Арналдур Индридасон
Стъклен град (43)

41

Ерлендур ускори издирването на Айнар. Негови снимки бяха изпратени до полицейските участъци във и около Рейкявик, както и в големите градове в окръга, а медиите получиха съобщения с описание на лицето. Той нареди да не се влиза в контакт с мъжа и ако някой го види, веднага да се свърже с него, без да предприема каквото и да било. После проведе кратък телефонен разговор с Катрин, която призна, че не знае къде е Айнар. Големите й синове били при нея. Казала им истината. Те също не знаели нищо за местонахождението на брат си. Алберт бе прекарал целия ден в хотелската си стая в „Еся“ и беше провел два телефонни разговора — и двата със службата си.

— Каква неприятна история — измърмори Ерлендур на път към службата.

Не бяха намерили никакви следи в апартамента му, които да им подскажат къде би могъл да се намира.

Денят се изнизваше и те си разпределиха задачите. Елинборг и Сигурдур Оли разговаряха с бившата съпруга на Айнар, а инспекторът отиде до Центъра за генетични изследвания. Голямата нова сграда на компанията се намираше на Западното шосе — беше на пет етажа, а на входа й имаше строга охрана. Двама охранители посрещнаха Ерлендур във внушителното фоайе. Той обаче бе известил за пристигането си и директорката бе принудена да му отдели няколко минути. Тя беше един от собствениците на компанията — исландски специалист по молекулярна генетика, учила във Великобритания и Америка, основоположник на идеята Исландия да се превърне в база за генетични изследвания, насочени към развитието на фармацевтичната продукция. С използването на базата данни всички медицински доклади в страната можеха да се събират на едно място и информацията за здравословните проблеми щеше да бъде прецизно обработвана, което би помогнало за установяването на евентуални генетични нарушения.

Директорката очакваше Ерлендур в офиса си. Бе на около петдесет години, казваше се Каритас и имаше изящна фигура, къса, лъскава черна коса и дружелюбна усмивка. Беше по-дребна, отколкото инспекторът си я бе представял, но се оказа доста сърдечна. Бе учудена от посещението на Криминалната служба в компанията. Покани Ерлендур да седне. Детективът разгледа стените, украсени със съвременни исландски картини, и заяви без заобикалки, че имат основания да подозират, че някой е проникнал в базата данни и е намерил информация, която е потенциално опасна. Той самият не изглеждаше съвсем уверен, че разбира това, което говореше, ала директорката очевидно бе наясно с нещата и за негово облекчение започна без недомлъвки. Това го изненада, понеже бе очаквал съпротива или най-малкото мълчание.

— Въпросът е извънредно деликатен заради секретността на данните — каза тя, веднага след като Ерлендур бе свършил, — ето защо трябва да ви помоля разговорът ни да си остане между нас. От известно време насам знаем за неразрешено влизане в базата данни, затова предприехме вътрешно разследване по въпроса. Подозренията ни са насочени към един конкретен биолог, но не успяхме да говорим с него, защото сякаш е изчезнал вдън земя.

— Айнар ли?

— Да, него имах предвид. Все още проектираме базата данни, така да се каже, но не искаме да се разнесе мълва, че защитата може да бъде разбита и хората могат да ровят на воля из базата. Предполагам, че разбирате. Всъщност въпросът не опира до защитата.

— Защо не информирахте полицията за случая?

— Както казах, искахме да го разрешим сами. Би опетнило името ни. Хората вярват, че тази информация няма да излезе оттук, няма да бъде използвана за съмнителни цели и няма да бъде открадната. Обществото е изключително чувствително на тази тема, както, предполагам, знаете, и искахме да избегнем масовата истерия.

— Наричате го масова истерия?

— Понякога сякаш цялата страна е против нас.

— Разбил ли е кода, или не? Защо да не е било въпрос на защита?

— От вашата уста звучи така, сякаш е шпионски филм. Не, не е разбивал кодове. Подходил е по друг начин.

— Какъв?

— Стартирал е проучване, за което никой не го е упълномощавал. Подправил е подписите, в това число и моя. Престорил се е, че компанията изследва начина на предаване на онкологично заболяване, открито в някои исландски семейства. Изиграл е комитета за защита на данните. Изигра всички ни.

За момент тя спря да говори и погледна часовника си. После стана, отиде до бюрото си и се обади на секретарката си да отложи срещата й за след десет минути, след което седна отново при Ерлендур.

— Такава беше динамиката на нещата досега — въздъхна тя.

— Какво имате предвид?

Каритас го погледна замислено. В същия миг телефонът в джоба на инспектора иззвъня. Той се извини и вдигна. Беше Сигурдур Оли.

— Следователите са претърсили апартамента на Айнар в Сторагерди — каза му той. — Обадих им се, но не са открили нищо съществено, освен че Айнар си е извадил разрешително за носене на огнестрелно оръжие преди около две години.

— Разрешително за огнестрелно оръжие? — повтори Ерлендур.

— В регистъра ни е. Но това не е всичко. Има и пушка, понеже намерихме срязано дуло под леглото му.

— Защо му е да реже дулото?

— Така правят самоубийците. По-лесно е да се застреляш.

— Мислиш ли, че е опасен?

— Когато го намерим — изтъкна детективът, — трябва да се приближим извънредно внимателно. Не знаем какво би направил с пистолета.

— Едва ли има намерение да убие някого с него — предположи Ерлендур, като стана и се обърна с гръб към Катрин.

— Защо смяташ така?

— Досега щеше да го е използвал — тихо отговори инспекторът. — Срещу Холберг. Не смяташ ли?

— Честно казано, не знам.

— До по-късно — каза възрастният полицай, изключи телефона си и пак се извини, преди да седне.

— Такава беше процедурата досега — перифразира Каритас, връщайки се към разговора им. — Искаме разрешение от органите на властта, за да започнем изследване — в случая на Айнар изследване на генетичното предаване на специфично заболяване. Те ни предоставят защитен с код списък на хората, които страдат от това заболяване или са предполагаеми носители, и ние го сравняваме с генеалогичната база данни, която също има код за достъп. След това можем да създадем нещо като родословно дърво, което също е кодирано.

— Като дръвче с пожелания — измърмори Ерлендур.

— Какво казахте?

— А, нищо важно, можете да продължите.

— Комитетът по защита на данните разкодира списъка с имената на хората, които искаме да проучим (наричаме ги опитна група и в нея влизат както пациенти, така и техни роднини). После комитетът ни изготвя списък на участниците с номерата на личните им карти. Разбирате ли процедурата дотук?

— Значи така Айнар се е сдобил с имената и номерата на личните карти на всички, които имат заболяването в семейството си…

Тя кимна.

— Всичко това не минава ли през Комитета за защита на данните?

— Не знам колко подробно искате да ви обясня. Ние работим с лекари и различни учреждения. Те предоставят имената на пациентите на Комитета, който кодира имената и номерата на личните карти и ги изпраща тук, в Изследователския център. Тук имаме специална програма за генеалогично проследяване, която подрежда пациентите в родословни дървета на базата на техните роднински връзки. Използвайки тази програма, можем да подберем онези от тях, които могат да ни дадат най-добра статистическа информация за специфични генетични аномалии. След това молим отделни хора от тази група да участват в изследването. Родословието е важно, за да се установи дали става дума за генетично заболяване, както и да се събере достоверна проба… В същото време е и мощен инструмент в търсенето на генетични аномалии.

— Айнар е трябвало само да се престори, че създава проба, и по този начин да разкодира имената, за което неволно му е помогнал комитетът.

— Той излъга всички ни и взе информацията.

— Сега разбирам колко неудобно е това за вас.

— Айнар е в тукашното ръководство и е един от най-способните ни учени. Приятен човек. Защо го е направил? — попита директорката.

— Загубил е дъщеря си — отвърна Ерлендур. — Не знаехте ли за това?

— Не — отвърна изненадано тя.

— От колко време работи тук?

— От две години.

— Станало е малко преди това.

— Как е загубил дъщеря си?

— Имала е генетично преносимо неврално заболяване. Той е бил носителят, но не е знаел в семейството му да има подобно заболяване…

— Друг баща?

Инспекторът не отговори. Реши, че е казал достатъчно.

— Това й е лошото на този вид родословна база данни. Заболяванията сякаш изчезват от родословното дърво и след това изведнъж се появяват там, където най-малко очакваш.

Ерлендур стана.

— И вие пазите всички тези тайни… всички тези стари фамилни тайни? Трагедии, печал и смърт — всичко това е внимателно описано в компютрите ви… Семейни истории и истории на отделни личности. Моята и вашата история. Пазите цялата тайна и можете да я извадите на показ, когато си поискате. Един „Стъклен град“ на цялата нация.

— Не знам за какво говорите — каза Каритас. — Какъв стъклен град?

— Няма значение — махна с ръка полицаят и си тръгна.