Арналдур Индридасон
Стъклен град (46)

44

Дъждът постепенно намаляваше и вече бе спрял. Фенерът хвърляше жълта светлина върху земята и ручейчетата, лъкатушещи между гробовете. Двамата стояха неподвижно, един срещу друг, от двете страни на ковчега и се гледаха в очите.

— Сигурно е бил шокиран, когато те е видял — проговори накрая Ерлендур.

Знаеше, че полицията е на път към гробището и искаше да се възползва възможно най-добре от времето, което имаше с Айнар, преди да е започнала врявата. Освен това бе почти сигурен, че събеседникът му е въоръжен. С нищо не бе показал, че пистолетът е у него, но инспекторът не можеше да изключи тази възможност. Едната му ръка бе пъхната в палтото.

— Трябваше да видите лицето му — рече синът на Холберг. — Сякаш бе видял призрак от миналото и този призрак беше самият той!

* * *

Холберг стоеше на вратата и се взираше в мъжа, който бе позвънил на вратата му. Никога не го беше виждал, но веднага разпозна лицето му.

— Здравей, татко! — саркастично поздрави непознатият, неспособен да скрие гнева си.

— Кой си ти? — попита смаяно Холберг.

— Синът ти — отвърна Айнар.

— Каква е тази работа… ти ли си онзи, който ми звъни? Остави ме на мира! Изобщо не те познавам. Ти си побъркан!

Двамата бяха почти еднакви на ръст и външен вид, но това, което най-много порази Айнар, беше немощният, изтощен вид на Холберг. Когато говореше, хриптеше — последица от десетилетията пушене. Лицето му беше изпито, с изпъкнали черти, а под очите имаше тъмни кръгове. Мръсната му посивяла коса сякаш бе залепнала за черепа му. Кожата му беше суха, краищата на пръстите му — пожълтели, имаше леко прегърбена стойка и очите му бяха угаснали и празни.

Холберг се опита да затвори вратата, но Айнар се оказа по-силен и нахлу в апартамента. Веднага усети миризмата. Приличаше на миризма от коне, но бе далеч по-неприятна.

— Какво отглеждаш тук? — попита по-младият мъж.

— Напусни веднага! — изкрещя Холберг, но гласът му прозвуча пискливо и изнасилвачът отстъпи уплашено в хола.

— Имам пълното право да идвам тук — каза Айнар, разглеждайки библиотеката и компютъра в ъгъла. — Аз съм твой син. Блудният син. Може ли да те попитам нещо, татко? Изнасили ли и други жени, освен майка ми?

— Ще се обадя в полицията!

От притеснение гласът му стана още по-писклив.

— Някой е трябвало да им се обади още много отдавна — отвърна младият мъж.

Холберг се поколеба.

— Какво искаш от мен? — попита той.

— Нямаш ни най-малка представа за последствията и не те интересува. Изобщо не ти пука. Прав съм, нали?

— Лицето ти… — започна Холберг, но не довърши изречението си.

Загледа се в неканения гост с безжизнените си очи и дълго се взира в него, докато накрая проумя какво му казваше. Айнар видя, че се колебае — видя как осмисля потресаващата новина.

— През живота си не съм изнасилвал никого — каза накрая Холберг. — Това е долна лъжа. Казаха ми, че имам дъщеря в Кефлавик и майка й ме обвиняваше, че съм я изнасилил, но не го доказа. Не бях осъден.

— Знаеш ли какво се е случило с дъщеря ти?

— Чух, че момичето починало още съвсем малко. Никога не съм имал контакти с нея или с майка й. Разбираш защо. Тя ме обвини, че съм я изнасилил, по дяволите!

— Позната ти е смъртта на деца в семейството ти, нали? — попита Айнар.

— За какво говориш?

— Има ли деца в семейството ти, които са починали?

— Защо ме разпитваш?

— Знам за няколко случая през този век. Един от тях е сестра ти.

Холберг го изгледа втрещено.

— Какво знаеш за семейството ми? Откъде знаеш това?

— Брат ти е бил двайсет години по-стар от теб и е починал преди петнайсет години. Изгубил е малката си дъщеря през четиридесет и първа година. Тогава си бил на единайсет. Били сте двама братя, а ти си роден толкова късно…

Възрастният мъж не каза нищо и Айнар продължи.

— Заболяването е можело да си отиде с теб. Трябвало е да бъдеш последният носител. Последният. Неженен. Без деца. Без семейство. Но си бил изнасилвач. Жалък, гнусен изнасилвач!

Айнар замълча и впери в баща си пълните си с омраза очи.

— И сега аз съм последният носител.

— Какви ги говориш?

— Аудур е наследила заболяването от теб. Моята дъщеря — от мен. Толкова е просто. Видях го в базата данни. Няма други нови случаи, откакто Аудур е починала, с изключение на дъщеря ми. Ние сме последните.

Айнар направи крачка напред, взе един тежък стъклен пепелник и започна да го прехвърля в ръцете си.

— И скоро това ще свърши.

* * *

— Не отидох в апартамента му, за да го убия. Вероятно той си е мислел, че е в голяма опасност. Не знам защо взех пепелника. Може би щях да го хвърля по него. Може би подсъзнателно съм искал да го нападна. Но той направи първата крачка. Нападна ме и ме сграбчи за гърлото, а аз го ударих по главата и той падна на пода. Направих го, без да мисля. Бях толкова ядосан, че вероятно и аз щях да го нападна. Преди това се чудех как ще завърши срещата ни, но изобщо не предполагах, че ще бъде по този начин. Изобщо! Той удари главата си в масата, докато падаше, строполи се на пода и започна да кърви. Разбрах, че е мъртъв, когато се наведох към него. Огледах се, видях лист хартия и молив и написах: „Аз съм той“. Не можех да спра да мисля за това от мига, в който го видях на вратата. Че аз съм точно той. Че аз съм този мъж. И този мъж ми е баща.

Айнар погледна към отворения гроб.

— Пълен е с вода — рече той.

— Ще се погрижим за това — отвърна Ерлендур. — Ако носиш пистолета си, нека го взема.

Инспекторът се приближи към него, но Айнар сякаш не го забеляза.

— Децата са толкова мъдри. Веднъж дъщеря ми ме попита в болницата: „Защо имаме очи?“. Казах й, че за да можем да виждаме с тях.

Младият мъж спря за момент.

— А тя ме поправи — каза той, сякаш на себе си, и погледна Ерлендур. — Каза ми, че имаме очи, за да можем да плачем.

— Кой можеш да бъдеш, ако не си себе си? — промълви той.

— Успокой се! — опита се да го разубеди инспекторът.

— Кой можеш да бъдеш?

— Всичко ще бъде наред.

— Не планирах нещата да се развият по този начин, но вече е твърде късно.

Ерлендур не можа да разбере какво има предвид.

— Това ще свърши!

Полицаят го погледна на светлината на фенера.

— Всичко ще свърши тук и сега — каза Айнар.

Инспекторът видя как мъжът вади пистолета изпод палтото си и направи крачка напред, но Айнар насочи пистолета към него. Ерлендур спря. За секунда синът на Холберг успя да завърти дулото и да го насочи към сърцето си. Полицаят се хвърли към него с викове да не го прави.

Чу се оглушителен гръм и ушите на инспектора заглъхнаха. Той се хвърли върху Айнар и двамата паднаха на земята.