Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (23)

Двадесет и три

— Колко време има докато застанат на позиция?

Сангуайн погледна към часовника си.

— По-малко от пет минути.

Джак кимна и се загледа към града.

— Красиво е тук.

— Студено.

— Е, ти така ще кажеш, вярно. Нали си от по-топли краища. Изнежен си.

— Тъй ли?

— Естествено, че е — обади се Танит, докато ги приближаваше изотзад. — Ти си тексаско момче. Свикнал си да те пече слънцето. В Лондон ни се налага да сме малко по-корави, нали, Джак?

— Вярно, че трябва — отговори Джак и изкуцука до ръба на покрива.

— От колко време се размотаваш наоколо, всъщност? — попита Сангуайн Джак.

— Кой, аз ли? И аз не знам, честно. Не помня да съм бил хлапе. Не помня ни семейство, ни нищо. Помня само последните неколкостотин години, а преди туй ми се размътват нещата. Помня туй-онуй от преди, но… — Той вдигна рамене. — Ако питаш мен, винаги съм бил жив, но помня само последните няколко века.

— Може и да си късметлия — рече Сангуайн. — Помня всяка дребна подробност от детството си, а ми се ще да не можех.

— Поне знаеш откъде идваш.

Сангуайн изръмжа, без да каже нищо.

— И поне не си самотен — продължи Джак. — Докато си с тези очила, никой няма да те погледне и да си помисли, че нещо не си в ред. Ами аз? Всичко, което съм е „не в ред“.

Сангуайн остана на място, докато Танит заставаше до Джак на ръба.

— Може би ако напускаше Лондон по-често — каза тя, — може би ако пътуваше по света, щеше да намериш други като теб.

Джак се засмя кратко.

— Това само ако предположим, че има такива като мен. Знам, казваш, че имаш някаква супер тайна информация за това какво представлявам, но много отдавна стигнах до заключението, че съм единствен по рода си и времето ми изтича. Съвсем скоро ще направя една грешна стъпка или ще попадна на грешната жертва и край с мен. А умра ли аз, умира и моят вид.

Танит кръстоса ръце пред гърдите, за да се предпази от студа.

— Обмислял ли си някога да се кротнеш и да се устроиш някъде? Да пробваш да отгледаш някое друго Спрингхийлдче? Няма да са чистокръвни, но толкова по-добре за тях, ако трябва да съм честна.

— Ама разбира се — отвърна Джак, — няма проблем. Гледам, че опашка се е извила от жени, дето се натискат да грабнат шанса да се установят с мен.

— Не ти трябва опашка от жени — възрази Танит. — Трябва ти една жена.

— Амии? Да не ми предлагаш?

— Не аз — засмя се тя. — Но може и да познавам една, която да прояви интерес. Може и ти да я познаваш.

Джак се поколеба, сякаш не му се щеше да демонстрира нетърпението си.

— Аз… Аз съм хвърлил око на една.

— Казал ли си й?

— Какво? Нали ми каза, че най-добре да не казвам нищо. Да я игнорирам.

— Тъй ли съм казала? — намръщи се Танит. — Аа, да. Е, бях заета тогава. И просто исках да млъкнеш.

Джак въздъхна.

— Както и да е, какво бих казал така или иначе? Ти си една малка хубавица, искаш ли да прекараш остатъка от живота си с мен?

Сангуайн не можа да се въздържи.

— Хубавица? — повтори.

Джак извърна рязко глава.

— Дори не си и помисляй да я обидиш.

Сангуайн вдигна ръце.

— Нее, не, ей, въпрос на вкус, братче. Ако питаш мен, Танит има най-красивото лице на цялата земя…

— Ауу, благодаря — прекъсна го Танит.

— … следвана плътно от онази Чайна Сороуз.

Танит разкриви лице.

— Но да — продължи той, — предполагам, че по един свой особен начин, Анис е една малка хубавица.

Джак се вторачи в него.

— Какво?

— Може и да има нужда от една баня, от четка за коса, малко овлажнител и може би леека козметична интервенцийка, но ако се мушне в една нова рокличка — нищо прекалено откриващо или тясно, то пред теб ще се появи… ами, такова де, ще се появи една ниска набита жена в рокля. Което си е супер, ако целиш точно това.

— Не харесвам Черната Анис.

— А, добре де, обичаш я, каквото ще да е.

— Не обичам Черната Анис! Защо всички мислят, че обичам Черната Анис?

Танит се намръщи на Джак.

— Хубава работа, не разбирам вече. За кого говориш тогава?

— Сабине!

— Сабине? Ти и Сабине? Ти? И Сабине?

Лицето на Джак пламна и той се извърна.

— Знам, че е нелепо. Красива млада жена като нея. Дърт и грозен изрод като мен.

— Доста е нелепо — съгласи се Сангуайн.

— Сърцето си иска, каквото си иска — обади се Танит и потупа Джак по рамото.

Джак поклати глава.

— Аз съм глупак. Заблуждавам се, ето това правя. Я ме вижте. Защо някой, толкова прекрасен като нея ще иска да има нещо общо с мен? А и като се опитвам да се правя на чаровен и на остроумен покрай нея и всеки път звуча като… и аз не знам.

— Отчаян? — предложи Сангуайн. — Мизерен? Жалък?

— Дам. Всичките тия. Отвращавам я. Поглежда ме и стомахът й се преобръща. Говори с мен, а само се чуди как да се махне. Никога няма да я имам. Обречен съм да остана самотен до края на нещастния си животец.

— Знаеш ли какво ми каза тя? — попита Танит. — Каза, че си търси нов мъж. Каза, че е отегчена от типа мъже, с които по принцип излиза и че иска някой по-… различен.

— Е, аз съм различен, как не.

— Каза, че не й пука за външния вид — продължи Танит. — Просто иска някой, който да я разсмива. Ти можеш ли да я разсмиваш, Джак?

— Мисля… май да.

— Понеже, знаеш ли какво още? Като ми го казваше това, непрекъснато те стрелкаше с поглед.

— Сериозно?

— Сериозно.

Джак притихна. Сангуайн направо виждаше надеждата, която избуяваше вътре в него, а Джак като че ли поизправи стойката, вдигна по-високо глава, така че когато Танит замахна с меча, главата му се отдели чисто, без да има нужда от допълнителни удари.

Тялото се строполи, а главата отскочи веднъж близо до него, а цилиндърът падна от нея, докато тя се търкулна и спря.

— Можех аз да го свърша — рече Сангуайн. — Нямаше нужда да го правиш ти.

Танит вдигна рамене и забърса кръвта от меча си.

— Струваше ми се справедливо да съм аз — отвърна тя. — Хареса ли ти онази част дето Сабине би могла да си падне по него?

— Хареса ми. Наистина беше много мило от твоя страна да му подсладиш така последните мигове.

— Е, да — отвърна Танит, — типично за мен. Дай ми шестдесет секунди да се добера до другите и после избутай тялото.

Тя скочи от покрива и изчезна.

Сангуайн премести тялото до самия ръб и зачака. След като минаха шестдесет секунди, преброи още петнадесет, само от щедрост, а после избута тялото с крак. Трупът на Спрингхийлд Джак падна тромаво, загубило онзи финес, който демонстрираше, докато танцуваше по покривите. Падна на улицата долу във влажна, оплетена плетеница от крайници и счупени кости, а от мястото си на покрива Сангуайн чуваше писъците на минувачите. Изрита и главата подир тялото, после вдигна цилиндъра и го метна по вятъра.