Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (24)

Двадесет и четири

Танит изчака докато последния от пазителите хукна да разследва източника на всичките тези викове, после се измъкна от укритието си. Бързо се придвижи по тясната уличка и забеляза Темз Шавон и трима от хората му, които тичаха от другата страна. Срещнаха се по средата до един голям метален кран, а той потупа стената.

— Това е мястото, което наричаме търговския вход — обясни. — Ще те въведе в складовото помещение. Там обикновено няма никого. Какво ще правиш след това, не ми влиза в работата.

Танит изследва стената.

— Как се отваря?

— Не се отваря — отвърна Шавон. — Заставаш тук, активираш механизма и ставаш невеществен за три секунди. През тези три секунди минаваш през стената.

— А как да активирам механизма?

— Съжалявам, тази малка тайна няма как да ти я споделя. Ще ти го активирам веднага, щом си получа заплащането. А как ще излезеш, пак си е твоя работа.

— Погрижила съм се за това — отвърна тя. — Моля те, отдръпни се, не искам да изплашиш съучастниците ми.

Щом Шавон и хората му се скриха зад крана, Танит извади телефона и натисна „ИЗПРАТИ“. Само миг по-късно дотича Сабине, следвана от Анис и Вилхелм. Дъск се появи последен. Юмруците му бяха стиснати здраво и се потеше. Тялото му трепереше. Следвайки инструкциите на Танит, не беше вземал серума си и сега се бореше с промяната. Танит го държеше под око.

— Къде е? — попита Вилхелм със страх в гласа. — Къде е вратата? Каза, че ще се срещаш със свръзката си. Къде е той?

— Вилхелм — рече Танит, — успокой се.

— Пазачите ще се върнат всеки момент! Ще ни намерят! Ще ни арестуват или ще ни убият! Трябва да бягаме!

Сабине пристъпи към него и здраво го зашлеви. Той се вторачи в нея шокиран.

— Спри да се паникьосваш — каза Сабине.

— Добре — измънка той.

Сабине погледна към Танит.

— Научи ли как да влезем?

— Да.

— Какво чакаме тогава?

— Само трябва да се разплатя с човека — отвърна Танит, докато наблюдаваше как очите на Сабине се отварят все по-широко, когато хората на Шавон я сграбчиха из отзад.

— Привет, Сабине — каза Шавон, докато тя се бореше да се освободи. — Наистина ли смяташе, че ще ми се измъкваш вечно?

— Танит — обади се Сабине, — моля те, помогни ми, той ще ме убие…

— Това са рисковете, които поемаш, когато измамиш гангстер — отвърна Танит. — Господин Шавон, активирайте механизма и работата ми с вас приключва.

— Танит, не! — извика Сабине. — Анис, направи нещо!

Черната Анис изсумтя.

— Това може и да те научи да не крадеш чужди мъже.

— Какво? Какво по дяволите…? Вилхелм! Дъск! Помогнете ми!

Вилхелм упорито гледаше в обувките си, а Дъск сякаш дори не забеляза молбата на Сабине, толкова беше зает със собствения си проблем.

— Заведете я в микробуса — нареди Шавон. Хората му повлякоха Сабине с гръб, като покриха устата й, за да заглушат виковете. Последното нещо, което Танит видя от нея, бяха очите — широко отворени и пълни със страх, след което изчезна в сенките.

— Съберете се близко — инструктира ги Шавон — и застанете с лице към стената. Когато преброя до три, бързо минете напред. Много бързо, ясно ли е? Ако се втвърдите на средата на пътя през стената, ще стане мазало.

Танит се обърна към стената. Шавон бе някъде зад тях. Пребори се с желанието си да надникне. Щеше наистина да е много полезно да знае как да се промъква в Убежището.

— Три — започна Шавон, — две, едно. Напред.

Отнякъде ги заля светлина и цялото тяло на Танит затрепери. Надигна ръка към стената и можеше да вижда тухлите през нея. Беше ръката на призрак — бледа и леко луминисцираща. Направи крачка напред, като се насилваше да остане с отворени очи, докато минава през стената, на ръба да се засмее от усещането. И тогава се озова от другата страна, в стая с приглушена светлина, след което се върна към нормалното си състояние.

— Всички ли са цели? — попита.

Вилхелм трескаво се опипваше, за да се увери, че е добре. Анис въобще не си направи труда, а на Дъск не му пукаше. Той стискаше очи от болка и Танит забеляза как се бяха заострили зъбите му — сякаш разпаряха венците и запълваха устата му. Малко оставаше.

— Мислех, че сме един екип — рече Анис.

Танит погледна надолу към нея.

— Ние сме екип.

— Ами Сабине? Тя не беше ли също от нашия екип?

— Беше много важна част от него. Тя беше заплащането.

— Няма ли да предадеш и нас, както предаде нея?

— Не — отговори Танит, — разбира се, че не. Сабине не принадлежеше към нас и ти го знаеш. Тя не е като нас. Но имахме нужда от нея, а сега, когато я няма, ние останалите можем да продължим. Ти. Аз. Дъск. Сангуайн. Дори и Вилхелм.

— И Джак — допълни Анис.

Танит кимна.

— Разбира се, да. И Джак. Екипът нямаше да е екип без Джак. Хайде, нямаме много време.

Познаваше това Убежище прекрасно, така че ги водеше по коридори, които никой не използваше, вмъкваха се в празни стаи, за да избягват патрули на Секачи. Колкото повече се доближаваха до Хранилището обаче, толкова по-трудно им се удаваше да остават незабелязани. И все пак късметът им проработи по-дълго, отколкото тя бе предполагала. Вече бяха пред вратата на Хранилището, когато трима магьосници се натъкнаха на тях.

Тримата се вторачиха в тях, а после взеха да отстъпват.

— Дъск — меко каза Танит, докато магьосниците се обръщаха и бягаха.

Дъск се хвърли да ги преследва, ниско до земята и на едри подскоци почти ги настигна. Задърпа кожата на гърдите си, кожата му веднага се раздели, а вампирът напусна човешката форма на Дъск. Изчезна зад ъгъла, скъсявайки дистанцията между себе си и плячката.

— Хайде — каза Танит. — Преди да се е върнал за нас.

Изтичаха до вратата, вмъкнаха се вътре и я захлопнаха след себе си. Хранилището беше огромно. Книгите и магическите предмети стояха наредени на лавиците, някои бяха открити, други — зад бронирани стъкла. Мечовете бяха прибрани в шкаф в дъното на стаята и Танит поведе другите направо към тях, когато се чу глас…

— Не бих направил още една стъпка, ако бях на ваше място.

Танит бавно се обърна и се усмихна на Векс и другите, които стояха с невъзмутим вид. Тя чакаше да нахлуят и Секачи, но когато това не се случи, усмивката й стана по-широка.

— Не знаят, че сте тук, нали? — попита. — Никой не знае. Виж ни само. Като две капки вода, нали? Ние се промъкваме тук, вие се промъквате тук. Ние искаме да откраднем меча, вие искате да откраднете меча. Като в добрите стари времена.

— Само че има една малка разлика — отговори Векс. — Ние сме шестима, а вие сте само трима.

— А, да — рече Танит, — но някъде из това Убежище си имаме и вампир.

— Който ще ви види сметката веднага щом види нашата — отвърна Сарацен. — Привет, Танит. Добре изглеждаш.

— Сарацен Ру и Фрайтнинг Джоунс — каза Танит. — Двама бивши. И Аурора. Здрасти, Аурора. И всички искате да ме убиете. Това никак не се отразява добре на самочувствието ми, да знаете.

— Не сме тук да те убиваме — заяви Фрайтнинг. — Тук сме, за да те спрем. И да те арестуваме, ако можем.

— За да ме излекуват? Нямам нужда от лечение. Вижте ме. Не ви ли изглеждам щастлива? Мисля, че всички трябва да направят крачка назад, да се отпуснат и да приемат, че това е новото ми аз. То е същото като старото ми аз, но подобрена версия.

— Няма да вземеш меча — каза Векс. — Предпочитаме да го разрушим преди да ти позволим да сложиш ръка върху него.

Смехът й беше толкова внезапен и толкова искрен, че наистина застави Векс да се намръщи, а тя обяви:

— Е, ако знаех по-рано, можех да си остана вкъщи!

— Чакай — обърка се той, — значи ти унищожаваш оръжията, това ли правиш?

Танит се ухили.

— Разбира се. Искате да ги използвате, за да убиете Даркесата, а аз искам да ги стопя на шлака, преди дори да се е появила. Виждала съм бъдещето. Виждала съм какво става с нея. На хората като вас — ще имате нужда от оръжия Богоубийци, за да я накарате да ви забележи.

— А останалите от малката ти бандичка? — попита Сарацен, поглеждайки към Анис и Вилхелм. — Разбирам защо Танит иска края на света — има си Останка в себе си, но ти, Анис?

— Живея на този свят вече повече от двеста години — отвърна Анис, мънкайки. — И един приятел не съм имала. Никой никога не ме е обичал, на никого не му е пукало за мен. Няма да е толкова зле да видя как светът рухва в пепелища.

— Вилхелм? — обърна се Векс към Вилхелм. — Не можеш да ми кажеш, че искаш да умреш.

Вилхелм облиза устни.

— Аз просто… Не искам да умирам, не, само че… Ако направя това, ще си получа възнаграждението. Всички ще си получим възнагражденията. Наистина съжалявам за, нали знаете, за това, че ви предадох и всичко останало, но получих предложение, на което не можех да откажа…

— Не се извинявай — прекъсна го Танит. — Толкова е досадно. Слей се с натурата си на безгръбначно, Вилхелм. Това е единственият начин хората да те харесат.

— Танит Лоу — каза Векс, — арестувана си.

— Не можете да ме арестувате чак оттам.

— Какво ще кажеш да се срещнем по средата?

— Може — отвърна Танит, ухилена до уши, докато вадеше меча.

И тогава алармите завиха.