд. — Не убивам, когато може да бъде избегнато. Не е нужно и ти да го правиш, да ти кажа.

— Благодаря за спасението, но ако смяташ да ме поучаваш…

— Ами ако поучаването е спасението? Да освободя физическата ти форма — това е лесно, да спася духа ти е доста по-трудно.

— Оле, човече — рече Танит, — нали не си религиозен?

Той я поведе нагоре по стълбите. Минаха покрай още един човек в безсъзнание.

— И щеше ли да ме виниш, ако бях? Но не става дума за религия. Когато говоря за духа ти, нямам предвид някаква мъглява идея, става дума за реалната ти душа, в която Останката се е вкопчила здраво.

— Е, нека ти спестя времето и усилията. Останката вече е част от мен и не може да се премахне.

— Това е повече от вярно.

— Добре тогава.

— Но не означава, че трябва да промени онова, което някога си била.

— Ъъ, ами, да, но го прави.

Навън в коридора, Морибунд вървеше с увереността на човек, който знае, че няма да бъде заловен. Танит се залепи плътно за него.

— Останката изтрива съвестта и премахва умението да съчувстваш — каза Морибунд. — Превръща те в социопат. Освен това засяга и други страни на личността ти, но никоя в значителна степен. Все още си, в основата си, човекът, който винаги си била.

— Какво, да не си някакъв експерт по Останките?

— Да — отвърна Морибунд. — Но можеш да се научиш отново да изпитваш състрадание и можеш да имитираш съвест, докато тя не се превърне в естествена част от теб.

— Имитирай докато не стане, викаш.

— Именно.

— И какъв е смисълът от цялото това нещо? Само ще се залъгвам.

— Алтернативата е да се предадеш и да оставиш Останката да победи. Танит, имаш възможност да откупиш греховете си. Не е прекадено късно да се върнеш назад. Имаш приятели, които те обичат и които ще искат да ти дадат още един шанс.

Тя се смееше, докато изкачваха още едно стълбище.

— Морибунд, всичко това е много вдъхновяващо, но аз съм Останка и искам светът да загине. Виждала съм картината на това как се случва и всичко, което направих, събирането на тези оръжия, беше с цел да го подпомогна. Когато пристигне, Даркесата ще изпепели тази планета, а аз я подсигурявам, като не позволя наличието на Богоубийци наоколо, които да могат да я спрат. Старите ми приятели няма да ми дадат никакъв шанс, защото вече не сме на една страна. Схващаш ли?

— Защо искаш да унищожи света?

— Защото съм го виждала, а никога не бях виждала нещо толкова красиво. Не би ме разбрал. Опитах се да го обясня на Били Рей и той твърди, че разбира, но не разбира.

— Аз разбирам.

— Не. Не разбираш.

— Да — каза Морибунд и се обърна към нея, — разбирам. Тъмни вени се разпростряха по кожата му, а устните му почерняха.

Танит се олюля, подпря се на стената и зяпна с отворена уста.

— Това беше причината от съвсем нормален магьосник без чувство за хумор да стана садист психопат и убиец — каза Морибунд. — Една Останка ме намери, спусна се в гърлото ми и оттогава живее в мен. Сега е толкова част от мен, колкото и собственото ми сърце и най-ранните ми спомени.

— Аз мислех… мислех, че всички други са хванати.

— Всички онези черни сенчести създания са заловени, така е, а някои като нас — слети в двойки, са по затворите. Ала има и други там някъде по света. Някои са свързани с магьосници, други с простосмъртни, трети с други… същества.

— Къде са те? Защо не направят нещо, за да освободят хилядите Останки, държани във Вместилището?

Морибунд се усмихна.

— Защото са социопати, Танит. И колкото повече остават свързани с някой, толкова по-малко се интересуват. Отнема съгласувано усилие да започнеш да изграждаш наново тази част от личността си след десетилетия занемаряване. За мен беше трудно, граничещо с невъзможното. За теб — ще бъде трудно… но в рамките на възможното.

— Нямаше да казваш това, ако беше видял каквото видях аз. Беше красиво.

— Бих се обзаложил, че онова, което ти намираш за красиво, едва ли е същото като онова, което аз намирам за такова. Някога бих бил на твоя страна. Но не и сега.

Двамата влязоха в склада.

— Можеш да излезеш — каза Морибунд.

Вилхелм се изправи иззад една касетка. Беше блед и се потеше, а ръката му беше добре бинтована. Погледна Танит така, сякаш току-що беше изритала кученцето му.

— Ти ми отряза пръста.

— Да — отвърна тя. — Спомням си.

— Но аз бях от твоя екип!

— Трябваше да ти отрежа пръста.

— Ама…

— Вилхелм, отрязах пръста ти, понеже това трябваше да се направи. Не ти казах, защото не смятах, че ще се въодушевиш от тази идея. В цялото това бръщолевене и с тона на гласа ти сега, разбирам, че съм била права. Но ние направихме онова, за което бяхме дошли, затова не виждам какъв ти е точно проблемът.

Вилхелм я зяпна.

— Съжалявам — намеси се Морибунд. — Да не би да не е трябвало да освобождавам и господин Скрийм?

— Нее, всичко е наред — отговори Танит. — Просто се чувства развълнуван. Знаеш ли как да ни изкараш оттук?

Морибунд кимна.

— Наблюдавах господин Шавон, когато ви вкара. Обърнете се към стената. И вие също, господин Скрийм.

Вилхелм побърза натам и застана до Танит. Погледна към меча на гърба й, после към нея самата. — Внимавай да не отрежеш още някой от моите…

— Тихо — каза Танит.

Вилхелм млъкна.

Ярката светлина ги заля и Танит почувства гъдел в тялото си. Пристъпи напред, през стената, излизайки насред сутрешния въздух. Ароматът на свобода.

Вилхелм й се намръщи.

— Следващия път, когато събираш екип — рече, — увери се да не ме избереш…

— Всеки момент ще забележат, че ни няма в килиите, Вилхелм. Нямаш време за остроумни забележки във връзка с раздялата ни, дори да ти хрумне такава.

Долната му устна трепереше и той се врътна и хукна да бяга.

— Какво странно малко човече — каза Морибунд. Вените бяха изчезнали от лицето му, когато отново се обърна към Танит. — Помисли върху това, което ти казах.

— Това ли е всичко? И просто ще си тръгнеш?

— Ти ми помогна да избягам, а аз ти върнах услугата. Сега, когато сме квит, се връщам към собствения си живот.

— Но и двамата имаме Останки в себе си. Не мислиш ли, че трябва, сещаш се… да се съюзим?

— Че защо да го правим? Не си поставям граници заради онова, което съм — рече той и тръгна. — А ти?

 

 

Тъй като прецени, че съвсем скоро покривите ще гъмжат от Секачи, които да я търсят, Танит хвана такси. Седеше отзад, мечът бе положен в скута й, покрит с палтото, а тя си говореше с шофьора за популярните личности, които се бяха возили в колата му. Не беше чувала повечето от тях. По радиото пуснаха „Carry On My Wayward Son“^[1] и двамата си попяха заедно.

Слезе около миля преди крайната си цел и премина остатъка от пътя пеш, за да се увери, че никой не я преследва. Сградата някога беше служила за ковачница. Имаше пещ, която все още функционираше и тя почувства горещината още щом се шмугна през прозореца. Беше тъмно и тихо, сякаш цялото място бе затаило дъх.

Усети движение зад гърба си и се завъртя рязко, попадайки в обятията на Сангуайн.

— Реших, че повече никога няма да те видя.

Изчака го да приключи, след което отстъпи крачка назад и му се усмихна.

— Просто се радвам, че успя да се измъкнеш от онези неща под Убежището — каза тя. — Разбра ли какво представляват?

Той поклати глава.

— А и не останах да попитам. Няма да те лъжа — каквото и да са, притесняват ме. Не съм чувал за такова чудо.

— Е — отвърна Танит, пропиляла достатъчно време в празни приказки, — добрата новина е, че и двамата сме на свобода, а оръжията са унищожени, нали така?

Той кимна, а после посърна.

— Е, да де, половината.

Тя се втренчи в него.

— Моля?

— Претопих меча и копието — отвърна той. — Но реших, че може да се наложи да се върна и да те спасявам, та не беше лоша идея да имам под ръка лъка и камата.

— Казах ти да унищожиш всички оръжия!

— Ей, по-спокойно, става ли? Просто вземах предпазни мерки.

— Не съм те молила за предпазни мерки — каза тя, минавайки покрай него. — Казах ти да стопиш всичко.

Той я настигна.

— Ще укротиш ли топката, моля ти се? Държах пещта гореща, за да ги хвърля, ако забележа нещо подозрително.

Танит не му обърна внимание. Когато влезе в стаята с пещта, жегата я удари в лицето. Ето ги — лъкът и камата, на видно място. Вдигна острието, почувства мощта му, почувства как дори най-дребните драскотинки биха разпорили Сангуайн и как биха се разсипали вътрешностите му по пода.

Вместо това, тя метна камата във фурната, след което натика и лъка вътре. Тя се загледа.

— Добре — обади се Сангуайн, — бясна си ми.

— Ако те бяха проследили до тук — каза му Танит — можеха да ги вземат преди да успееш да ги унищожиш. И тогава всичко щеше да е било напразно, а когато Даркесата се появи, щяха да са подготвени за нея.

— Беше предпазна мярка — настоя той. — Това е всичко. Ето виж, вече всички са унищожени. Всички са стопени. Проблемът е решен.

— Рискува всичко за нищо.

— Рискувах всичко за теб.

— Не биваше да го правиш.

Той понечи да я прегърне, но тя го плесна през ръцете.

Той въздъхна и почеса брадата си.

— Слушай. Единственото, което те интересува, е Даркесата, нали? Би направила всичко за нея, а аз бих направил всичко за теб.

— Но аз съм без значение. Само тя има значение.

— За мен имаш значение. Може да спорим за това цял ден, ако искаш, няма проблем. Съгласен съм. Но това няма да промени факта, че те обичам.

— Били Рей… единствената причина да съм с теб е Останката вътре в мен.

— Знам.

— Казваш, че ме обичаш, но си социопат, също като мен. Неспособен си на любов.

— Така казват. Но аз не вярвам. Онова, което чувствам — почти съм сигурен, че е любов. Подлудява ме, кара ме да оглупявам, ставам сприхав като дявол, но сега като го имам, не искам да оставам без него никога.

— Макар да знаеш, че никога няма да мога да отвърна на тези чувства?

Той се усмихна.

— Никога не казвай никога, фехтовачке. Силата на любовта ми даде възможност да надскоча психопатичната си същност. Може пък и ти да надскочиш някакви качества, които хората ти приписват.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Като за хладнокръвен убиец си забележително романтичен.

Той обви ръце около нея.

— Получаваш сто процентово Били Рей Сангуайн изживяване, мило — Той я целуна, а тя отвърна на целувката. — Та… хрумна ли ти нещо по въпроса, който обсъждахме наскоро?

За момент го изгледа с празен поглед. Предложението. Съвсем го беше забравила. Преди да успее да отговори, обаче, той се напрегна. Тя се обърна бавно.

— Чудех се къде се дяна — каза.

Дъск ги изгледа и двамата, но не каза нищо.

— Слушай — рече Танит, — ако ще мрънкаш за това как съм те зарязала да се оправяш сам…

— Нищо подобно — отвърна Дъск. — Всеки да си носи отговорността за себе си. Освен това, нямаше и какво да направиш, за да ме укротиш.

— Е — каза Танит, — радвам се, че те виждам такъв. Между другото, имам няколко пресни рани по гърба, благодарение на твоя милост.

— Такава е цената, която плащаме за нещата, които правим. Други са платили и по-висока цена, както подочух. Отрязала си ръката на Вилхелм Скрийм?

— Само пръста.

— Ясно. Анис е мъртва, разбира се. Сабине, също, предполагам, след като я предаде на онзи човек Шавон. Ами Спрингхийлд Джак? Какво стана с него?

— Аз го оправих — каза Танит.

Дъск кимна. С крайчеца на окото си Танит забеляза ръката на Сангуайн на сантиметри от джоба, където държеше бръснача.

— Предаде повече от половината членове на малкия си екип — обобщи вампирът. — И какви, ако смея да попитам, награди им обеща?

Танит надигна рамене.

— На Анис обещах лек за проклятието й. Нямах такъв. На Джак обещах информация за това кой е и откъде идва. Никой не знае откъде идва. Имало е сведения за същества като него преди векове, но това е всичко. Обещах на Сабине да й подскажа как да изчисти досието си и да започне нов живот, без да се налага да се оглежда всеки пет минути. Нямах намерение да го направя.

— А на мен обеща името на вампира, който ме обърна — каза Дъск. — Име, с което не разполагаш, предполагам?

— Всъщност — започна Танит — го знам. Оцелелите си получават възнаграждението, Дъск. Вилхелм си получава неговото, а ти — твоето. Освен това, имам правило — никога да не давам причина на вампир да ми има зъб за нещо.

— И името е?

Танит му се усмихна.

— Молох.

Дъск присви очи.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— Познавам Молох от векове. Никога не сме се харесвали, но той никога не е подавал и най-малък сигнал, че е онзи, който сложи край на живота ми като смъртен.

— Съмнявам се дори да знае за това — отговори Танит. — Ти спомняш ли си всяка подробност от онова, което ти правиш, когато се преобразиш? Обзалагам се, че всичко някак се обърква в тази твоя малка глава. От онова, което съм чела, той самият е бил вампир едва от няколко години, когато е пристигнал в онова градче. Казвам ти истината, Дъск. Какво ще правиш с нея си е твоя работа.

— Само да разбера, че си ме излъгала…

Тя се разсмя.

— Би било вредно за здравето ми да те лъжа.

Дъск задържа погледа си върху нея още малко и си тръгна.

— Фууф — обади се Сангуайн, видимо облекчен. — За миг си помислих, че ще стане мазало. Това вярно ли е, между другото? За Молох?

— Това беше името в доклада — отвърна тя, когато се обърна към него. — Знаеш ли какво, Били Рей? Много си ми полезен. Не мога да се сетя за друг, който да предпочета пред теб. Не знам какво бих правила без теб.

Ръцете му намериха бедрата й и той я придърпа към себе си.

— Това означава ли, че ще се омъжиш за мен?

— Наясно си, че няма как да отвърна на любовта ти, нали?

— Още не можеш. И нямам проблем с това.

— Тогава — да. Ще се омъжа за теб.

Сангуайн извади най-дивата усмивка, която тя бе виждала на лицето му и след това я целуна, а тя целуна него.