Франц Кафка
Преображението (2)

II

Едва по здрач Грегор се пробуди от тежък, почти несвестен сън. Сигурно щеше да отвори очи скоро след това и без лекото сепване, защото се чувствуваше добре отпочинал и отспал, но му се стори, че го разбудиха бегли стъпки и предпазливо заключване на вратата, водеща към вестибюла. По тавана и по горните части на мебелите тук-там падаше идващата от улицата бледа светлина на електрическите лампи, но долу край Грегор беше тъмно. Като движеше още непохватно пипалата си, чието значение едва сега оцени, той бавно се повлече към вратата, за да види какво е станало там. Лявата му страна изглеждаше изцяло превърната в продълговат, неприятно изпънат белег от рана и той наистина куцаше с двете си редици крачка. Впрочем в хода на сутрешните събития едно от тях бе наранено тежко — чудно наистина, че бе пострадало само едно — и той го влачеше като мъртво.

Едва при вратата разбра какво всъщност го е подмамило нататък: миризмата на нещо за ядене. Защото там бе сложена паничка с подсладено мляко, в което плуваха малки късчета бял хляб. Почти се разсмя от радост, защото бе още по-гладен от сутринта и веднага натопи главата си почти до очи в млякото. Скоро обаче я отдръпна разочарован; не само че яденето го затрудняваше поради пострадалата лява страна — а можеше да яде само ако раззинеше широко челюсти и работеше с цялото си гърло, — ала млякото, което по-рано беше любимото му питие и сигурно затова му го бе донесла сестрата, сега никак не му се услаждаше; да, той почти с отвращение се отдръпна от паничката и залази обратно към средата на стаята.

През долната пролука на вратата Грегор видя, че в дневната е запалена газовата лампа, но докато друг път в този час на деня бащата обикновено четеше гласно на майката, а понякога и на сестрата следобедния си вестник, сега не се чуваше никакъв звук. Е, може би пък това четене на глас, за което постоянно му разказваше и пишеше сестрата, в последно време изобщо да е преустановено. Но и наоколо беше съвсем тихо, въпреки че в жилището сигурно имаше хора.

„Какъв живот води нашето семейство!“ — каза си Грегор.

И докато се взираше в тъмнината, почувствува се много горд, че е успял да осигури на родителите си и сестрата такъв живот в толкова хубаво жилище. Ами ако сега на цялото това спокойствие, благополучие и доволство настъпеше ужасният край? За да не се предава на такива мисли, Грегор реши да се пораздвижи и залази нагоре-надолу из стаята.

Веднъж в течение на дългата вечер някой открехна леко и пак бързо затвори едната странична врата, а после и другата; навярно изпитваше потребност да влезе, ала не се осмеляваше. Ето защо Грегор застана непосредствено до вратата към дневната, решил да привлече по някакъв начин в стаята колебливия посетител или поне да узнае кой е; ала вратата не се отвори повече и Грегор чака напразно. Сутринта, когато вратите бяха заключени, всички искаха да влязат при него, а сега, след като беше отворил едната, а другите очевидно са били отключени през деня, никой не идваше, пък и ключовете бяха пъхнати отвън.

Едва късно през нощта светлината в дневната бе угасена и сега вече се установи, че родителите и сестрата са будували дълго, защото съвсем ясно се долови как тримата излязоха на пръсти. Сега сигурно до сутринта никой повече нямаше да влезе при Грегор; тъй че той разполагаше с достатъчно време необезпокояван да размисли как да устрои по нов начин живота си. Ала високата пуста стая, в която бе принуден да лежи по корем на пода, му вдъхваше страх, макар да не виждаше за това причина, защото живееше в тази стая вече от пет години; и с почти несъзнателно движение той не без лек срам бързо пропълзя под канапето, където веднага се почувствува много добре, макар че гърбът му бе леко притиснат и вече не можеше да вдига глава; съжаляваше само, че тялото му е прекалено широко и не се побира цяло под канапето.

Там остана през цялата нощ, която прекара отчасти в полусън, нарушаван често от чувството на глад, отчасти в грижи и неясни надежди, които все пак водеха до заключението, че сега-засега трябва да се държи спокойно, като с търпение и най-голямо внимание към семейството направи поносими неприятностите, които в сегашното си състояние бе принуден да му създава.

И в ранни зори — още беше почти нощ — Грегор получи възможност да изпита твърдостта на едва взетите си решения, защото сестрата, почти напълно облечена, отвори вратата откъм вестибюла и погледна напрегнато в стаята. Не го забеляза веднага, но когато го откри под канапето — боже мой, та все трябваше да е някъде, не можеше да е изхвръкнал!, — тя толкова се уплаши, че не успя да се овладее и захлопна вратата. Но сякаш разкаяла се за това държане, тя веднага отвори пак и влезе на пръсти като при тежко болен или дори чужд човек. Грегор бе показал глава до самия край на канапето и я наблюдаваше. Щеше ли да забележи, че не е изпил млякото, и то не защото не бе гладен, и щеше ли да донесе друга храна, по-подходяща за него? Ако тя не го стореше по собствен подтик, той предпочиташе да умре от глад, ала не и да я подсети, въпреки че всъщност страшно му се искаше да изскочи изпод канапето, да се хвърли в нозете на сестрата и я помоли да му донесе нещо хубаво за ядене. Ала сестрата веднага съзря с учудване още пълната паничка, от която бе разплискано наоколо съвсем малко мляко, начаса я вдигна — наистина не с голи ръце, а като си послужи с един парцал — и я изнесе. Грегор беше извънредно любопитен какво ли ще му донесе тя в замяна и започна да си представя най-различни неща. Ала никога не би отгатнал какво действително ще стори сестрата в своята доброта. За да узнае вкуса му, тя донесе цял подбор от храни, разхвърляни върху един стар вестник. Имаше увехнали, позагнили зеленчуци; кокали от вечерята, покрити с бял застинал сос; няколко стафиди и бадеми; бучка сирене, за което преди два дни Грегор бе казал, че не може да се яде; късче сух хляб; кифла, намазана с масло, и друга, пак намазана с масло, но посолена. Освен това тя постави до храната същата, вероятно отредена окончателно за Грегор паничка, в която бе наляла вода. И от деликатност, понеже знаеше, че Грегор няма да яде пред нея, тя бързо излезе и дори превъртя ключа, само за да покаже на Грегор, че може да се разполага, както му е удобно. Когато Грегор тръгна към храната, крачката му затрепкаха бързо-бързо. Впрочем сигурно и раните му бяха напълно заздравели, защото не усещаше вече никакви затруднения, учуди се и му дойде на ум как преди повече от месец съвсем леко си бе порязал пръста с ножа и тази рана му причиняваше силни болки до завчера.

„Нима сега съм станал по-нечувствителен?“ — помисли си той.

И жадно впи челюсти в сиренето, което сред всичка други храни изведнъж го бе привлякло най-силно. С просълзени от задоволство очи той бързо погълна едно след друго сиренето, зеленчуците и соса; пресните храни, напротив, не му се усладиха, дори миризмата им не можеше да понася и затова отмъкна по-надалеч нещата, които искаше да изяде.

Отдавна беше унищожил всичко и сега лежеше лениво на същото място, когато сестрата, за да му даде знак, че трябва да се отдръпне, бавно превъртя ключа. Това веднага го сепна и макар да бе позадрямал, той бързо пропълзя отново под канапето. Но трябваше да прояви голямо самообладание да лежи под канапето — дори за краткото време, през което сестрата престоя в стаята, — понеже от обилното ядене коремът му се бе поиздул и той едва дишаше в тясното пространство. Като превъзмогваше слабите пристъпи на задушаване, той с поизцъклени очи наблюдаваше как нищо неподозиращата сестра събира с метлата не само остатъците, но дори и недокоснатата от Грегор храна, сякаш вече не можеше да се използува, после бързо изсипа всичко в една кофа, покри я с дървен капак и я изнесе. Още щом тя му обърна гръб, Грегор изпълзя изпод канапето, протегна се и изду гърди.

По този начин Грегор получаваше сега всеки ден храна — веднъж сутрин, докато родителите и прислужницата още спяха, и втори път след общия обяд, защото тогава родителите също подремваха, а прислужницата излизаше да изпълни някоя поръчка на сестрата. Сигурно родителите също не желаеха Грегор да умре от глад, ала навярно им бе непоносимо да знаят за храненето му повече от това, което чуваха, а може би и сестрата искаше да им спести това макар и малко огорчение, защото те наистина страдаха предостатъчно. Под какъв предлог бяха отпратили лекаря и ключаря онази първа утрин Грегор така и не узна — понеже не го разбираха, никой и не помисляше, дори сестрата, че той може да разбира другите, и така, когато сестрата беше в стаята му, той трябваше да се задоволява само да слуша сегиз-тогиз нейните въздишки и призиви към светците. Едва по-късно, когато тя вече попривикна с всичко — за пълно привикване, естествено, не можеше и дума да става, — Грегор понякога долавяше един или друг израз, който беше доброжелателен или поне можете да се изтълкува така.

— Днес му се е усладило — казваше сестрата, когато Грегор бе излапал почти цялата храна.

В противен случай, а това постепенно започна да се повтаря все по-често, тя обикновено изричаше почти с тъга:

— Пак не е побутнал нищо.

Наистина Грегор не можеше да узнае никаква новина непосредствено, но долавяше по нещичко от разговорите в съседните стаи; щом само чуеше гласове, той начаса се втурваше към съответната врата и се притискаше до нея с цялото си тяло. Особено през първите дни нямаше разговор, който, макар и прикрито, да не се отнасяше някак до него. В течение на два дни при всяко сядане на масата се чуваха обсъждания върху това как да се държат сега; но и между яденето се говореше на същата тема, защото сега у дома винаги имаше поне двама членове на семейството — навярно никой не искаше да стои сам в къщи, а пък в никакъв случай не биваше да оставят жилището без надзор. Впрочем прислужницата — не беше съвсем ясно какво и доколко знаеше тя за случилото се — още първия ден на колене замоли майката незабавно да я освободи и когато след четвърт час дойде да се сбогува, тя благодари през сълзи за уволнението, сякаш то бе най-голямото благодеяние, оказано й тук, и без да изискват това от нея, даде страшна клетва, че няма да каже никому ни думица.

Сега сестрата трябваше също да готви заедно с майката; във всеки случай това не им създаваше много труд, защото почти не се хранеха. Грегор постоянно слушаше как всички взаимно се подканят да хапнат и отговорът винаги гласеше: „Благодаря, не ми се яде.“ Или нещо подобно.

Навярно и нищо не пиеха. Много често сестрата питаше бащата не иска ли бира и от сърце изявяваше готовност сама да отскочи до магазина; и понеже бащата мълчеше, за да разсее колебанията му, тя казваше, че може да прати и портиерката, но тогава бащата изричаше най-сетне едно тежко „не“ и повече не говореха за това.

Още през първия ден бащата изложи пред майката и сестрата материалното положение на семейството и изгледите за в бъдеще. Той често ставаше от масата и донасяше по някой документ или търговска книга от малката си каса „Вертхайм“, която бе спасил при банкрута на своята фирма преди пет години. Чуваше се как отключва сложната секретна брава и отново я заключва, след като извади нужното. Тези обяснения на бащата бяха донякъде първото радостно нещо, което Грегор чу от деня на своето затворничество. Бе смятал, на бащата не е останало нищичко от някогашната фирма, поне бащата не бе потвърдил противното, пък Грегор наистина никога не го бе питал. Единствената грижа на Грегор тогава бе да хвърли всички сили, та семейството час по-скоро да забрави търговската несполука, изправила всички пред пълна безнадеждност. Ето защо по онова време той бе заработил с необикновена жар и скоро дребният търговски помощник бе станал търговски пътник, а той, естествено, имаше съвсем други възможности за припечелване и неговите успехи в работата под формата на комисиони незабавно се превръщаха в налични пари, които можеше да се сложат на масата у дома пред удивеното и щастливо семейство. Хубави времена бяха тогава и след това те вече никога не се повториха, най-малкото не с такъв блясък, макар по-късно Грегор да печелеше толкова много пари, че бе в състояние да издържа и наистина издържаше цялото семейство. Всички бяха свикнали с това — и семейството, и Грегор; те приемаха парите с благодарност, а той ги даваше на драго сърце, но особена топлота вече не се пораждаше. Само сестрата бе останала все тъй близка на Грегор и понеже за разлика от него тя обичаше музиката и умееше да свири трогателно на цигулка, Грегор имаше тайното намерение следващата година да я запише в консерваторията, като нехаеше за големите разноски по следването, които все щеше да покрие някак. При кратките престои на Грегор в града често в разговорите със сестрата се споменаваше консерваторията, но винаги само като красив блян, чието осъществяване е немислимо, а и родителите не обичаха да слушат дори тези невинни упоменавания; ала Грегор мислеше съвсем определено за това и възнамеряваше по Коледа тържествено да оповести решението си.

Такива мисли, съвсем безполезни при сегашното му състояние, минаваха през главата му, докато той стоеше изправен, долепен до вратата и слухтеше. Понякога от силна умора преставаше изобщо да чува и вяло чукваше глава о вратата, но веднага пак я изправяше, защото дори лекият шум от това се долавяше в съседната стая и караше всички да замлъкнат.

— Какво ли върши пак? — казваше след малко бащата, явно извърнат към вратата, и едва тогава прекъснатият разговор постепенно се подновяваше.

Понеже бащата имаше навик често да повтаря обясненията си — отчасти защото самият той отдавна не се бе занимавал с тези неща, отчасти защото майката не разбираше всичко от първия път, — сега Грегор с достатъчно подробности узна, че въпреки всички беди е останало от старите времена едно наистина съвсем малко състояние, което междувременно бе понараснало, тъй като не бяха побутвали дори лихвите. Освен това парите, внасяни всеки месец в къщи от Грегор — той задържаше за себе си само по няколко гулдена, — не бяха изразходвани напълно и тъй се бе натрупал малък капитал. Грегор, спотаен зад вратата, усърдно кимаше, зарадван от тази неочаквана предвидливост и пестеливост. В същност с тези непохарчени пари той би могъл да погаси още една част от бащиния дълг към шефа и би се приближил много повече до деня, в който щеше да се отърве от тази служба, сега обаче несъмнено бе по-добре така, както бе сторил бащата.

Все пак тези пари съвсем не бяха достатъчни, за да може семейството да живее от лихвите; щяха да стигнат може би за една, най-много за две години, не повече. Така че те представляваха просто сума, която всъщност не биваше да пипат, а трябваше да сложат настрана за черни дни; парите за прехраната на семейството обаче трябваше да се припечелват. Наистина бащата беше здрав, но вече стар човек, който от пет години не бе работил нищо и във всеки случай не биваше да се пресилва; за тези пет години, които бяха първата почивка в усилния му и все пак неудачен живот, той бе натрупал доста тлъстини и от това бе станал твърде тромав. А нима трябваше да печели пари старата му астматична майка, на която дори една обиколка на жилището струваше усилие и през ден лежеше в задух на кушетката при отворен прозорец? Трябва ли да печели пари сестрата, която на своите седемнадесет години беше още дете и не биваше да я лишава от досегашния начин на живот — да се облича гиздаво, да спи до късно, да помага в домакинството, да участвува в някои скромни забавления и преди всичко да свири на цигулка? Станеше ли дума за тази необходимост да се печелят пари, Грегор всеки път бързо се отдръпваше от вратата и се хвърляше върху хладното кожено канапе наблизо, защото пламваше целият от срам и мъка.

Често лежеше там по цели нощи, без да мигне, и с часове само дращеше по кожата. Или без да жали усилия, понякога избутваше един стол до прозореца и пропълзяваше до рамката, настаняваше се в стола и се облягаше на перваза, очевидно тласкан от спомена за облекчението, изпитвано някога от гледката през прозореца. Защото от ден на ден действително виждаше все по-неясно дори немного отдалечените предмети; отсрещната болница, която по-рано беше проклинал заради прекалено познатия й вид, сега изобщо вече не можеше да зърне и ако не знаеше с увереност, че живее на тихата, ала напълно градска по изглед Шарлотенщрасе би могъл да помисли, че от своя прозорец се взира в някаква пустош, където сивото небе и сивата земя се сливат неотличимо. Внимателната сестра трябваше само два пъти да види, че столът стои до прозореца, и вече всеки път, след като разтребваше стаята, отново избутваше стола точно на същото място, дори от този ден нататък оставяше вътрешното крило на прозореца отворено.

Да можеше Грегор да поприказва поне със сестрата и да й благодари за всичко, каквото тя бе принудена да върши за него, би понасял по-леко грижите й, така обаче страдаше. Наистина сестрата се стараеше да смекчи мъчителността на положението и колкото повече време минаваше, толкова по-добре, естествено, й се удаваше това, ала постепенно и Грегор започна да прозира много по-ясно всичко. Вече самото й появяване беше за него ужасно. Едва влязла, макар иначе да внимаваше никой да не надниква в стаята на Грегор, не губеше време да бутне вратата, а се втурваше право към прозореца и трескаво го разтваряше, сякаш почти се задушаваше, а след това, колкото и студено да е навън, оставаше за кратко там и дишаше дълбоко. С това тичане и шумене тя изплашваше Грегор два пъти дневно; през цялото време той трепереше под канапето, макар отлично да съзнаваше, че тя сигурно на драго сърце би му спестила това, стига да можеше да стои в една стая с Грегор при затворен прозорец.

Веднъж — бе изминал навярно месец от преображението на Грегор, така че сестрата вече нямаше особена причина да се удивлява от вида му — тя дойде малко по-рано от обикновено и завари Грегор неподвижно възправен като истинско страшилище да гледа през прозореца. Ако тя просто не бе влязла в стаята, за Грегор нямаше да е неочаквано, защото с позата си той й пречеше да отвори веднага прозореца, но тя не само не влезе, ами дори се стъписа, отскочи назад и хлопна вратата; чужд човек можеше направо да си помисли, че Грегор я е причаквал, за да я ухапе. Естествено, Грегор веднага се свря под канапето, но трябваше да чака до обяд връщането на сестрата, пък и тя изглеждаше много по-неспокойна от всеки друг път. По това той разбра, че видът му все още е за нея непоносим и ще остане непоносим и занапред, че й струва голямо усилие да не побегне дори при вида на малката част от тялото му, подаваща се изпод канапето. За да я избави от тази гледка, един ден той пренесе на гръб — за тази работа му бяха необходими четири часа — ленения чаршаф до канапето и го натъкми по такъв начин, че да го закрива напълно и сестрата, дори да се наведе, да не може да го види. Ако тя сметнеше този чаршаф за ненужен, би могла да го махне, защото бе напълно ясно, че така Грегор се изолираше окончателно не за свое удоволствие. Но тя остави чаршафа както си беше и когато веднъж Грегор предпазливо го повдигна с глава, за да провери как приема сестрата това нововъведение, дори му се стори, че долавя бърз признателен поглед.

През първите две седмици родителите не можеха да се решат да влязат при него и той често чуваше как те одобряват напълно сегашната работа на сестрата, докато по-рано неведнъж й се бяха гневили, защото им изглеждаше доста загубено момиче. Сега обаче двамата, бащата и майката, често чакаха пред стаята на Грегор, докато сестрата вътре разтребваше, и щом тя излезеше, караха я подробно да им разкаже как изглежда стаята, какво е ял Грегор, как се е държал този път и дали не се забелязва поне слабо подобрение. Впрочем майката сравнително скоро пожела да види Грегор, но бащата и сестрата я възпряха най-напред с разумни доводи, които Грегор твърде внимателно изслуша и напълно одобри. По-късно обаче се наложи да я задържат насила, защото тя се развика:

— Но пуснете ме при Грегор, при моя нещастен син! Не разбирате ли, че трябва да го видя?

При тези думи Грегор си помисли, че все пак навярно ще е хубаво, ако майката идва при него, не всеки ден, естествено, ала може би веднъж в седмицата; все пак тя схващаше всичко много по-добре от сестрата, която въпреки цялото си безстрашие беше още дете и най-сетне вероятно само поради детско лекомислие бе поела такава тежка задача.

Желанието на Грегор да види майката скоро се сбъдна. Загрижен за родителите си, Грегор реши денем да не се показва на прозореца, но да лази дълго по няколкото квадратни метра също не можеше; спокойното лежане понасяше трудно дори през нощта, яденето скоро престана да му доставя и най-малкото удоволствие, тъй че за да се разсейва, той усвои навика да лази надлъж и шир по стените и тавана. Особено обичаше да виси на тавана — беше нещо съвсем различно от лежането на пода: дишаше по-свободно, а през тялото му преминаваше някакво леко трептене; и в почти блажената разсеяност, която го обземаше горе, случваше се за собствена изненада на Грегор да се откъсне и да тупне на пода. Ала вече, естествено, той владееше тялото си много по-добре и дори при такова падане от високо не се нараняваше. Сега сестрата веднага забеляза, че Грегор си е намерил ново забавление — дори при лазенето той оставяше тук-там следи от лепливото си вещество — и си науми да му предостави колкото може повече място за лазене, като изнесе от стаята мебелите, които му пречеха, преди всичко скрина и писалището. Но тя не беше в състояние да извърши това сама; да повика на помощ бащата не се осмеляваше; прислужницата положително не би й помогнала, защото макар това шестнайсетгодишно момиче да се държеше храбро след напускането на предишната готвачка, бе помолило за разрешението да държи кухнята постоянно заключена и да отваря само при особено повикване; ето защо на сестрата не оставаше нищо друго, освен в отсъствие на бащата да доведе майката, и майката дойде с радостно възбудени възгласи, но пред вратата на Грегоровата стая се умълча. Сестрата, естествено, най-напред провери дали в стаята всичко е наред; едва тогава пусна майката да влезе. Грегор съвсем набързо бе придърпал чаршафа още по-надолу и го бе надиплил повече — всичко изглеждаше наистина така, сякаш чаршафът съвсем случайно е метнат върху канапето. И този път Грегор реши да не наднича изпод чаршафа; отказа се от възможността да зърне майката още този път и само се радваше, че тя най-сетне все пак е дошла.

— Влез, влез, той не се вижда — каза сестрата и явно водеше майката за ръка.

Грегор чуваше как двете слаби жени избутват тежкия стар скрин от мястото му и как сестрата през цялото време поемаше по-голямата част от работата върху себе си, без да слуша предупрежденията на майката, която се боеше тя да не се пресили. Това трая доста дълго. След като измина може би четвърт час, майката каза, че все пак е по-добре да оставят скрина тук, защото, първо, е много тежък и няма да свършат преди прибирането на бащата, а скринът, преместен по средата на стаята, ще задръсти всички пътища на Грегор, и, второ, не е никак сигурно, че Грегор ще е доволен от изнасянето на мебелите. Струвало й се по-вероятно обратното: на самата нея от гледката на голата стена направо й се свивало сърцето; защо и Грегор да не изпитва това чувство, тъй като все пак отдавна е свикнал с мебелите и по тази причина ще се усеща в празната стая отритнат.

— И после няма ли да изглежда — заключи майката съвсем тихо, макар че всъщност почти шепнеше, сякаш не желаеше Грегор, за когото не знаеше къде точно се намира, да чуе дори тембъра на гласа й, а че той не разбира думите, в това бе убедена — няма ли да изглежда сякаш с изнасянето на мебелите показваме, че губим всяка надежда за подобрение и безжалостно го предоставяме сам на себе си? Мисля, най-добре е да се постараем да запазим стаята точно в това състояние, в което се е намирала по-рано, та когато Грегор отново се върне при нас, да намери всичко непроменено и по-лесно да забрави промеждутъка от време.

Когато чу тия думи на майката, Грегор съзна, че липсата на каквото и да е непосредствено човешко общуване при еднообразния живот вътре в семейството очевидно бе помътило разума му за тези два месеца, иначе не можеше да си обясни, че сериозно е пожелал стаята му да бъде опразнена. Нима действително му се искаше да превърнат топлата, уютно обзаведена с наследствени мебели стая в бърлога, където наистина би могъл необезпокояван да лази във всички посоки, затова пък бързо и окончателно да забрави човешкото си минало? Та и без това той беше на път да го забрави и само отдавна неслушаният майчин глас го бе накарал да се опомни. Нищо не биваше да махат; всичко трябваше да остане на мястото си; благотворното въздействие на мебелите върху неговото състояние му бе необходимо; и ако мебелите му пречеха да лази безсмислено насам-натам, това не беше във вреда, а от голяма полза.

Но за жалост сестрата беше на друго мнение; свикнала — впрочем не без основание — при обсъждане работите на Грегор да се проявява пред родителите като особено вещо лице, тя и сега видя в съвета на майката достатъчно основание да настоява за изнасянето не само на скрина и писалището, за които най-напред бе помислила, но изобщо на всички мебели с изключение на необходимото канапе. Това изискване бе породено естествено не само от детско упорство и от самоувереността, придобита тъй неочаквано и трудно през последно време; но сестрата действително беше установила, че Грегор се нуждае от простор за лазене, затова пък, доколкото можеше да се види, изобщо не използуваше мебелите. А навярно тук се проявяваше и присъщата на момичетата в нейната възраст мечтателност, която винаги търси случаи да се самоосъществи и сега подтикваше Грете да направи положението на Грегор още по-страховито, та да може сетне тя да се грижи за него с още по-голямо усърдие. Защото в помещение, където Грегор властвуваше сам над голите стени, навярно никой човек освен Грете не би се осмелил да влезе.

Ето защо тя не позволи майката да я отклони от решението й; пък и майката, която в тази стая изглеждаше твърде неспокойна и неуверена, скоро млъкна и продължи според силите си да помага на сестрата при изнасянето на скрина. Е, в краен случай Грегор можеше да мине и без скрина, ала писалището трябваше да остане. И щом двете жени излязоха от стаята със скрина, който тласкаха с пъшкане, Грегор подаде глава изпод канапето, за да разбере как да се намеси внимателно и колкото може по-деликатно. Но за беда първа се върна майката, а през това време в съседната стая Грете бе обгърнала с две ръце скрина и го поклащаше насам-натам, естествено, без да го помръдне от мястото му. Майката обаче не бе свикнала с вида на Грегор и ако го зърнеше, можеше да се поболее, затова Грегор уплашено пое на заден ход към другия край на канапето, но все пак не можа да избегне едно леко поклащане на чаршафа отпред. Това бе достатъчно да привлече вниманието на майката. Тя се стъписа, постоя един миг неподвижно и после се върна при Грете. Макар Грегор непрекъснато да си повтаряше, че не се извършва нищо необикновено, а само се преместват няколко мебели, все пак — скоро трябваше да си го признае — тази шетня на жените, слабите им възгласи и скърцането на мебелите по пода му въздействуваха като голяма, подхранвана от всички страни суматоха. Колкото и здраво да притискаше глава и крачка към тялото си, а корема към пода, неизбежно трябваше да си каже, че няма да издържи дълго. Те опразваха стаята му; взимаха му всичко свидно; вече бяха изнесли скрина, в който държеше резбарското трионче и другите инструменти; сега разклащаха вдлъбналото се в пода писалище, на което бе готвил уроците си като студент в търговската академия, като гимназист, дори още като ученик в основното училище — така че той наистина нямаше повече време да вниква в добрите намерения на двете жени, чието съществуване впрочем почти бе забравил, защото от изтощение те работеха вече мълчаливо и се чуваха само тежките им стъпки.

И така, той изскочи — жените тъкмо се бяха облегнали на писалището в съседната стая, за да поотдъхнат, — четири пъти промени посоката на своя бяг, защото наистина не знаеше какво да спаси най-напред, после зърна открояващия се върху голата вече стена портрет на дамата в кожи, бързо полази нагоре и се притисна към стъклото, което го задържа и подейства благотворно на сгорещения му корем. Поне тази картина, сега изцяло закрита от Грегор, сигурно никой не би му отнел. Той извърна глава към вратата на дневната, за да забележи жените, когато се върнат.

Те не почиваха дълго и скоро дойдоха; Грете почти носеше майката, обгърнала я с ръка.

— Е, какво ще вземем сега? — каза Грете и се озърна.

Тогава погледът й се кръстоса с погледа на Грегор, който висеше на стената. Навярно само поради присъствието на майката Грете запази самообладание, сведе се към нея, за да й попречи да погледне наоколо, и като трепереше, наслуки рече:

— Хайде да се върнем за малко в дневната!

Намерението на Грете беше ясно за Грегор — тя искаше да отведе майката на безопасно място и после да го пропъди от стената. Е, добре, нека само опита! Той бе затиснал картината и не я даваше. По-скоро би се хвърлил в лицето на Грете.

Но думите на Грете обезпокоиха още повече майката, тя се отдръпна, съгледа огромното кафяво петно върху изпъстрения с цветчета тапет и преди всъщност да проблесне в съзнанието й, че пред очите си вижда Грегор, извика с креслив, прегракнал глас:

— Боже господи! Боже господи!

После с разперени ръце, сякаш се отказваше от всичко, се просна на канапето и не мръдна.

— Ех, Грегор! — извика сестрата, като вдигна юмрук и го прониза с поглед.

Това бяха първите думи след преображението, които сестрата отправяше пряко към него. После тя изтича в съседната стая за някакви капки, с които да разбуди майката от несвяст. Грегор също искаше да помогне — да спаси картината имаше още време, — но бе залепнал здраво за стъклото и трябваше да се откъсне със сила; после и той изтича в съседната стая, сякаш можеше да даде някакъв съвет на сестрата, както в по-раншните времена, но бе принуден да застане бездеен зад нея; докато ровеше сред разни шишенца, тя се обърна и се стресна; едно шише падна на пода и се разби; парче стъкло нарани Грегор в лицето, обля го някакво разяждащо лекарство; без да се бави повече, Грете грабна толкова шишенца, колкото бе в състояние да носи, и с тях изтича обратно при майката, а вратата захлопна с крак. Сега Грегор бе отделен от майката, която може би щеше да умре по негова вина, не биваше да отваря вратата, ако не искаше да прогони сестрата, която трябваше да остане при майката; сега не му оставаше нищо друго, освен да чака. И измъчван от самообвинения и грижи, той тръгна да лази. Облази всичко — стени, мебели и таван, — а накрая, когато цялата стая взе да се върти край него, в отчаянието си падна по средата на голямата маса.

Мина известно време, Грегор лежеше без сили, наоколо беше тихо — може би това бе добър знак. В този миг се позвъни. Прислужницата, естествено, се бе заключила в кухнята и затова Грете трябваше да отвори. Бащата се прибираше.

— Какво се е случило? — бяха първите му думи; навярно видът на Грете му бе издал всичко.

— Мама падна в несвяст, но вече е по-добре. Грегор изскочи.

С приглушен глас, понеже очевидно притискаше лице към бащините гърди, Грете отвърна:

— Очаквах това — рече бащата, — постоянно ви го повтарях, но вие, жените, никога не слушате.

За Грегор беше ясно, че бащата е изтълкувал погрешно оскъдното изявление на Грете и е помислил, че той си е позволил някакво насилие. Затова сега Грегор трябваше да се помъчи да успокои бащата, понеже да му обясни всичко нямаше нито време, нито възможност. Той се спусна към вратата на своята стая и се притисна към нея, та бащата, идвайки от вестибюла, веднага да види, че Грегор има най-доброто желание незабавно да се прибере в стаята си и не е нужно да го погват назад, а трябва само да отворят вратата и той за миг ще изчезне.

Ала бащата не бе настроен да забелязва подобни тънкости.

— А-а-а! — извика той още при влизането с такъв тон, сякаш едновременно беше гневен и радостен.

Грегор отдръпна глава от вратата и я вдигна към бащата. Наистина не си бе представял бащата такъв, какъвто го виждаше сега; впрочем поради лазенето из стаята напоследък Грегор бе престанал да се интересува, както по-рано, от събитията в останалата част на жилището и всъщност не би трябвало да се учудва на промяната в отношенията. И все пак, и все пак нима този човек бе още бащата? Същият ли, който някога уморено се гушеше в леглото, когато Грегор тръгваше на търговско пътуване; който при завръщането му някоя вечер го посрещаше по халат, седнал в креслото с високо облегало, и дори не бе в състояние да се изправи, та в знак на радост само вдигаше ръце; който при редките семейни разходки в някой неделен ден на големите празници в годината, увит в старото палто и винаги внимателно потропващ с бастуна си, крачеше напред между Грегор и майката, понеже поначало те вървяха бавно, все пак малко по-бавно от него, а когато искаше да каже нещо, почти винаги се спираше и събираше около себе си своята свита? Сега обаче той стоеше с изправена осанка; облечен бе в стегната синя униформа със златни копчета, каквито носят банковите прислужници; над високата твърда яка се образуваше масивна двойна брадичка; изпод рошавите вежди черните очи гледаха живо и внимателно; обикновено разчорлените бели коси бяха сресани на безупречно прав път и блестяха от помада. Фуражката със златен монограм, вероятно на някоя банка, той хвърли в дъга през цялата стая върху канапето, после с отметнати поли на дългата си ливрея, пъхнал ръце в джобовете на панталона, с озлобено лице се отправи към Грегор. Навярно сам не знаеше какво да предприеме; все пак вдигаше нозете си необикновено високо и Грегор се удиви на великанските му подметки. Обаче Грегор не остана на мястото си, защото още от първия ден на новия си живот знаеше, че бащата смята за редно да се отнася към него само с най-голяма строгост. Затова побягна пред бащата, спираше се заедно с него; после пак хукваше, щом бащата само помръднеше. Така те направиха няколко кръга из стаята, без да се случи нищо съществено, а поради бавното темпо всичко това дори не приличаше на гонитба. Ето защо засега Грегор оставаше на пода, а и се опасяваше, че ако залази по стените или тавана, бащата може да схване това като злостна подигравка. Все пак Грегор трябваше да си каже, че дори на това бягане не би издържал дълго, защото докато бащата правеше една крачка, той бе принуден да извърши множество движения. Усещаше вече лек задух, тъй като и в по-раншни времена не можеше да разчита много на белите си дробове. Залиташе от умора и за да съсредоточи всички сили в своя бяг, държеше очите си полуотворени; в замаяността си изобщо не помисляше за друго спасение освен чрез бягство и почти бе забравил, че има на разположение стените, които наистина тук бяха задръстени от мебели, старателно украсени с множество изрязани зъбци и връхчета — изведнъж близо до него тупна и се затъркаля напред някакъв леко подхвърлен предмет. Беше ябълка; веднага след първата прелетя втора; от уплаха Грегор се закова на мястото си; да продължи своя бяг беше безсмислено, защото бащата бе решил да го бомбандира. Той бе напълнил джобовете си от фруктиерата на бюфета и сега, без много да се прицелва, хвърляше ябълка подир ябълка. Тези дребни червени ябълки се търкаляха като наелектризирани по пода и се блъскаха една в друга. Някаква слабо запратена ябълка докосна гърба на Грегор, но се плъзна, без да го нарани. Ала друга, последвала веднага, буквално се заби в гърба му; Грегор понечи да запълзи напред, сякаш с промяната на мястото можеше да премине внезапната неимоверна болка; усещаше се обаче като прикован и в пълното си объркване се просна на пода. Успя да види само как вратата на стаята му се разтвори с тласък и оттам, изпреварвайки пищящата сестра, се втурна майката по риза, защото сестрата я бе разсъблякла, за да облекчи дишането на падналата в несвяст; видя как майката се спусна към бащата, а от нея една след друга се свличаха на пода развързаните й фусти; като се препъваше в тях, тя се хвърли върху бащата, прегърна го и напълно слята с него — тук вече зрението на Грегор отказваше да му служи, — притисна длани към тила на бащата и го замоли да пощади живота на Грегор.