Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (20)

Двадесет

Вилхелм Скрийм не беше точно асото в ръкава, Танит беше наясно с това, и присъединяването му най-накрая като седмия член на малкия й екип не допринесе особено за укрепване на увереността в останалите.

— Този? — попита Джак, вторачил се във Вилхелм от мястото, където беше „кацнал“ върху едно запечатано пале. Джак беше в отвратително настроение откакто някой от хората на Векс го простреля в крака. — Това ли ти е скритото оръжие? Това ли ти е козът? Тоя изглежда все едно ще се разциври всеки момент.

Вилхелм действително изглеждаше като да се разплаче, но това може би имаше общо с факта, че се намираха в леденостуден товарен самолет, който очевидно се нуждаеше от необичайни количества турбуленция, за да се задържа във въздуха. Танит се молеше той да успее да го задържи цял поне още няколко минути. Най-малкото се молеше да не повърне.

— Вилхелм е причината да стигнем толкова далеч — каза тя. — Информираше ни относно стратегията на Декстър Векс, програмата му, разписанието му… Вилхелм свърши страхотна работа в наша полза и мисля, че трябва да му благодарим и да се възхитим на смелостта му.

Тя заръкопляска, но никой не се присъедини към нея. Вилхелм каза нещо, което се изгуби сред рева на двигателите.

— Извинявай, Вилхелм? Какво каза?

— Едва не загинах — повтори той, този път по-високо. — Планът беше да ни изчакате да кацнем и тогава да застреляте всички освен мен.

— Планът беше такъв — съгласи се Сангуайн, — но после намерих онази ракетна установка. Вилхелм, колко пъти в цивилния си живот си имал възможността да стреляш с ракетна установка по самолет? Три? Четири? Трябваше да се възползвам от този шанс, Вилхелм. Трябваше.

— Едва не ме уби.

— Това беше много неделикатно от страна на Били Рей — намеси се Танит, стрелкайки Сангуайн с очи, — но се надявам, че разбираш, че действията му не отразяват мненията на останалите членове на групата. Ние всички сме много щастливи, че си тук.

— Аз не съм — рече Джак.

— Нито пък аз — бързо се съгласи Анис.

— Но Сабине е щастлива — заяви Танит, преди някой още да е имал възможност да се обади, — както и Дъск. Нали, Дъск?

Дъск дори не си направи труда да отговори. Може би така беше по-добре.

— И така — весело продължи Танит, — финалната част от мисията. Три — прибрани, едно остава и ето ни нас, по пътя към добрата стара Англия. Не сме ли развълнувани? Аз със сигурност съм, не мога да ви опиша. Сабине, колко време ни остава, докато зарядът на камата се изхаби?

— Осемнадесет часа — отвърна Сабине.

Това не беше добра новина. Това означаваше, че ще са минали преди да успеят да откраднат меча. И все пак, нямаше смисъл да тревожи всички.

— Идеално! — ведро каза Танит.

— Как ще го направим? — попита Сабине. — Нахлуването в Убежището е чисто самоубийство.

— Имам план, не се тревожи.

— Може да използваме оръжията — каза Джак. — Никой няма шанс срещу тях.

Танит поклати глава.

— Не, съжалявам, няма да използваме Богоубийците. Ами ако нещо се обърка? Ако ни победят? Тогава всички оръжия ще се озоват в ръцете на Великия маг Оуд. Не, влизаме въоръжени само с магията си, с нашия ум и няколко меча, и оръжия, и ножове.

— Ами аз? — тихо попита Дъск.

Танит се поколеба.

— Ще ни трябваш в най-добрата си форма, затова се боя, че това значи никакъв серум за теб.

— Дано да знаеш какво правиш — каза той. — Във вампирската си форма не правя разлика между съучастник и враг.

— И точно затова те обичаме.

— Как ще влезем вътре? — попита Вилхелм. Очите му бяха влажни, а той изглеждаше сякаш ще повърне. Вече я вбесяваше. — Просто ще почукаме на парадния вход? Казах ви го още преди месеци — всяко голямо Убежище по света вече има алармени системи за цялост, основно заради господин Сангуайн и копането му. Ако се опита да мине през някоя стена и през пода, вибрацията ще стартира масивна охранителна операция.

— Известен съм — ухили се Сангуайн.

— Били Рей няма да копае никъде — рече Танит. — Поне не в началото. Всичко съм изчислила, не го мислете. Той ще си изпълни своята роля, а останалите — вашите.

— Ще ни разделиш на екипи ли? — попита Джак. — Това е добра идея с екипите. Предполагам, че ще си остана със Сабине. Има химия между нас. На практика си четем мислите, нали тъй?

Сабине доби разтревожен вид.

— Моля?

— Всъщност, Джак — прекъсна ги Танит, — ти ще си в един екип с Били Рей. Ранен си, така че ще трябва да подсигуриш отвличане на вниманието на охраната от постовете им, а това ще даде на останалите време да се промъкнат през тайния вход.

Джак захапа напуканата си устна с жълтите си зъби.

— Не знам. Не мисля, че трябва да разваляш едно партньорство, което работи така ползотворно.

— Още ли говориш за нас? — попита Сабине.

— Пък и раната ми не е толкова зле — продължи Джак. — Добре, липсва някой и друг пръст. И какво? Малкият, дето беше гангренясал, и без това щеше да си падне. Все още мога да свърша работата. Нека го докажа.

Танит въздъхна.

— Добре, хубаво, ще ти дам един шанс. Когато стигнем в Лондон, ще ми се наложи да направя една обиколка по покривите. Ако успееш да издържиш на темпото, ще го обсъдим.

— Добре тогава — отвърна Джак, облягайки се назад с едно смигване към Сабине. Може би въображението на Танит й правеше номера, но сега Сабине като че ли се чувстваше зле от летенето.

 

 

Върнаха се в Лондон късно вечерта и Танит и Джак потеглиха. Той се влачеше след нея, докато тя припкаше от покрив на покрив. На няколко пъти дори й се стори, че не успява да направи скока, но винаги някак си успяваше да се набере. Докато стигнат до крайната си цел, превързаният крак на Джак вече кървеше доста лошо.

— Минаваш в групата за отвличане на вниманието — отсече Танит, докато той куцукаше зад нея.

— Е, стига де! — извика той. — Заради това? Ама това е нищо! Драскотина!

— Едва си стоиш на краката — каза тя и свали чантата от гърба си, след което извади скиците. Вятърът заплющя по хартията.

— Добре съм си, както винаги — продължи Джак. — Ето виж. — Пробва се на обратно завъртане и приключи размазан по лице.

— Ъхъ — измърмори Танит, — в топ форма си. Оглеждай се сега.

Той се изправи и разтърка нос, докато тя разглеждаше схемите.

— Та значи… — рече той и замлъкна.

Танит го игнорира. Той прочисти гърло, но тя продължи да не му обръща внимание. Най-накрая надникна над рамото й.

— Та какво е това тогава? — попита.

— Би трябвало да се оглеждаш за Секачи — смъмри го Танит. — А е трудна задача, когато и двете ти очи са вперени в мен.

— Ще разбера кога идват — отвърна той, надигайки рамене. — Аз съм Ужасът на Лондон, драго ми е. Знам как звучи, знам как ухае. Знам какво е. Няма тайни от мен. И като заговорихме за тайни…

— Така ли направихме?

— Хубав малък отбор си спретнала. Вампири, убийци, чудовища… онова девойче Сабине. Всеки с малките си тайни, със собствените си причини да участва. Всички заедно във всичко това. Чудно е. Чудна групичка.

Танит приклекна при вентилационната шахта и започна да развинтва решетката.

— Ами каква е работата при нея? — осмели се Джак. — За Сабине говоря, де. Тя не е като нас, останалите.

— Предполагам, че да — промърмори Танит, съсредоточила вниманието си върху това, което правеше.

Джак продължи да дърдори.

— Добра е, девойката. Важна е за групата. Лъч светлина, ако трябва да съм честен. Глътка свеж въздух, ако трябва да ползвам банална фраза. Ама си е такава, няма спор. Малка хубавица, но пък винаги съм бил пристрастен към блондинките. Повечето хора, които съм убил, са били руси. Не че бих я наранил някога, разбира се. Не бих и сънувал. Да нараня нещо толкова чисто и толкова невинно? По-добре да пукна, наистина. Обаче е толкова важна и за динамиката, схващаш нали? Не може да има само пичове в отбора, нали? Ше почнем да се караме, да се бием и к’во ли не. Важно е да има малко женици наоколо, като теб и Сабине. А, и в по-малка степен като Анис. Макар че не ми се струва някой да брои Анис изобщо.

Танит погледна нагоре.

— За това ли е цялата работа? Харесваш Анис?

Джак доби искрено ужасен вид.

— Какво? От къде, по дяволите, ти хрумна?

— Няма нищо — отвърна Танит, като отново се съсредоточи върху работата си. — Няма да й кажа.

— Не харесвам Анис! — заяви Джак, надигайки децибелите на гласа.

Танит въздъхна.

— Тогава ще бъдеш ли така добър да си дойдеш на думата и да ми кажеш най-сетне онова, което толкова време се опитваш да кажеш?

Той се вторачи в нея, отваряйки и затваряйки уста… после направи болезнена физиономия.

— Нищо — рече. — Нищо не ща да кажа.

— Тогава може ли да се върна към задачата си, моля? Сега не му е времето, нито мястото за подобни безцелни разговори.

— Хубаво — Той се врътна със скръстени ръце и поглед, взрян в града. Сърдит.

Танит завъртя очи. От всички възможности, които беше предвидила, със сигурност не беше очаквала да се случи нещо подобно. Спрингхийлд Джак — влюбено пале?

Най-после успя да развърти решетката на шахтата, извади от джоба си стъклената сфера и я търкулна вътре. Заслуша се как трака по пътя надолу, а след това и слабия звук от счупването. Когато върна обратно решетката, се обърна отново към Джак. Наистина нямаше желание да се замесва в тази история. Нищо не би й било по-противно от това да бъде принудена да се прави на Купидон за тези психопатски откачалки.

— Готово — каза тя, докато се изправяше. Той изръмжа, а тя въздъхна. — Слушай, Джак… ако имаш чувства към някого, от опита си научих, че най-доброто нещо, което можеш да направиш, е просто да, нали разбираш… да не казваш нищо.

Той се обърна.

— Ами?

— Мда. Дръж си го за себе си. Трябва да устоиш на желанието да правиш някакви големи романтични жестове. Или каквито и да било жестове, всъщност. Игнорирай я. Това е ключът.

— Така ли те свали Сангуайн?

— Не — призна тя. — Изчака докато ме обсеби мрачна, крадяща тела душа. Но ти… ти я игнорирай. Да види дали ще й е хубаво.

— Ъхъ — рече Джак. — Може да я накара да осъзнае какво изпуска.

Танит го потупа по рамото.

— Всъщност не ми пука. Но ти пробвай. Сега е по-добре да се махаш.

— Ти няма ли да идваш?

— Трябва да се срещна с един човек. Ще се видим после.

Джак кимна, после изкуцука до ръба на сградата и се метна в мрака. Танит тръгна на изток. Няма и десет минути по-късно, влезе през прозореца, точно когато Темз Шавон сядаше на масата за вечеря.

Той се вторачи в нея. Добре облечен мъж с хубава прическа и лице, което ще забравиш, щом те подмине в тълпата. В стаята имаше още един човек — един добре сложен здравеняк. Телохранителят на Шавон. Ръката му засия и Танит го фрасна така, че той се удари в стената и се свлече на пода.

— Привет, Темз — каза Танит, докато си издърпваше стол и се настаняваше на масата.

— Танит Лоу — отвърна Шавон, възвърнал бързо спокойствие на духа. — Последния път, когато се видяхме, ми чупеше пръстите.

Танит му се усмихна.

— Не, не, грешиш. Не бях аз, а Валкирия. Аз само те държах.

— Така беше, разбира се — отговори Темз. Започна да реже пържолата си. — Прощавай, толкова ме болеше, че някои детайли ми се губят. Та, какво мога да направя за теб, госпожице Лоу? Нещата се промениха от последната ни среща, нали?

Танит надигна рамене.

— Такъв е животът, предполагам. Но се надявам, все пак, че не всичко се е променило. Ти все още си доставчик на разни стоки, нали? Успяваш да докопаш неща, които хората искат — често пъти редки вещи или… не съвсем законни.

Шавон сдъвка парчето пържола и преглътна.

— Известен съм с това, че нарушавам леко закона тук и там, да. Това ли е? Искаш да ти намеря нещо ли?

— Нищо времеемко. Имам само въпрос към начините ти за доставка.

— Моля?

— Темз, знам, че си доставял определени неща за определени магьосници в Убежището в Лондон. Знам, че си ги доставял вътре в Убежището при най-висока секретност. И знам, че знаеш някакъв таен вход. И това е всичко, което ми трябва, Темз.

— Е, много съжалявам, госпожице Лоу, но това е тайна, която смятам да отнеса със себе си в гроба.

— Което звучи като идеалния момент за заплахи, но искам да съм любезна.

Той се усмихна.

— Оценявам, не се съмнявай. Но този вход е от жизнена важност за текущия ми бизнес и текущото ми благосъстояние. Ако онези същите магьосници заподозрат, че съм ги предал, няма да губят време да ме лишат от жизненоважните ми органи.

— Ах, пропуснах да ти кажа, че има нещо, което бих могла да направя за теб и което абсолютно би си заслужавало риска.

— Колкото и несъмнено примамливо да е предложението ти, ще се наложи да откажа.

Танит се засмя.

— О, Темз, не ме разбра правилно. Всичко е сто процента на професионална основа. Имаш нещо, което аз искам, нали така? А аз, по една случайност, имам нещо, което искаш ти.

— И то е?

И Танит му каза какво е онова, което притежава, а той желае така горещо, но той — трябваше да му го признае, не отговори веднага. Ако не знаеше със сигурност, би се заклела, че не му пука.

— Такава ли била работата? — промърмори Шавон.

— Предлагам размяна — каза Танит. — Ти ме завеждаш до тайната врата и в Убежището, а аз ти давам онова, което желаеш. След… какво, две години? — издирването ти най-сетне ще приключи.

Шавон я погледна.

— Справедлива сделка. Но ако се опиташ да ме измамиш…

Танит плесна ръце със задоволство.

— Чудесни новини! Темз, няма да крия от теб, направи едно момиче много щастливо.