Арналдур Индридасон
Стъклен град (6)

4

Съпрузите от Гардабаер се взираха с измъчени погледи в Ерлендур. Малката им дъщеря бе изчезнала. Нямаха новини от нея вече цели три дни — от деня на сватбата, от която избягала. Малкото им момиченце! Инспекторът си представяше дете със златни къдрици, докато не му казаха, че дъщеря им е двайсет и три годишна студентка по психология в Исландския университет.

— Избягала е от сватбата, така ли? — попита той, оглеждайки просторния салон, който приличаше на цял етаж от неговия жилищен блок.

— От собствената си сватба! — натърти бащата, като че ли още не можеше да повярва. — Дъщеря ни избяга от собствената си сватба!

Майката допря до носа си смачкана носна кърпичка.

Беше обед. Заради ремонтни работи на пътя от Рейкявик на Ерлендур му бе отнело час и половина, за да стигне до Гардабаер, и едва след дълго търсене успя да намери голямата къща, отделена от другите постройки. Тя почти не се виждаше от улицата, понеже бе заобиколена от огромна градина, в която растяха всевъзможни дървета, издигащи се на височина до шест метра. Двойката го посрещна във видимо състояние на шок.

За инспектора това беше пълна загуба на време. Можеше да свърши много по-важни неща, но въпреки че с бившата му съпруга не си говореха от двайсет години, все още бе склонен да й направи услуга.

Майката бе облечена с елегантен светлозелен костюм от рокля и жилетка, а бащата — с черен костюм. Той каза, че започва да се притеснява много за дъщеря си. Знаел, че накрая тя ще се прибере и че е в безопасност — отказвал да мисли другояче — но искал да се посъветва с полицията. Не виждал причина да безпокои органите за издирвания и спасителните екипи или да изпраща известия до радиото, вестниците и телевизията.

— Изчезна съвсем неочаквано — изхлипа майката.

Родителите изглеждаха малко по-възрастни от Ерлендур — вероятно на около шейсет. Управляваха бизнес с детско облекло и той им позволяваше да се радват на висок жизнен стандарт. Годините не им личаха. Инспекторът забеляза две нови, лъснати до блясък коли пред двойния гараж.

Жената се загърна леко и започна да разказва историята на полицая.

— Случи се в събота… преди три дни, Господи, как бързо лети времето… беше такъв прекрасен ден. Току-що се бяха оженили, венча ги много известен свещеник.

— Свещеникът беше безнадежден случай — обади се бащата. — Дойде на бегом, изтърси няколко клишета и грабна куфарчето си. Изобщо не разбирам защо е толкова известен.

Ала майката не можеше да позволи нещо да помрачи прекрасния й спомен от сватбата.

— Чудесен ден! Слънце и приятно есенно време. Само в църквата имаше поне сто души. Тя имаше толкова приятели… беше толкова популярна. Организирахме приема в един салон тук, в Гардабаер. Как се казваше? Винаги го забравям.

— Гардахолд — каза бащата.

— Много уютно и приятно местенце — продължи тя. — Запълнихме целия салон. Получиха толкова много подаръци. А после, когато… когато…

— … трябваше да изтанцуват първия танц — намеси се мъжът, защото жена му избухна в сълзи, — онзи глупав младок стоеше на дансинга и чакаше. Извикахме Диса Рос, но тя не се показа. Започнахме да се оглеждаме за нея, но сякаш беше потънала вдън земя.

— Диса Рос… — повтори името Ерлендур.

— Оказа се, че е взела сватбената кола.

— Взела е сватбената кола?

— Лимузината, която ги докара от църквата, с цветята и панделките. Избяга от сватбата просто така. Без предупреждение! Без обяснение!

— От собствената си сватба! — изкрещя майката.

— И не знаете какво я е накарало да го направи?

— Очевидно е размислила — Вдигна рамене жената. — Сигурно е съжалила за женитбата.

— Но защо? — попита инспекторът.

— Моля ви, ще я намерите ли? — попита бащата. — Не ни се обажда и сами виждате колко сме притеснени. Празненството беше пълен провал. Сватбата се развали. Ние сме много объркани. А малкото ни момиченце го няма.

— А сватбената кола? Откриха ли я?

— Да. В Гардастраети.

— Защо точно там?

— Не зная. Тя не познава никого там. Дрехите й бяха в колата. Нейните ежедневни дрехи.

Ерлендур замълча за момент.

— В сватбената кола е имало ежедневни дрехи? — попита накрая той, а наум се зачуди колко трудно бащата бе стигнал до тази част от разговора… Дали не беше отговорен по някакъв начин?

— Свалила е булчинската си рокля и е облякла дрехите, които преди това е сложила в колата си — обясни съпругата.

— Мислите ли, че ще можете да я откриете? — попита мъжът й. — Обадихме се на всичките й познати, но никой не знае нищичко. Не знаем към кого да се обърнем. Мога да ви дам нейна снимка.

Той подаде на Ерлендур снимка от училищните години на младата красива блондинка, която в момента се укриваше. На фотографията момичето се усмихваше.

— Нямате никаква представа какво се е случило, така ли?

— Съвсем никаква — отговори майката на изчезналата.

— Никаква — потвърди бащата.

— Това ли са подаръците? — попита полицаят, гледайки към една огромна маса, отрупана с цветни пакети, красиви панделки, целофан и цветя.

Отиде до нея. За първи път виждаше толкова много подаръци и се чудеше какво ли има под целофана. Сигурно купища скъпи чинии.

— А това какво е? — попита и посочи няколко клонки от дърво, поставени във ваза на единия край на масата. Червени картички във формата на сърце висяха от клонките, завързани с панделки.

— Това е дръвче за пожелания.

— Какво дръвче? — попита Ерлендур. През целия си живот бе присъствал само на една сватба, която се беше състояла преди много години. На нея със сигурност нямаше дръвчета с пожелания.

— Гостите пишат пожелания за булката и младоженеца и ги окачват на дръвчето. Много картички бяха окачени, преди Диса Рос да изчезне — каза майката и отново избърса носа си с кърпичката.

Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня от джоба на палтото му. Докато се опитваше да го извади, апаратът се запречи на отвора на джоба и вместо да го измъкне внимателно, което би било толкова лесно, инспекторът го задърпа с всичка сила, докато не го отскубна от джоба. Ръката, с която го държеше, се изстреля назад и събори дръвчето на земята. Ерлендур погледна двойката с виновно изражение и отговори на обаждането.

— Ще идваш ли с нас в Нордурмири? — попита направо Сигурдур Оли без каквато и да било увертюра. — Да огледаме по-добре апартамента?

— Там ли си вече? — попита инспекторът, който се бе обърнал настрани.

— Не, ще те изчакам — отвърна полицаят. — Къде си, по дяволите?

Ерлендур затвори.

— Ще видя какво мога да направя — обърна се той към родителите. — Не смятам, че е в опасност. На дъщеря ви вероятно й е дошло в повече и е отишла при приятели. Не се тревожете излишно. Сигурен съм, че скоро ще се обади.

Двамата съпрузи се наведоха над малките картички, които бяха паднали на земята, и започнаха да ги събират. Ерлендур забеляза, че пропускат няколко, които се бяха изтърколили под стола, и се наведе, за да ги вземе. Прочете пожеланията и изгледа многозначително двойката.

— Виждали ли сте тази? — попита той и им подаде една от картичките.

Бащата прочете написаното и на лицето му се изписа изумено изражение. Той подаде картичката на жена си и тя започна да я препрочита отново и отново, неспособна да осмисли текста. Ерлендур протегна ръка към картичката и отново я прочете. Пожеланието не беше подписано.

— Това почеркът на дъщеря ви ли е? — попита той.

— Така мисля — отвърна майката.

Полицаят обърна хартиеното сърце в ръцете си и препрочете посланието:

ТОЙ Е ЧУДОВИЩЕ КАКВО СЪМ СТОРИЛА?