Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (18)

Осемнадесет

Пътуването до Полша не беше съвсем лесна задача с чудовища в групата. Дъск трябваше да е под строго наблюдение нощем, Анис трябваше да се пази от слънцето през деня, а Спрингхийлд Джак трябваше да бъде укриван денонощно. Когато Танит взе лъка, им останаха шестдесет и четири часа преди камата да изгуби заряда си и Йохан Старке да разпространи слуха за фалшификатите. Достатъчно много време, беше го преценила. Ала сега часовете се бяха изнизали, докато не им бяха останали само двадесет и пет, а тепърва имаха още две оръжия, с които да се справят, както и Декстър Векс с проклетия си джет на разположение.

Танит практически усещаше как диша той във врата й и вече започваше да нервничи. Провал на този етап би имал катастрофални последици за Даркесата, а онова прекрасно бъдеще, което Танит бе видяла — пълно с кръв и смърт, и униние, щеше да се срине в нищото, преди дори да е имало шанс да се появи.

Но тя не можеше да загуби надежда. Останката я бе дарила с много неща: мъдрост и спомени, и умения отвъд нейния опит, ала тя също бе дала своя дял. Силно чувство за стил, дяволито чувство за хумор, обилна доза решителност и купища оптимизъм. Тя беше Танит Лоу, за Бога. Ако някой можеше да свърши тази работа, това щеше да е тя.

И, разбира се, вероятно щеше да е с хрема в разгара на действието. В Полша беше студено. Не беше прекарвала кой знае колко време там през годините, но знаеше, че невинаги е така мразовито. Последния път, когато беше ходила, имаше слънце и трябваше да удържи желанието си да се погмурка гола.

Подпря колелото на степенката. След като закачи каската на едната дръжка на кормилото, се уви с палтото си и се отправи надолу към плажа. Зарече се да няма голо гмуркане днес. Морето се разбиваше в каменистия плаж и върху нея се сипеше лек дъжд. Отиде до скалите и след няколко минути откри пещерата.

— Ехо — извика. — Имате ли минутка? Бих желала да си поговорим.

Звукът на вятъра в кухината на пещерата напомняше воя на животно.

— Краб — извика тя отново. — Не ме карайте да влизам вътре да ви търся.

Мигове по-късно от мрака излезе един човек. Изглеждаше да е около седемдесетте, с дълга сива коса и дълга сива брада, която висеше на сплъстени топки. Държеше дълго копие в дясната си ръка. Въпреки студа, носеше само една препаска.

— Няма проблем — рече Танит, — ще изчакам да си обуете панталони.

— За какво сте дошла? — попита старецът на перфектен английски, очевидно в неведение за това, че препаската му беше по-скоро колан, отколкото препаска.

— За копието — отвърна Танит. — Искате ли да ми го подадете? Правя всичко възможно да не поглеждам надолу. Най-малкото, което можете да направите, е да ми връчите копието.

— То не се продава — заяви Краб.

— Не планирах да го купувам. — Извади меча си.

— Разбирам — каза Краб. — А ако не пожелая да ви даря с него?

— Ще ви го отнема, а това няма да ви хареса. Сериозно, старче, нека всичко бъде по лесния начин.

— Копието си е мое.

— Е, сега вече се държите детински.

— Това е оръжие, прекалено могъщо, за да позволя да попадне в толкова млади и толкова буйни ръце. Трябва да си вървите. Ще намерите само смърт на този плаж. Не изпитвам удоволствие от убиването, макар да съм толкова добър в това.

— Харесва ми начинът ви на изразяване — рече Танит.

— Ако ви харесват словата ми, вземайте ги и бягайте. Не ме карайте да убивам някого толкова млад, като вас.

— По-стара съм, отколкото изглеждам — каза Танит и скочи. Краб насочи копието към нея, а тя го отби с острието си, но мъжът вече се отдалечаваше от мястото, на което тя се приземи. Пресрещна го на излизане от пещерата.

— Видял съм хиляди години — каза Краб. — Видял съм възходи и падения на империи. Виждал съм схемите, по които живеят хората, приливите и отливите на историята. Всяка вълна смята, че първа се разбива в брега, но преди нея са били много и ще има много след като тя се е разбила и се е върнала обратно в морето. Аз съм стар човек.

— А в мен има животи — отвърна Танит. — Аз съм момичето, което виждате да стои тук, аз съм стар луд професор, аз съм пацифист, аз съм убиец и прислужница, и крал, и селяк. И още дузина други. Мислите, че сте стар? — Танит остави устните си да почернеят и вените да се покажат. — С нищо не сте по-добър от мен.

Тя атакува, но копието се надигна да я посрещне. Тя се шмугна наляво в опита си да го избегне, но Краб беше чевръст и върхът на оръжието му изсвистя покрай лицето й. Тя се дръпна назад, препъвайки се.

— Тогава съжалявам — рече Краб. — Която и да сте била някога, вече не сте. Сега сте Останка и като такава не заслужавате моята милост. Ще умрете тук на този плаж. Толкова мога да ви дам.

Направи една внезапна крачка напред и копието му толкова бързо се приближи до главата на Танит, че тя изруга, докато го отбиваше. То не отиде много надалеч обаче, и почти й разпори гърлото при маха си обратно. Стрелкаше се към нея като змия — това беше всичко, което можеше да направи, за да не позволи да й пролее кръвта. А и пясъкът никак не помагаше. Мразеше да се бие върху пясък. Винаги го беше мразила.

Острието на Танит се срещна с копието и тя се завъртя и скочи, но Краб направи крачка встрани и стовари дръжката върху главата й. Тя залегна, претърколи се, вдигайки се на крака, докато копието замахваше на косъм да я хване. Тя блокираше отново и отново, отстъпвайки, докато Краб настъпваше, а копието пикираше към нея ниско, а после високо, целейки се ту в корема й, ту в ръката. Не можеше да се приближи до него. Копието беше твърде дълго, а нейният меч — твърде къс.

Опита се да отскочи, но краката й потънаха в пясъка преди да се отдели от земята и в крайна сметка просто залитна тромаво назад. Надигна се с усилие и разкъса палтото си. Уви го около лявата си ръка, докато Краб настъпваше към нея. Използвайки палтото като щит, с който да отбива атаките му, тя започна да го атакува. Сега беше негов ред да отстъпва, тъй като мечът й се доближаваше с всяка нейна крачка. Тя забеляза, че очите му се разширяват все повече. Ухили се.

Той се препъна в пясъка и тя разпери широко лявата си ръка, така че палтото й се уви около копието. Тя го изтръгна от хватката му и то падна някъде зад гърба й. Краб се надигна на ръце и застана в клек. Танит остави палтото да падне, докато се приближаваше към него, развъртайки меча.

— Чудесен ден за това — каза.

Той се притисна към мокрия пясък, който се всмука навътре при босите му стъпала. Всмука по-алчно около ботуша на Танит и тя се оттегли на по-твърда земя преди да е загубила предимството си. Брадата на Краб потрепна, а тя осъзна, че той се усмихва. Не можеше да се добере до него, без да жертва възможността за придвижване, а копието беше прекалено далече, за да е сигурна, че ще го достигне преди стареца. Беше по-бърз, отколкото изглеждаше, а и по-лек.

Тя бавно започна да отстъпва. Той я последва, скъсявайки дистанцията едва забележимо. Тя рискува един поглед назад, за да провери къде е копието и Краб се хвърли в атака, препускайки с голите си ходила по пясъка така, сякаш се намираше на пистата. Тя падна, а той се покатери върху гърба й, обвивайки крака около кръста й, докато тя се бореше с всички сили да се изправи. Той я дръпна за косата, разкривайки врата й, и уви ръка около него. Тя пусна меча и скочи на крака, залитайки със стария отшелник, лепнат за нея. Краката й потъваха в мокрия пясък и тя падна, така че двамата се претърколиха в разбиващите се вълни. Ръцете й бяха стиснали неговата в опит да отпусне задушаващата хватка, а едновременно с това извиваше бедра, за да се измъкне от здраво усуканите му около нея крака. Затъркаляха се сред вълните и за миг Танит се озова под водата.

Тя се надигна и сега Краб беше по гръб. Тя го притисна с цялата си тежест в опит да потопи главата му под водата, но тя нямаше време за губене. Още няколко секунди в хватката му и щеше да загуби съзнание.

Тя впи нокти в ръката му и дръпна надолу. Краб премести ръка и задушаването се завърна с нова сила — по-голяма от предишната, ала Танит беше успяла да си поеме въздух в онзи малък момент и главата й се беше прояснила. Краката на Краб бяха обвити около нея, кръстосани при глезените. Тя надигна своя глезен и го опря в неговия, след което усили натиска. Чу го да съска от болка. Заля ги нова вълна, залютя й на очите, ала усети как хватката около кръста й отслабва.

Завъртя се около оста си, сключи ръце около шията на Краб, докато вдишваше с пълни гърди голяма глътка въздух. Страхът и отчаянието даваха сили на стареца и той се мяташе и риташе под нея. Опита се да го обуздае, но той придърпа левия си крак, постави ходилото си върху бедрото й и се опита да я избута. Тя игнорира този му опит. Притисна го надолу под водата. Ръцете му бяха като менгеме и стискаха все по-силно. Постепенно, обаче, борбата отслабна. И накрая съвсем спря.

Щом беше мъртъв, Танит излезе от морето на плажа. Цялата мокра, тя вдигна меча и палтото си, а после и копието. Извади телефона и набра номер.

— Взе ли го? — попита Сангуайн.

— Три на нула за нас — отвърна тя. — Съпротивлява се повече, отколкото очаквах. Жилаво старче. Но едни панталони нямаше да са му излишни.

— Няма и да те питам за подробности.

— Ами Векс? Някакви признаци?

— Остават минути. Но пък комитетът по посрещането е на място, не го мисли. Ще се видим на яхтата.

Тя затвори и хвана пътеката за изход от плажа, до мястото, където тревите се измушваха от пясъка и нагоре до браздата, където беше оставила колелото. На мястото беше паркирана кола, която преди това не беше там, а вътре седяха двама души — мъж и жена. И двамата с прерязани гърла. Танит надникна през затворения прозорец, забеляза и пушката на задната седалка. Ангелът й хранител се беше вихрил отново.

След като се огледа, тя се метна на колелото и побърза да си обере крушите.