Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (15)

Петнадесет

— Тази част от обучението ти е завършена — каза Куонийл. — Направи всичко, за което те помолихме, и ето те сега — застанала на прага на новия си живот. Отвъд тази врата е семейството ти. Отвъд тази врата е светът. Вълнуваш ли се?

— Да — призна тя.

— И така трябва да бъде. Сега си свободна да се отърсиш от правилата и ограниченията, които ти бяхме поставили. Вече не си дете. Вече мина своето Въздигане. Сега си на деветнадесет, жена, зрял човек и магьосница. Ти отговаряш сама за себе си.

— Ами ако не пожелая да си тръгна?

Куонийл се усмихна.

— Би избрала да останеш? Останалите все още те наричат Благородничката, нали така? Макар Авонт да я няма от кажи-речи година?

— Името ми лепна — каза тя, — но вече изгуби силата си. Няма значение, когато го казват другите. Това е домът ми, Учителю. Той е тъмен и студен, и самотен, но… все пак е мой дом. Вече не познавам семейството си. Не съм разговаряла с родителите си откакто бях на осем. Дори не си спомням гласа на брат си.

— Баща ти бе острие в сенките преди теб. Всичко, което изпитваш в момента, го е изпитвал и той. Както и брат ти. Те ще разберат твоята сдържаност. Сигурен съм, че с нетърпение очакват да те видят отново.

— Ами ако там отвън не ми хареса? — попита тя. — Ами ако не мога да живея там?

— Тогава ще се върнеш с подвита опашка, а аз ще ти се смея, докато гордостта ти не те върне обратно през онази врата. Беше ученичка за пример и ще ми липсва времето, прекарвано с теб, но ти си далеч от приключване на уроците си. Като острие в сенките ще продължиш да се учиш, да се усъвършенстваш, да прескачаш дори собствените си очаквания. Но първо трябва да си избереш име.

— Вече съм го направила — каза му тя. — Взех си име преди години.

Куонийл изглеждаше изненадан.

— И си го държала, в тайна?

— Беше си моя работа и на никой друг, а и за останалите беше достатъчно да ме наричат Благородничката и се съмнявам, че щяха да го променят. Името ми е Танит Лоу.