Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (14)

Четиринадесет

Танит се вмъкна през прозореца в момента, в който чу първия изстрел. Апартаментът на Ърл беше пълен с книги и всичко беше от тъмно дърво, голямо, тежко и солидно. Впечатляващ апартамент, като за гангстер. Лъкът лежеше в люлка, закрепена на стената. Тя стъпи и тръгна по килима. Още стрелба, а алармите започнаха да вият. Когато прекоси, стигна до вратата и чу стъпки. Притисна гръб към стената и вратата се отвори. Джаки Ърл избърза навътре, като отиде направо при лъка.

Танит затвори вратата с нежно щракване. Отмести очи от Ърл само за миг, ала когато върна поглед обратно, той вече стоеше пред нея със стрела, насочена право към корема й.

— Как влязохте тук? — попита той.

— Бива ме с ключалките — отвърна тя.

Наблюдаваше я, без да демонстрира паника в очите си.

— Танит Лоу.

— Познавате ме?

— Доброто момиче, което стана лошо момиче. С едно от онези неща, от онези Останки в себе си. Гаден късмет.

Тя вдигна рамене.

— Зависи от гледната точка.

— Знам всичко за вас. Какво, смятате, че всички ние простосмъртни си живеем в мрака? От години съм наясно, че на този свят има магия. Най-накрая успях да проследя един от вашите, открих магьосници, които по нищо не се различават от нас. Харесват парите и лесния живот, като всички останали. Малко ми отиде мистиката на кино, когато започна да ми вика „сър“, обаче. Но ето какво правят парите с хората.

— И не сте разпространил нищо от това, което знаете?

— Какъв смисъл би имало? Ако хората знаеха, че съществувате, целият свят би се променил — федералните можеха дори да наемат някой от вас, да заформят една спец група, която да се справи с организираната престъпност. Не, нямам интерес да ви разкривам, хора. Но харесвам играчките ви.

Танит се усмихна.

— Значи знаете защо съм тук.

— Не може да вземете лъка ми. Както виждате го използвам.

— Дори ако ви помоля любезно?

— Дори тогава. Върши ми много добра работа. Не съм толкова добър стрелец — а всичко, което трябва да правя с него, е да се прицеля и да освободя. Защо бих се разделил изобщо с нещо подобно?

— Защото ще ви убия, ако не го направите? — предложи Танит.

Той се засмя.

— Ако бяхте по-близо до мен с изваден меч, определено бих се замислил сериозно.

— Е, щом не мога да ви сплаша, дали ще мога да се спазаря? За колко бихте го продали?

— Не се продава.

— Разбира се, че се продава.

— Не и за цена, която можете да си позволите.

— Господин Ърл, трябва да разберете, че няма да напусна Чикаго без този лък. Би трябвало да го знаете.

Той кимна.

— Не беше трудно да се досетя.

— Значи знаете, че или ще взема лъка след като ви платя, или ще взема лъка и ще забърсвам кръвта ви от ботушите си.

— Знам колко сте опасна, госпожице Лоу. Наясно съм и колко са опасни приятелите ви. Чух всичко в слушалката си. Събрали сте разнообразие от чудовища там долу, така ли е?

— А дори не съм довела вампира си.

— Вижте, нямам намерение да воювам с вас по въпроса. Така че, ако трябва да ви убия, за да приключа с всичко това още тук и сега, ще го направя.

— С всички мои приятели там вън? Наистина?

Отвърна на усмивката й с една от своите.

— Какво е това на гърба ви?

— Мечът ми.

— Не, госпожице Лоу, не меча. Какво е онова в чантата?

Тя се поколеба, после много бавно посегна и свлече чантата от рамото си. Тетивата на лъка се опъна.

— Спокойно — каза тя и отвори ципа на чантата до средата. Показа му лъка вътре.

Ърл се разсмя.

— Смятахте да ги размените? О, това е умно — трябва да ви го призная. Прилагате добро мислене, госпожице Лоу. Впечатлен съм.

— Е, благодаря ви, господин Ърл. Дали случайно не бихте желали да направим размяна?

— Много мило от ваша страна да ми предложите, но смятам да се придържам към оригинала.

— Боях се, че ще кажете точно това.

— Е, какво да бъде тогава? Да ви убия или да ви изпратя по живо, по здраво? По-добре да вземете решение бързо — вече полагам твърде големи усилия да не ви застрелям.

Тя не отделяше очи от стрелата. Беше започнала да трепти.

— Ще ме оставите да си тръгна? След като успях да проникна толкова навътре и да убия толкова много от хората ви?

— Те бяха наясно с риска — каза Ърл. — Да, бих ви пуснал. Ала не бих ви посъветвал да си показвате носа в Чикаго отново.

Стрелата вече наистина трептеше. А тя никак не си падаше по идеята да я види как лети.

— Мисля да се възползвам от предложението ви — рече тя, отдалечавайки се от стената и отваряйки вратата. — Позволете ми един съвет, все пак. Друга група магьосници ще се отбие със същите намерения. Бихте ми направили огромна услуга, ако скриете лъка и не им позволите да го вземат.

— Благодаря за предупреждението.

— Няма защо. Като професионалист на професионалист, това е всичко.

Тя понечи да напусне.

— Госпожице Лоу?

Тя погледна назад.

— Случайно да си търсите работа? Човек с вашите умения би стигнал далеч в кариерата си.

Тя се усмихна.

— Много сте мил, оценявам предложението ви, но си имам дела, при които трябва да се връщам. А вие се пазете, господин Ърл. Както и лъка.

Тя излезе и се забърза по коридора. На следващия ъгъл, с гръб към нея стоеше мъж с пистолет и с ръка, притисната към слушалката.

— Повторете — каза той. — Колко? Ало? Ало, чувате ли ме?

Танит надигна крак и го срита странично в главата. Той се строполи, а тя извади слушалката, чу статичния шум и глъчката, а после и гласа на Ърл.

— Има една жена — чу го тя да казва. — В кафява кожа, блондинка. С меч на гърба. Убийте я. Стреляйте на място. Не я оставяйте да избяга.

Танит остави мъжа в безсъзнание и продължи напред. Гангстери. Как да им се довериш.

Справи се с още двама по пътя надолу. В дъното на стълбището беше главната складова зона. И там имаше мъжаги с оръжие, но нямаше проблем да мине незабелязано покрай тях, като прекоси тавана. Скочи на земята, приближи се към вратата и забави крачка. Изходът беше точно там, чакаше я, но беше отворено. Открито. Мястото направо си просеше засадата.

Рискува да надникне. На пода се въргаляше сгърченото тяло на мъж. Погледна към другата страна и видя още един мъртъв стрелец. С лека усмивка тя прекоси мястото, нащрек за капани, но много уверена. Телефонът й завибрира.

— Разчиствам тук горе — рече Сангуайн. — Приключваш ли?

— Навън съм — отвърна тя. — Благодаря, че си се погрижил за засадата вместо мен.

Последва пауза, шум от боричкане, после вик на болка, а накрая Сангуайн се обади отново.

— Каква, викаш, е тая засада?

— Двама, които ме причакваха, за да ми продупчат главата — каза тя.

— Колкото и да обичам да те впечатлявам, не съм бил аз. Може би Джак?

Тя се намръщи.

— Не, няма кръв.

— Не е била Анис — разсъди Сангуайн. — Беше от тази страна на сградата през цялото време.

— Може да си имаме наш собствен ангел хранител или нещо подобно, като светец пазител на убийците.

— Имаме си такъв вече.

— Тъй ли?

— Аха. И е тексасец като мен, и като всеки тексасец е голяма работа. Взе ли лъка?

Тя се усмихна.

— Разбира се. Размених ги още в мига, в който влязох в стаята, още преди Ърл да надуши, че съм вътре. В момента вярва, че в него е истинският, а аз съм избягала с копието.

— Значи, две на нула — рече Сангуайн.

— Две на нула — повтори Танит.