Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (17)

Седемнадесет

Танит седеше в мрака високо над сцената, а краката й се полюшваха от въжената система на декора, докато под нея пееха разни хора. Никога не бе била голям фен на операта. Но пък родителите й бяха, а тя ясно си спомняше как седи пред огъня, докато баща й си пуска любимите произведения на фонографа. Но това бе толкова отдавна. Беше от времето, когато някои плочи представляваха неподвижни цилиндри, преди грамофоните да заемат доминираща позиция. За нея грамофонът сигнализира за началото на промяна. Всеки път, когато брат й се връщаше вкъщи, носеше по една от онези нови плоски плочи за колекцията, която събираше. Дюк Елингтън, Кеб Калоуей, Луис Армстронг… Разказваше й истории как е виждал тези хора да свирят и дори се срещал с някои от тях след това. Тя го молеше отново и отново да й позволи да го придружава на пътешествията му, но той винаги отказваше. „Когато порасне“, така казваха. „Когато завърши обучението си.“

Ала онези междинни години бяха лишени от музика. Там долу в мрака нямаше мелодии, имаше само ритъма на собственото й сърце, тупкащо в гърдите. Музиката вече не означаваше нищо.

Излезе оттам различна. Беше по-възрастна, разбира се. По-голяма. По-висока. По-силна. Родителите й я бяха оставили там като дете, а когато излизаше, примигвайки на топлата слънчева светлина, вече бе на деветнадесет години. Жена. Течеше нова Световна война, а тя не знаеше кои са страните в нея. Върна се вкъщи и поседя с родителите си до огъня, докато свиреше Дворжак. На грамофона, както забеляза. Разговорът беше скован. Те вече не я познаваха, а тя не познаваше тях. Щяха да минат години преди да осъзнае, че има нужда да им прости за това, че я бяха изоставили и едва тогава можеше да си позволи да ги заобича отново.

Трябваше да напуснат къщата скоро след нейното завръщане заради въздушните атаки. Родителите й отпътуваха за Шотландия. Новите задължения на Танит като острие в сенките я поставиха на друг път. И тя започна отново да обръща внимание на музиката. Но колкото и да се опитваше, не успяваше да изпита онова чувство на наслада, както преди. И тогава дойдоха петдесетте и донесоха музиката на Нина Симоне и Елвис, и Чък Бери. Направи всичко възможно да игнорира Пат Бууни и откри искрата на онази стара сладост, която се разгоря с все сила с настъпването на шестдесетте и Бийтълс, и Стоунс, и дългокосите хипита, и свободната любов, а тя беше на средата на всичко това, на четиридесет години, изглеждайки наполовина по-млада. Вълшебна и могъща, и красива, и обучена да убива.

Може би това беше причината. Да се заобиколи с хората на цветята и да пее „Дайте шанс на мира“ на демонстрациите против войната във Виетнам, може би беше онова необходимо нещо, което да посади в главата й семенцето, че може би, само може би, не би желала да прекара остатъка от живота си като убива хора. Ръцете й вече бяха изцапани с кръв. Колцина убийци, крадци, предатели и конспиратори бе убила до началото на седемдесетте? Не искаше дори да знае. Едва ли бяха невинни, но това бе престанало да има някакво значение много отдавна.

Може би все пак бяха хората на цветята. Може би бяха Джон и Йоко, когато прекараха дни наред в онова легло. Каквото и да беше, каквото и да я бе накарало да се откаже, бе съпроводено с музика. Не тази музика, сега, когато седеше в тази опера, двадесет години по-късно, невидима за всички онези хора под нея, и не музиката на това съвремие, не Нирвана, нито Кърв, нито Джеф Бъкли, но все пак музика. Цепелин. Сабат. Бауи. За някого, разбира се, Лучано Павароти бе неговият Робърт Плант. Може би дори за човека, когото бе дошла да предпази. Наблюдаваше го скришом, седнал в частната си ложа, вперил поглед в Тримата тенори. Ложата беше тъмна, но празна. Знаеше само две неща за него — знаеше къде ще е седнал тази вечер и че някой искаше смъртта му. Дори не знаеше името му.

Една сянка премина покрай очертанията на вратата зад него и Танит се напрегна. Сянката се върна обратно, повъртя се за миг, преди отново да се отдалечи.

Танит се изправи, изкатери се по въжетата чак догоре и прегъна тяло, докато стъпалата й не докоснаха тавана. Използвайки едната си ръка да придържа меча на гърба да не падне от ножницата, се затича по куполообразния таван надолу с главата към открития балкон. Една жена в черно стоеше на вратата на ложата, в която се намираше мишената, и държеше в ръката си меч. Наоколо нямаше никой. Танит скочи почти безшумно върху червения килим, но жената в черно я чу въпреки това, независимо от пеенето и суматохата.

Взряха се една в друга за миг, после жената присви очи.

— Благородничката? — рече.

Сърцето на Танит щеше да заседне в гърлото й. Насили се да се усмихне, за да удържи вълнението в гласа си.

— Привет, Авонт — отвърна.

Авонт отстъпи от вратата.

— Чух за теб — каза тя. — Напуснала си ни.

Боже, на Танит й беше ужасно пресъхнало гърлото.

— Няма закон срещу напускането. Брат ми го направи.

— Още един предател — заяви Авонт. — А сега ти се присъедини към него в позора му. Малката госпожица Благородничка. Твърде добра за всички нас.

С бавно движение Танит извади ножа, докато Авонт се приближаваше все повече.

— Никога не съм разбирала откъде се взе цялата тази ненавист — каза тя, — а сега, когато най-после имам възможността да попитам, осъзнавам, че вече не ми пука. Тук си да убиеш един човек. Аз съм тук да те спра.

Авонт се засмя.

— Ти? Какво можеш да направиш ти? Ще претичаш по стената няколко пъти с надеждата толкова да ми се завие свят, че да изпадна в несвяст?

— Няма нужда да става по този начин. Можеш просто да си тръгнеш.

— Аз съм острие в сенките. Не си тръгвам. Защо толкова те интересува кого ще убия? Какво общо имаш ти с всичко това?

— Това е работата ми сега — отвърна Танит. — Помагам на Убежищата по света, преследвам престъпници, бия се с чудовища, такива неща. Спасявам хора.

— Ти си убиец, кифло.

— Бивш убиец — поправи я Танит.

— И наистина смяташ, че можеш да ме спреш? Винаги съм била два пъти по-добър боец от теб, Благородничке. Беж да те няма, докато не си ме ядосала.

— Бих могла — призна Танит, — но като гледам как и двете сме с мечове, какво ще кажеш за един двубой на живот и смърт, вместо това, а?

Авонт се нахили.

— Прочете ми мислите.

Атакува, мечът й проблясваше, а Танит посрещаше и посрещаше отново, отстъпваше и пак посрещаше. Очите на Авонт горяха с решимост, устната й бе обърната навън от злоба. Беше права, разбира се. Авонт винаги бе най-добрата. Там долу в студа и мрака, нейният тренировъчен меч премазваше пръстите на Танит, ръцете й, главата й. Имаше нещо — сурова агресивност, неукротимо желание да причинява болка, каквито Танит никога не бе притежавала. Но тази вечер Авонт не размахваше тренировъчен меч и за да оцелее, Танит трябваше да направи нещо, което никога не бе успяла да направи — да я победи.

Танит прескочи един нисък удар и обърна тялото си странично, така че краката й се опряха на стената, докато нанасяше ответен удар. Авонт изруга, изненадана в гръб. Препъна се, а Танит тръгна странично, мечът й се удряше с дрънчене в този на Авонт, засилвайки натиска, избутвайки я назад. Авонт атакува, а Танит скочи така, че застана надолу с главата, а Авонт мина под нея. Острието на Танит разпори рамото й и Авонт изсъска. Около ръцете й заприпуква енергия, но и двете й трябваха, за да държи меча.

Точно когато Авонт й взимаше мярката отдолу нагоре, Танит се спусна на пода и се завъртя, разтваряйки дълъг разрез през бедрото на Авонт. Тя закуцука няколко крачки назад, а Танит задълбочи предимството си. Защитата на Авонт отслабваше все повече. Силата на Танит взимаше надмощие и всички нейни удари бяха отбивани. Беше толкова лесно. Толкова невероятно лесно.

Остриетата се заключиха в схватка и Авонт направи нещо, мръдна някак и Танит почувства въздействието върху бедрата си, светът се наклони, озова се на земята, а ръцете й останаха празни.

Къде, по дяволите, беше мечът й?

Претърколи се, за да избегне острието на Авонт, направи задно салто и кацна в клекнала поза. Скочи срещу Авонт и двете се сборичкаха, сипейки удари с глава една върху друга. Хватката на Авонт се поотпусна и Танит запрати меча надалеч, а когато се обърна, в челюстта й се заби един лакът.

Танит падна назад. Стовари се върху килима и остана да лежи там. Размазаната картина започна да се прояснява, Авонт, застанала над нея с енергия, пукаща в ръката й.

Вратата зад гърба й се отвори и мишената — плешив мъж с широки плещи, излезе навън. Авонт се завъртя, изстреля една шепа енергия, която той, за да избегне, изви тяло. Енергията се заби в стената зад дясното му рамо, но той остана спокоен. Имаше отегчен вид дори.

Авонт сграбчи меча си и скочи, целейки се във врата му. Плешивият сключи пръсти около острието.

Авонт замръзна, а Танит зяпна. Мечът трябваше да потъне в ръката му, като меко масло. Вместо това острието остана неподвижно, сякаш се беше заклещило в дебел дънер. И нямаше никаква кръв.

Бясна, Авонт се опита да издърпа меча си, но плешивият го взе от ръцете й, затегна хватката си и острието се разби на парчета. Заби му един юмрук в ребрата, но самата тя изръмжа от болка. Ритна го в коляното, но само нейният крак отскочи. Изрита го между краката, а той дори не трепна.

Авонт отстъпи с широко отворени очи. Сгърчи пръсти и от тях с пукот заструи енергия, скочи на мъжа, а той посегна, хвана я за гърлото и стисна. Чу се странен звук, отвъд пеенето — нещо средно между прекършване и пукот и Авонт падна безжизнена на килима.

Плешивият мъж вече гледаше към Танит.

— Кой я изпрати? — попита.

Танит с усилие се изправи.

— Не знам. Чух от един тип, който чул някакви слухове. Само знаех, че някой, свързан с ирландското Убежище, ще бъде на прицел тази вечер тук. Да се сещате за някой, който да желае смъртта ви?

Очите му имаха необичаен син цвят.

— Имам много врагове — каза. — Може би е бил един от тях. Може да е била сестра ми. Името ви?

— Танит — отвърна тя. — Танит Лоу.

— Благодаря ви, Танит. Рискувахте живота си, за да спасите моя.

Тя вдигна меча си и го върна в ножницата.

— Простете, но ми се струва, че животът ви нямаше нужда от спасяване.

— Не бихте могла да знаете — отвърна плешивият мъж. — По-добре да си тръгнете, обаче, преди да се е появил някой от обслужващия персонал.

— Да — каза Танит и се обърна, за да си тръгне.

— Знаете ли коя беше тя? — попита мъжът.

Тя хвърли поглед назад.

— Името й беше Авонт. Обучавахме се заедно.

— Разбирам. Беше ли ваша приятелка?

Танит се поколеба.

— Най-близкото нещо до приятел, което съм имала.