Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (13)

Тринадесет

От мястото си на покрива Танит наблюдаваше как Кайвен издава заповеди на простосмъртните мъже с оръжията. Макар да спазваше некромантската традиция да носи само черно, всичко останало у Кайвен сякаш беше златно — русата му коса, загарялата кожа, ярката усмивка. Дори начинът, по който се движеше, й напомняше за златен лъв — горд, силен и грациозен.

— Може ли да го убия сега? — попита Сангуайн от мястото, където се спотайваше до нея.

Танит се усмихна.

— Какво има, Били Рей? Ревнуваш ли? Смяташ, че мога да те заменя с един Некромант?

— И за какво имам да ревнувам? Този е идиот. Виж го само как се перчи като някакъв скапан петел.

— Целият е големи усмивки и бели зъби, и изваяни черти…

Сангуайн изглеждаше направо обиден.

— Аз имам изваяни черти. Виж. Виж колко са ми изваяни. А зъбите ми са поне толкова бели, колкото неговите. Сериозно ли мислиш, че е хубав?

— Мисля — каза Танит.

— Ясно — рече Сангуайн и кимна. — Ще го убия.

Тя удържа смеха си така, че да не се чуе.

— Мисля, че е хубав, но също така мисля, че ти си по-хубав.

— О — стъписа се Сангуайн. — Искам да кажа, да. Така си е. Радвам се, че си забелязала.

— Обаче косата му наистина е по-хубава.

— Какво?

— Виждаш ли как му пада така през челото? Дълга е, но не прекалено… Някак пленително е, наистина.

— Косата на един мъж не върви да е толкова дълга — заяви Сангуайн. — Много е лесно да я задърпаш в битка на живот и смърт. Не е практичен, ето това е. Повече го интересува дали изглежда добре и не толкова дали си върши скапаната работа. Затуй има такава прическа. И за какво се усмихва сега, въобще? Онези там са само едни бандюги с пищови, за какво са им неговите усмивки. Иска да угажда на всички, това му е проблемът. Иска всички да го харесват. Това е признак за слаб ум.

— И разбра всичко това от една прическа и от една усмивка? — попита Танит. — Уменията ти са впечатляващи, Били Рей.

— Аз имам повече умения от него, това мога да ти гарантирам. Основният проблем с Некромантите е, че силата им се съдържа в един-единствен предмет. Взимаш им предметчето и нищо не могат да свършат. Ето при Валкирия е пръстен. При Соломон Рийт — бастун. Не знам на този кой му е специалният предмет, обаче…

— Пръчка — прекъсна го Танит.

Сангуайн обърна глава към нея.

— Моля?

— Държи си силата в пръчка — повтори тя.

Сангуайн помълча за малко, беше му трудно да смели информацията.

— Той… този тип използва пръчка? Истинска? И на практика ползва магическа пръчка? Като магьосник?

— Да.

— Магьосник, истински, от кръв и плът маг… един от нас… размахва магическа пръчка?

Тя се ухили.

— Нещо необичайно ли намираш?

— Аз… направо не знам от къде да започна… Как са му позволили да направи такова нещо? Другите Некроманти нямат ли някакво чувство за гордост? Какво ще направи след това, ще полети на метла ли? Това да не ти е Хари Потър? Да не сме вещици и вещери? Ние сме сериозни хора със сериозни професии, а този тук…

— Успокой се, Били Рей — рече Танит, борейки се да прикрие веселото настроение в гласа си.

— Това е стереотип — изсъска той. — Проклет стереотип и е вреден. Още малко и разни магьосници ще почнат да се разкарват насам-натам, да размахват пръчки и да рецитират разни заклинания. Ти разбираш ли колко нелепо ще изглеждаме всички?

Танит вдигна рамене.

— На мен Хари Потър ми хареса.

— Не става дума за Хари Потър!

— Ама и на теб ти хареса Хари Потър.

— Книгите са си хубави — излая той, — но не съм съгласен с тая работа с пръчките. Всички онези там долу, престъпници и мафиоти, и гангстери, а от кого получават нареждания? От някакъв магьосник с пръчка. Как ще го вземат на сериозно? Как ще вземат нас на сериозно, като ги нападнем?

— Дано не ни вземат — отвърна Танит. — Ако очакват от нас да размахваме пръчки, може да не стрелят, а тогава ще можем да ги убием по-лесно.

Сангуайн поклати глава.

— Не. Това не е редно. Този трябва да се засрами от себе си. Трябва да го убия. Знаеш, нали? Въпрос на чест. Сега… сега си е вече въпрос на чест.

— Ако ти се отвори възможност — каза Танит, — давай и го убий.

— Ще го направя.

— Само се пази от магическата му пръчка.

Сангуайн измърмори нещо, което тя не успя да чуе и Танит се ухили отново.

На горния прозорец се появи мъж, който се наведе, за да говори с Кайвен. Мъж към петдесетте, оплешивяващ. Джаки Ърл.

— А ето я и нашата мишена — промърмори Танит. — По-добре иди при Анис да я окуражиш малко. Нека Джак и Сабине се погрижат за онези с оръжията, а ти се фокусираш върху Кайвен. Той е единственият, който ще създаде проблем.

— Все още не ми харесва идеята да отидеш сама за лъка.

— Все още не мислиш, че мога да се справя с едно дребно мафиотче? Моля ти се. — Тя го целуна. — Хайде върви сега, беж да те няма.

С решителен вид, че не се е впечатлил, Сангуайн изчезна в стената, а Танит се обърна обратно към Ърл, докато той затваряше прозореца си.

 

 

От мястото си на покрива, скрита в мрака, типично за нея, Анис можеше да вижда двора и да остава напълно невидима. Наблюдаваше мъжете, които крачеха насам-натам с оръжия преметнати на рамо, че дори долавяше по някоя дума от разговорите им. Нищо чак толкова интересно.

Чу нещо зад себе си и сложи усмивка на лицето, но беше просто Сангуайн.

Той й се намръщи.

— Какво ти има на устата?

— Нищо — измънка тя.

— Да не си се схванала нещо?

— Нищо ми няма — Леле, как я вбесяваше. Защо трябваше да е той? Защо не можеше да е Джак? Щяха да си се спотайват тук в мрака, да чакат да убиват хора и щеше да е толкова романтично. Джак нямаше да я пита дали усмивката й е схващане, беше сигурна.

А може би щеше. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Беше видяла как гледа онова малко русо нещо Сабине. Първо беше сбъркала погледа в очите му с глад. Сабине беше апетитна хапка, трябваше да й се признае. Беше дългоочакван деликатес. Самата Анис си мечтаеше за това. Беше съвсем естествено. Не се срамуваше от поривите си.

Но колкото повече ги гледаше заедно, толкова по-малко беше сигурна, че това в очите на Джак е глад. Или поне онзи вид глад. Може би това беше глад от друг тип. А онзи малък боклук, онази фръцла, онази никаквица, руса харпия, се усукваше около Джак, сякаш всичко беше игра. Гневът изгаряше гърлото на Анис.

— Чу ли нещо от това, което ти казах току-що? — попита Сангуайн.

Тя примига срещу него.

— Хъ?

— Ела на себе си, Анис. Имаш работа за вършене.

— Знам — сопна му се тя. — Просто си мисля… разни мои неща.

— Направи ни една услуга на всички и се концентрирай, става ли? Ти си началният ни изстрел. Слизаш долу и ги разсейваш така, както само ти си знаеш. Това ще е сигнал за Джак и Сабине да започнат да свалят простосмъртните и за Танит да тръгне за лъка.

— Къде е вампирът?

— Долу, в другия край на двора има една блиндирана врата — предполагам, че там държат вампито. Ще го пуснат веднага, щом си покажеш номерата, така че бъди готова. А, и ако видиш един тип с магическа пръчка, не го пипай. Той е мой.

Анис надникна долу.

— И как се предполага, че ще сляза там долу?

— Танит спомена нещо по въпроса — каза Сангуайн. — Хайде да видим какво беше сега? Нещо за елемент на изненада. А, да, сетих се.

Постави ръка на гърба й и я блъсна, а Анис внезапно полетя на кълбо надолу, размахвайки ръце, докато полата й се събра около главата. Земята я посрещна и обятията й не бяха от най-нежните. Анис подскочи, изтърколи се и остана по гръб, борейки се за глътка въздух, дишайки тежко. Погледна право нагоре и видя Сангуайн, който й помахваше. Кожата й започна да посинява.

Чу стъпки от бягане, които се приближаваха към нея и се насили да се изправи до седнала позиция, скърцайки със зъби, които вече се удължаваха в устата й. Ноктите също. Докато стенеше леко, тя се изправи на крака, а в този момент дотичаха шестима мъже с оръжия в ръце. Щом я видяха, тези отпред се спряха рязко, а задните се блъснаха в тях. Последваха доста ругатни и блъскане, но всички замлъкнаха, когато тя открехна челюстта си и позволи на зъбите си да израстат до пълния си размер.

Черната Анис застана пред тях със синя кожа и веещи се коси, с нокти, които чаткаха едни в други, а по брадичката й се стичаше слюнка.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна единият.

Друг надигна оръжието. То трепереше в ръката му.

— Чудовище — отвърна.

Анис изрева.

Мъжете се раздалечиха един от друг, оформяйки линия. Анис огледа дулата на всичките тези оръжия. Не обичаше оръжия. Те причиняваха болка.

Един от мъжете, с глупав мустак, беше първият, който натисна спусъка. Куршумът я уцели в рамото. Тогава стреляха и останалите, а тя се затътри, докато куршумите се впиваха в тялото, в краката, в главата й. Падна назад, а коравата земя отново я пое в прегръдката си.

Стрелбата спря. Последният патрон потанцува малко по земята и затихна. Миризмата на кордит изпълваше въздуха като смог.

— Умря ли? — попита един от мъжете.

— Не знам — отговори друг. — Иди и провери.

— А, аз не отивам — рече първият. — Иди ти. Ще те прикривам.

— Ти си ужасен стрелец.

— По-добър съм от теб. Аз три пъти уцелих главата. А ти застреля глезена.

— Не съм.

— Си — каза другият. — Видях го. Наистина си зле със стрелбата, Поли. Освен това ти мирише устата и носиш грозни вратовръзки.

Мъжът на име Поли не отвърна веднага. После каза:

— Много сте зле, момчета.

— Е, Поли…

— Стига, Поли…

— Не, млъквайте. Жена ми ми купува вратовръзките, много добре го знаете, и знаете също, че е далтонист и не е от най-умните. И съжалявам ако ми мирише дъха или не съм най-добрият стрелец на света. Но си мислех, че сме приятели.

— Ама ние сме приятели, Поли.

— Приятелите си прощават разните му дреболии. Но добре, щом искате аз да проверя мъртвото чудовище, ще го проверя. Нали не искаме вашите вратовръзки да се изцапат с кръв.

Поли се приближи бавно. Застана над Алис и я побутна с крак. После клекна.

— Наистина е грозно — рече. — Но май е тя. — Звучеше объркан. — А и не виждам никаква кръв.

Анис отвори очи и Поли се гътна назад, но ноктите й вече пронизваха лицето му. Чу как останалите викат, как се паникьосват и презареждат. Ала вече нямаше какво да направят. Бяха мъртъвци, но още не го знаеха.

Тя метна Поли настрани и скочи, нападайки ги, докато те се отдръпваха назад. Всеки замах донасяше вик на болка и пръски кръв. Единият я сграбчи, а тя му откъсна ръката. Друг изстреля цял пълнител в главата й и пое рикошета с гърди. Крещяха и се молеха, и се пързаляха сред кръв, а Анис откъсна главата на последния с една-единствена хапка.

Чуваше сирени и далечни викове, а след това и ръмжене. Обърна се. Вампирът крачеше към нея. Бял като тебешир и без коса. Огромни черни очи. Огромни зъби. Чудовище. Точно като нея.

Скочи към нея и Анис падна, ръмжейки яростно. Нокти, които се впиваха в нея; зъби, които се опитваха да разкъсат гърлото й, само че тази нейна синя кожа беше здрава като броня. Търкаляха се отново и отново, светът се преобръщаше лудешки около тях. В сравнение с нейната синя кожа, алабастровата плът на вампира беше мека и нежна и нейните зъби потъваха с лекота в нея. Вампирът пищеше и се извиваше, ноктите му деряха лицето й и тя едва не остана без едното си око. Вампирът внезапно се освободи, но тя се пресегна, сграбчи го за крака и го свали долу, докато той се опитваше да избяга с подскоци. Налази го, докато ноктите й оставяха кървави следи в плътта му, а виковете достигнаха нови висоти на отчаяние и първичен страх, докато тя се приближаваше бавно към шията му.

 

 

Джак беше щастлив. Вихреше се насам и натам, въртеше се и убиваше, около него падаха мъртви гангстери, а там скрита отзад, на сигурно място, беше Сабине, която наблюдаваше всичко това. Направи усилие да не се изхвърля, честна дума, но от време на време се улавяше, че убива с ненужен патос или подхвърляйки някоя забавна смешка.

Както след едно бързо изкормване:

— За това си трябваше здрав стомах!

Или след разпорено гърло:

— Е, това сложи край на певческата ти кариера!

Или пък любимото му, след като забоде пръсти в очите на един от стрелците:

— Ей, имаш нещо в окото… о, да, това съм аз!

Забавна, всяка една, без изключение. Дори не му се налагаше да се обръща, за да е сигурен, че Сабине е впечатлена.

Животът бе хубав за Спрингхийлд Джак.

 

 

Сангуайн се изправи от земята, прекърши врата на един гангстер и гледаше как Кайвен и двама други въоръжени се обръщат към него.

— Няма да преминеш^[1] — изрева с гръмовен глас Кайвен, надигнал магическата си пръчка.

Сангуайн наведе глава.

— О, моля те — рече, — имай малко гордост. Все пак има простосмъртни наоколо.

— Има, съвсем вярно — каза Кайвен — и те ще стрелят, ако мръднеш още веднъж. Още от дни знаем за вашето идване. Не смятахте ли, че ще сме подготвени за вас?

Сангуайн погледна нагоре.

— Какво? Искаш да кажеш, че това е капан? Имали сте дни да се организирате и това е най-доброто, на което сте способни? Простосмъртни с пистолетчета?

Кайвен се усмихна.

— Изненадващо ефективна комбинация, мисля, че ще го оцените. Ако трябва да сме честни, в действителност трябваше да има още неколцина Некроманти, но те се позабавиха. Не че ще имам нужда от тях. Няма да си тръгнете оттук с лъка. Не мисля, че шефът ми е готов да се раздели с него все още. Може би ако се върнете след няколко десетилетия, когато не е сред живите…

— Това е гнусно — рече Сангуайн. — Виж се само — приемаш заповеди от простосмъртен. Какво, по дяволите, не ти е наред?

Кайвен повдигна вежда.

— А, ти си един от онези, така ли? От магьосниците, които вярват, че са по-високостоящи от доминиращия на планетата вид?

— Не съм — отвърна Сангуайн, — но все пак никога не бих се оставил да ме командва човек, който не може да ме убие в честен двубой.

— Какво бих могъл да кажа? Харесвам работата си, а заплащането е добро. Живях в Храма през последните няколко десетилетия. Спалнята ми беше студена килия с нар и тоалетна. Наистина ли смяташ, че това е начинът, по който трябва да живее един възрастен мъж в разцвета на силите си? Сега, когато съм навън, имам апартамент, джакузи, телевизор, който покрива една цяла стена, а едновременно с това е и компютър.

— Сега гледам разни неща. Шоу програми. „Момичетата Гилмор“. Гледал ли си ги? Гледам и повторенията на телевизора ми. Говорят толкова бързо в това шоу. Никога не съм познавал някого, който да говори толкова бързо, с изключение на онези в „Западното крило“. „Наркомрежа“. И този съм го гледал. Мъчително е, но го гледах. И „Бъфи“. Е, това вече е шоу. И „Светулка“-та. Спряха го твърде рано. И всичко това ми е предоставено от простосмъртните. Така че, да, приемам заповеди от човек с ограничена продължителност на живота, защото вече съм част от този свят. А част от работата ми е да се грижа за това никой да не пипа играчките на шефа ми. Така че напуснете веднага с кръвта вътре във вас, където се предполага, че трябва да се намира. Това е само предупреждение.

Сангуайн не помръдна, а после се сепна.

— Извинявай, какво? Леко се поунесох. Стигнахме ли до частта, в която те убивам?

Кайвен въздъхна.

— Очевидно нямаш намерение да слушаш разума си.

Сангуайн му се озъби.

— Разумът е последното нещо, което бих искал да слушам.