Дерек Ланди
Танит Лоу в… Седморката на злото (12)

Дванадесет

Въздухът в Чикаго е леден, няма грешка в това. Лондон може да бъде доста студен също, направо вледеняващ, но Лондон нямаше такива високи сгради като Чикаго.

Джак беше застанал на най-високата, която успя да открие, със сбръчкани пръсти на краката и нокти, впиващи се в бетона, за да предотврати вятърът да го отвее като листо от дърво. Представяше си как пада с лекота, подхвърлян и обръщан от вятъра, завихрящ се около него, как попада в теченията, в спадовете и поривите. Може би дори щеше да изглежда елегантно с такова падане. И естествено, нямаше да изглежда толкова елегантно като се пльоснеше в земята. Нищо общо с листото от дървото, което нежно се спира, докоснало паважа… или тротоара, както му викаха тука. Мне, ако го грабнеше вятъра от този покрив, Джак щеше да прелети цялото това разстояние, елегантно или не, и пак щеше да свърши като размазано червено петно на сивия фон.

Ей, това щеше да е гледка, а? Да се превърне от онова, което е, каквото бе, който и да бе, просто в същината си. А какво бе той в същината си? Кръв и кости, и хрущяли, и плът. Ето как щеше да свърши, там долу, след падането. Кръв и кости, и хрущяли, и плът — всичко сплескано в едно. Костите — на прах. Плътта — избухнала. Хрущялите — смазани. Кръвта… навсякъде.

Какво ли щяха да кажат, когато си отидеше? Дали щяха да съберат останките му, да ги прекарат през някакво сито, да се опитат да разберат какво същество е бил? Щяха ли да оплакват изчезването на един вид? Беше ли той отделен вид въобще? Дали един индивид прави цял вид?

Едно нещо знаеше — никой нямаше да оплаква него, добрия стар Спрингхийлд Джак. Нямаше приятели, които да разказват истории за него, когато си отидеше, нямаше семейство, което да го споменава с добро. Какво наследство оставяше след себе си? Трупове? Нямаше дори трупове — не и когато той приключеше с тях. Човек трябва да яде, все пак. Беше живял стотици години и всичко, с което можеше да се похвали, беше списък, който никой нямаше да състави, с хора, които просто излезли една вечер и така и не се прибрали у дома. Беше оставял празнини, парчета празно пространство там, където трябваше да са изчезналите хора. Това беше. Сумата от всички тези години.

Джак нагласи цилиндъра си и се спусна от покрива, ярките светлини от улицата долу се сляха в червени и жълти ивици, заобиколени от огромна тъмна шир, докато не почувства съседната сграда под краката си. Скочи с танцова стъпка, високо, високо, колкото можеше, хвърли се назад и се преобърна с изпънати ръце и събрани крака, политайки надолу във формата на кръст. Гледаше отражението си в прозорците, докато падаше, после сви тялото си, а след това се изпъна, отблъсна крака от стената на сградата и прелетя през празнината до сградата от другата страна. Пръстите се впиха в бетона, той остана така за миг, със затворени очи, заслушан в пулса на града. Би могъл да се пречисти в град като Чикаго. Всички тези високи сгради. Би могъл да тича, да скача, да се върти, да танцува, да убива и да изяжда, и да си живее спокойно живота тук. В безопасност. В сигурност. В анонимност. И после би могъл да умре от старост и скука, ако светът не бъде разрушен дотогава.

Джак се изкачи до горе и седна на ръба, небрежно размахвайки крака.

И какъв беше смисълът? Какъв беше смисълът да живееш толкова време, ако нямаш какво да покажеш в крайна сметка? Какъв е смисълът да изживееш всичките тези години, ако няма с кого да ги споделиш? Джак не беше от онези, които се самозалъгват. Беше наясно с истината, а истината беше, че той е ужасно, отвратително чудовище, което никой никога не би могъл да обича, и че ще прекара остатъка от физическото си съществуване сам. Просто така. Просто и неизбежно.

Когато бе по-младо създание, не се тревожеше от такива неща. Беше градски тип, господарят на положението, Ужасът на Лондон. Беше виждал всичко, беше правил повечето неща, а онова, което не бе правил, поне бе виждал, та поне знаеше за какво става дума. Но по онова време не беше мислил, че ще стигне до момента, в който ще стои на ръба на някаква сграда и ще се само съжалява. Но това е младостта. Младостта е глупава.

Джак не беше от онези, които се самозалъгват, но не беше и от отричащия тип. Имаше друга истина, а тя се спотайваше в покрайнините на мислите му вече няколко дни. Не беше пожелал да я облече в думи, защото бе поискал, наивно, да запази поне някакъв вид лично достойнство. Ала сега нямаше избор.

Като ученик с първата си любов, Джак беше решил, че малката крадла и мошеничка Сабине бе най-хубавото нещо, което се бе случвало в порочния му свят, от който вече бе така уморен и отегчен. Сабине бе неговата искра. Тя беше неговата светлина, неговата топлинка. Лицето й го караше да се усмихва, а нейната усмивка го замайваше. Когато беше около нея, всичко, което искаше, бе да я гледа. Когато не беше покрай нея, всичко, което искаше, бе да говори с нея. Много смущаващо. Направо унизително. Щеше да й е бесен, ако не я харесваше толкова много, да му се не видяло.

Онази сутрин се беше хванал как си фантазира. Беше си представил цял разговор, през който тя се бе смяла на шегите му и не бе избягвала докосванията му. Нелепи, детински фантазии, които, обаче, го караха да се чувства толкова хубаво и толкова топло, и му даваха толкова надежда. Ненормална, такава беше цялата тази работа. Ненормална и нередна. Той беше чудовище, а чудовищата не си падаха по красиви момичета. Тридесет — толкова й даваше. Тридесетгодишна, красива като картинка. Имаше и хубав смях. Беше като чуруликане на птиче. Звучеше особено сладко, когато се смееше на нещо забавно, което той бе казал във фантазията си.

Джак се изправи, смръщвайки се на града. „Я се чуй. Я си чуй мислите в главата.“ Подобава ли на възрастно чудовище като него да се държи така, особено на чудовище с работа за вършене? Върху това трябваше да се съсредоточи, не над някаква си малка фуста, на която случайно е хвърлил око.

Мушна се през прозореца, който бе оставен отворен специално за него. Застанал до вратата, с гласовете, долитащи от другата страна, направи всичко възможно да заглади прическата си. С най-незаинтересования вид, който успя да си докара, Джак отвори вратата и влезе.

— Джаки Ърл е човекът, който притежава лъка в момента — казваше Танит на останалите от мястото си начело на масата. Хвърли му един поглед, но не спря да говори. — Ръководи организираната престъпност в града вече почти петнадесет години, откакто узурпира властта от предишния престъпен бос и бандата му. Някои от тях бяха убити по старомодния начин — с куршум в главата, с нож в корема, примка през гърлото… но някои бяха открити със стрели, стърчащи от телата им. Господин Ърл може и да не е магьосник, но разбира каква сила държи в ръцете си.

— И какво всъщност прави лъка Богоубиец? — попита Сабине. Какъв въпрос. Какъв прекрасно проницателен въпрос бе това, без грешка. А после тя добави: — Всяка стрела ли убива? — само, за да докаже още веднъж колко остър ум има.

— Това — отвърна Танит, кимайки — и фактът, че стрелата никога не пропуска целта си.

— Рядко пропуска — поправи я Сангуайн.

Танит въздъхна.

— Добре, де. Рядко пропуска. Не може да завие зад ъгъла, но може да заобиколи някое и друго препятствие, за да уцели мишената. А това прави лъка най-опасното от тези оръжия — дори не се налага да се приближаваш.

Джак трябваше да каже нещо. Сабине беше първата, която зададе въпрос, така че той трябваше да каже нещо сега. Ако Дъск го направеше преди него или пък Анис, щеше да се загуби онази връзка. Затова откъсна поглед от Сабине, за да обърне очи към Танит и каза:

— А този тип Ърл очевидно не се страхува да използва лъка при нужда. Това го прави доста опасен.

— Какво е малко опасност за хора като нас? — отговори Танит с усмивка. — А освен това, можем да се справим с това. Той изпраща един от твоите в болница, ти изпращаш един от неговите в моргата. Това е Чикагският стил^[1].

Джак и останалите я зяпаха с празни погледи.

— О, хайде сега — каза тя. — Не може да съм единствената.

Сангуайн я потупа по рамото.

— Всичко е наред, сладичка. Схващам препратката.

— Само ние двамата ли? Сериозно? Е, хубаво, след като всичко това приключи, ще си устроим кино вечер и всички ще трябва да дойдете.

Дъск сви леко устна.

— Не ходя по кино вечери.

— Хубаво — отвърна Танит, — карай да върви. Останалите. Носете си пуканките.

— Може би трябва да се върнем на задачата — обади се Сангуайн.

— Точно така — рече Танит, — да. — Постави копието на лъка върху масата. — Сабине, можеш ли да си забъркаш магията?

Сабине взе оръжието, затвори очи, а ръцете й започнаха да светят, докато изпълваше предмета с магия. Джак можеше да се наслаждава на гледката цяла вечер.

— Джаки Ърл се крие в частното си имение — каза Танит, — охранявано от камери, алармени системи и въоръжени пазачи.

За Джак се появи още един удобен повод да впечатли Сабине.

— Смъртни пазачи? — попита.

— Повечето — отвърна Танит. — Има и един магьосник в персонала, на име Кайвен. Некромант.

Джак направи физиономия към Сабине.

— Никога не съм ги харесвал — каза, но очите на Сабине бяха все още затворени, така че тя пропусна всичко.

Танит надигна рамене.

— Откакто Вестителят на смъртта не успя да си свърши работата в Прохода, Некромантите по цял свят или се покриха в Храмовете си, или напуснаха Ордена и заработиха самостоятелно. Според онова, което разбрах, Кайвен е предложил услугите си на Ърл, а Ърл с радост го е взел при себе си.

— Значи си има Некромант, който работи за него — каза Сабине, докато отваряше очи и както винаги удари право в десетката. Подаде обратно лъка на Танит, която кимна одобрително.

— Някой друг, за който трябва да знаем?

— Не — отговори Танит. — Никой. Нищичко.

— Мила… — започна Сангуайн.

— А, да, благодаря ти, за малко да забравя. Чухме, че може да има и вампир.

Джак забеляза как Сабине пребледнява. Анис продължи да си дъвче косата. Само Дъск се обади.

— Не мога да бъда част от това.

— Хайде да не вземаме такива сериозни решения — каза Танит.

— На вампирите е забранено да убиват други вампири. Това е свещеният ни кодекс.

— Не се налага да го убиваш — рече Сангуайн. — Само трябва да го раниш малко. Да му отрежеш ръцете и краката или нещо подобно.

Дъск се изправи.

— Можеше да вземете лъка и без мое участие. Обадете ми се като приключите. — И излезе.

Джак не можеше да устои.

— Значи Дъск пропуска тъз работа заради принципите си — каза, — а предната я пропусна, щото си разпределя последния серум да си потиска хапката посред нощите… И с какво малкият ни сладък вампир е от полза за нас въобще, ако мога да попитам?

— Дава ни морална подкрепа — промърмори Танит, после се поизправи малко. — Но всичко е наред. Не можем да позволим каквото и да било да ни забави. Имаме по-малко от шестдесет и пет часа преди камата да загуби заряда си и Йохан Старке да разбере, че е обран, затова ще си спазваме графика, независимо от всичко. Аз се захващам с лъка. Били Рей ще се погрижи за Кайвен.

— Ами Сабине? — попита Джак. — Мисля, че се доказа като ценен член на екипа ни и мисля, че трябва да се отнасяме към нея като към такъв.

Танит му се намръщи.

— Ъ, да, хубаво. Така или иначе, Сабине, ти и Джак ще се занимаете с разсейването.

— Ние? — повтори Сабине.

Сърцето на Джак подскочи.

— Можем да го направим — рече, като се опитваше да овладее възбудата в гласа си.

След това Танит погледна към Анис.

— А Анис… Анис ще се разправи с вампира. Мислиш ли, че можеш да се справиш, Анис?

Анис издърпа дълъг сив кичур коса от устата си.

— Никога преди не съм яла вампир — отвърна.

Танит се ухили.

— Ето това се казва дух. А сега да тръгваме.

— Аз сам ще стигна до мястото — заяви Джак и бързо излезе от стаята.

Измъкна се от прозореца и заскача от сграда на сграда, опитвайки се да се отърве от усмивката на лицето си. Партньорство със Сабине. Беше почти прекалено хубаво, за да е истина. Щеше да е глупаво да му отдава твърде много значение, но понеже беше на достатъчно разстояние, за да го прикрие, беше достатъчно добър начин да прекара времето си, точно колкото и всеки друг начин. Та значи, какво ли означаваше? Означаваше ли, че Танит вече виждаше потенциала на такова партньорство? Дали всички го забелязваха? Дали поглеждаха към Джак, а после и към Сабине и си помисляха „Ъхъ, тези двамата са създадени един за друг?“ Беше като детектива-скелет и момичето Каин. Хората ги поглеждаха и си казваха „Ето това се казва екип“. Дали щяха да казват същото и за Сабине и Джак? Самата мисъл го накара да притрепери от вълнение, докато тичаше и скачаше, и се гмуркаше. Щяха да са като Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин, значи, само че с добавка от целувки.

Джак се разсмя.

 

 

Толкова много се забавляваше там горе, сам с мислите си, че времето като че ли му избяга. Смеейки се на собствената си замаяност, той се върна обратно по маршрута си, а вятърът се усилваше колкото повече се приближаваше към пристанището на Чикаго. Имението на Джак Ърл беше опасано с висока ограда. В главната сграда се влизаше през открит двор с постройки от двете страни. В югоизточния и в северозападния край стояха наблюдателни кули. Докато Джак се приземи на покрива, пазачите в тези кули вече се бяха запознали с острието на Танит Лоу.

— Закъсня — прошепна Сабине.

Джак огледа района, като беше скрил лицето си от нея, за да не види глупавата му усмивка. Тя се тревожеше за него.

— Танит и Сангуайн са ей там — обясни Сабине. — Анис е натам — Джак кимна, но не помръдна. Това беше специален момент за двамата.

Сабине провери часовника си, докато се спотайваха на покрива в тъмното. После пак го провери. Джак знаеше как се чувства тя. Минутите летяха твърде бързо.

Сабине гризеше устна. Джак даваше всичко, за да гризе тази устна.

— Моля? — попита Сабине, като го гледаше.

Джак пребледня.

— Какво?

— Каза нещо.

— Не, не съм.

— Нещо за устна.

Той поклати глава.

— Вятърът е. Отнася думите и ги променя. Не казах устна, а казах опасно. Опасно е. Това, дето сме дошли да вършим. Притесняваш ли се?

— Добре съм.

Тя се отдалечи малко, докато се опитваше да види дали Танит и Сангуайн са се преместили от мястото си. Джак я последва и й се усмихна.

— Мразя това чакане — рече. — По-скоро бих бил вътре, където е истинският екшън.

Сабине не отговори. Дори не го погледна. Джак се намръщи. Дали това означаваше, че не го е чула? Сигурно не е. Не и в този вятър. Освен това беше прекалено нервна и в такова състояние сигурно не бе успяла дори да регистрира думите му.

Отново се усмихна, този път по-широко.

— Мразя това чакане. По-скоро бих бил вътре, където е истинският екшън.

Сабине се намръщи, погледна го и Джак осъзна, че тя го беше чула.

— Ъъ — каза тя, — добре.

Лъхна ги познатата миризма, на риба и умрели видри.

— И аз мразя да чакам — обади се Черната Анис. — Предпочитам да съм в центъра на веселбата.

— Ти не живееше ли в яма? — попита Джак.

Анис промърмори нещо и се отдалечи, а Джак се обърна отново към Сабине.

— Не бива да се притесняваш.

— Не се притеснявам. Просто… Не знам защо правя това. Защо помагам на Танит да помогне на Даркесата? И двете искат да унищожат света. Може да съм понарушила някой и друг закон тук-таме, но не съм… зла.

— Не мисля, че си зла — каза Джак.

— Понеже не съм зла — отвърна Сабине ядосано. Изглеждаше разстроена. Джак се зачуди дали трябва да я прегърне. — Но Танит е. Понякога се случва да го забравиш, но тя е. Тя е зла.

Джак вдигна рамене.

— Не бих се тревожил за това, ако бях на твое място. Понякога се случват и неща, които са хубави.

— Това ли е твоята философия?

— Аз… ами не знам, всъщност. Не знаех, че имам философия. Ама предполагам, че ако имах, да, туй щеше да е. Понякога се случват и неща, дето са хубави. Можеш да я ползваш, ако искаш.

— Философията ти?

— Ами ако твоята не върши работа, можеш да споделиш моята. Може да те отпусне малко. Изглеждаш напрегната. Искаш ли масаж?

— Моля?

— Да ти помогне да се отпуснеш. Мога да те помасажирам.

— Ноктите ти са много дълги.

— Аха, може да загубиш малко кръв, но някои хора разправят, че загубата на кръв ти помага да се отпуснеш.

— Не мисля. Благодаря, все пак.

Джак се усмихна.

— За нищо. А да ти помачкам краката?

— Не. Мисля да ида да застана ей там.

Джак вдигна палци в съгласие.

— Добре звучи.

Тя мина от другата страна на покрива, а той я последва и й се усмихна.

— Хубаво е тук горе, нали?