Арналдур Индридасон
Стъклен град (39)

37

Около единайсет часа вечерта полицаите, дежурещи пред къщата на Катрин, видяха как мъжът й излиза, затръшва вратата след себе си, влиза в колата си и бързо потегля. Носеше същия костюм, с който се бе прибрал по-рано през деня. През останалата част от нощта не се случи нищо. Една патрулка последва Алберт до хотел „Еся“, където той нае стая за вечерта.

Ерлендур се появи пред къщата на Катрин в осем часа на следващата сутрин. Елинборг беше с него. Все още валеше. Слънцето не се бе показвало дни наред. Позвъниха на звънеца три пъти, преди отвътре да се чуе шум и вратата да се отвори. Катрин се появи на прага и полицайката забеляза, че жената носи същите дрехи от предишния ден. Лицето й беше подпухнало, а очите й — червени — недвусмислен знак, че бе плакала.

— Извинете ме — каза Катрин, леко замаяна, — изглежда съм заспала на стола. Колко е часът?

— Може ли да влезем? — попита Ерлендур.

— Трябваше да му кажа по-рано — каза тя и влезе вътре, без да ги покани.

Полицаите се спогледаха, но я последваха.

— Снощи си тръгна от къщи — продължи жената. — Колко, все пак, е часът? Мисля, че съм заспала на стола. Алберт много се ядоса. Никога не го бях виждала толкова ядосан.

— Защо не се обадите на някой от семейството си? — попита Елинборг. — На някой, който да дойде и да остане с вас? Някой от синовете ви?

— Не, Алберт ще се върне и всичко ще бъде наред. Не искам да притеснявам момчетата си. Ще се оправя. Алберт ще се върне.

— Защо се е ядосал толкова много? — попита Ерлендур.

Катрин седна на дивана в хола, а двамата детективи се разположиха срещу нея, точно както при предишния им разговор.

— Побесня! А по принцип е толкова спокоен. Алберт е добър човек, много добър човек и винаги се е държал прекрасно с мен. Бракът ни е успешен. Винаги сме били щастливи.

— Вероятно бихте искали да ви оставим и да дойдем по-късно… — предложи Елинборг и инспекторът я изгледа укорително.

— Не — отвърна Катрин, — всичко е наред. Не е необходимо. Алберт ще се върне. Просто трябва да го преодолее. Боже мой, сигурно е ужасно трудно! Каза, че е трябвало да му кажа от самото начало. Не можел да разбере как съм могла да си мълча през цялото това време. Крещя ми.

Домакинята им ги погледна.

— Никога досега не ми беше крещял.

— Да повикам ли някого? Да се обадя ли на лекаря ви? — попита полицайката и стана, а Ерлендур я изгледа слисано.

— Не, всичко е наред — отговори Катрин. — Няма нужда. Просто съм недоспала. Ще се оправя. Седнете, скъпа. Всичко ще се оправи.

— Какво точно казахте на съпруга си? — попита инспекторът. — Разказахте му за изнасилването ли?

— Исках да му го кажа през всичките тези години, но все не можех да събера сили. Не казах на никого за този инцидент. Опитвах се да го забравя, да се преструвам, че не се е случило. Често ми беше трудно, но някак си успявах. После дойдохте вие и аз ви разказах всичко. Почувствах се по-добре. Сякаш огромен товар падна от раменете ми. Открих, че най-накрая мога да говоря открито и че това, което правя, е правилно. Дори и след всичкото това време.

Жертвата на Холберг замълча.

— Значи съпругът ви се е ядосал, защото не сте му казали за изнасилването, така ли? — попита Ерлендур.

— Да.

— Не се ли опита да ви разбере? — попита Елинборг.

— Каза, че е трябвало да споделя с него. Разбирам го. Каза ми, че той винаги е бил честен с мен и не заслужава такова отношение.

— Аз пък не го разбирам — отбеляза инспекторът. — Бях останал с впечатлението, че Алберт е много добър човек. Бих сметнал, че по-скоро ще се опита да ви успокои и ще остане с вас, вместо да изхвърчи през вратата.

— Знам — въздъхна Катрин. — Може би не му го казах по подходящия начин.

— Подходящ начин ли? — възкликна Елинборг, без дори да се опиша да скрие възмущението си. — Няма подходящ начин да кажеш на някого такова нещо!

Възрастната жена поклати глава.

— Не знам. Кълна се, че не знам.

— Казахте ли му цялата истина? — попита Ерлендур.

— Казах му всичко, което казах и на вас.

— И нищо повече?

— Не.

— Само за изнасилването ли?

— Само! — повтори Катрин. — Само! Сякаш това е малко! Сякаш не му беше достатъчно тежко да чуе, че съм била изнасилена и никога не съм му казала… Не е ли достатъчно?

Настъпи кратка тишина.

— Не му ли казахте за най-малкия си син? — попита накрая Ерлендур.

Катрин изведнъж го погледна свирепо.

— Какво за малкия ни син? — процеди тя през зъби.

— Кръстили сте го Айнар — рече инспекторът, който се бе запознал с подробната информация за семейството, събрана от Елинборг предишния ден.

— Какво за Айнар?

Ерлендур я изгледа многозначително.

— Какво за Айнар?

— Той е ваш син — поясни детективът. — Но не е син на баща си.

— Какви ги говорите? Как така не е син на баща си? Разбира се, че е син на баща си! Кой син не е син на баща си?

— Съжалявам, че не се изразих достатъчно точно. Той не е син на бащата, когото смята за баща — спокойно каза инспекторът. — Син е на мъжа, който ви е изнасилил. Той е син на Холберг. Казахте ли го на съпруга си? Затова ли си е тръгнал по този начин?

Катрин остана безмълвна.

— Казахте ли му цялата истина?

Жената изгледа Ерлендур и той усети, че се подготвя да възрази. Изминаха няколко секунди и накрая детективът видя как устните й се предават. Раменете й се отпуснаха, тя притвори очи, за малко щеше да загуби съзнание и накрая избухна в сълзи. Елинборг изгледа гневно колегата си, но той продължи да наблюдава Катрин, като я чакаше да се овладее.

— Казахте ли му за Айнар? — попита отново, когато видя, че жертвата на Холберг идва на себе си.

— Той не го повярва.

— Че Айнар не е негов син ли?

— Двамата са изключително близки и винаги са били. Още от раждането на Айнар. Алберт обича и другите ни двама сина, разбира се, но най-много е привързан към Айнар. Още от момента, в който се роди. Той е най-малкото дете и мъжът ми много го глезеше.

Катрин замълча за момент.

— Може би затова не му казах нищо. Знаех, че Алберт няма да може да го понесе. Годините минаваха и аз се преструвах, че всичко е наред. Никога не казах нищо. И се получаваше. Холберг бе оставил рана, но защо не я оставех да зарасне? Защо трябваше той да разрушава и бъдещето ни? Да го игнорирам напълно беше моят начин да се справя с ужаса.

— От самото начало ли знаехте, че е син на Холберг? — попита Елинборг. — Би било възможно да бъде син и на Алберт…

Възрастната жена отново се умълча.

— Разбрали сте, когато е започнал да прилича на Холберг, нали? — предположи Ерлендур.

Катрин го изгледа недоумяващо.

— Откъде знаете всичко това?

— Прилича на Холберг, нали? — продължи инспекторът. — На Холберг като млад. Една жена го е видяла в Кефлавик и си е помислила, че е самият Холберг.

— Има известна прилика между тях.

— Ако вие не сте казвали нищо на сина си и съпругът ви не е знаел за Айнар, защо е станал такъв скандал между вас и Алберт? Какво го предизвика?

— Каква жена в Кефлавик? — попита Катрин. — Някоя жена от Кефлавик знае за Холберг? Живял ли е с някоя там?

— Не — отвърна Ерлендур и се замисли дали да й каже за Колбрун и Аудур. Рано или късно тя щеше да разбере за тях и нямаше причина да не научи истината сега. Вече й бе казал за изнасилването в Кефлавик, но сега спомена името на жертвата и я информира за Аудур, която бе починала съвсем малка след сериозно заболяване. Разказа й как са открили снимката на надгробния камък в бюрото на Холберг и как това ги е отвело до Кефлавик и Елин, разказа й за отношението към Колбрун, когато е подала оплакването…

Катрин поглъщаше всяка дума. В очите й заблестяха сълзи, докато инспекторът говореше за смъртта на Аудур. Разказа й и за Гретар, мъжа с фотоапарата, когото видяла с Холберг и как той изчезнал безследно, но бил открит под бетонния под в сутеренния апартамент на изнасилвана.

— За това ли беше онази шумотевица за Нордурмири по новините? — попита Катрин.

Ерлендур кимна.

— Не знаех, че Холберг е изнасилил и други жени. Мислех, че съм единствената.

— Знаем само за вас двете — отвърна полицаят. — Може да има и други, но няма как да разберем.

— Значи Аудур е била полусестра на Айнар — каза жената, дълбоко замислена. — Бедното дете.

— Сигурна ли сте, че не сте знаели за това?

— Разбира се, че съм сигурна — отвърна тя. — Нямах ни най-малка представа за това.

— Защото Айнар знае за нея — рече Ерлендур. — Открил е Елин в Кефлавик.

Катрин не отговори.

Той реши да пробва с друг въпрос.

— Ако синът ви не е знаел и не сте казали на съпруга си за изнасилването, как така изведнъж Айнар е разбрал истината?

— Не знам — поклати глава възрастната жена. — Кажете ми как е починало бедното момиченце?

— Синът би е заподозрян за убийството на Холберг — рече Ерлендур, без да й отговори. Каза това, което трябваше да каже, по възможно най-внимателния начин. Помисли си, че Катрин реагира учудващо спокойно, сякаш това, че синът й е заподозрян за убийство, изобщо не я изненада.

— Синът ми не е убиец — отвърна меко тя. — Никога не би убил.

— Има голяма вероятност да е ударил Холберг по главата. Може би не е възнамерявал да го убие. Вероятно го е направил в пристъп на ярост. Оставил ни е бележка. Тя гласи: „Аз съм той“. Разбирате ли смисъла й?

Катрин не каза нищо.

— Разбрал ли е, че Холберг му е баща? Разбрал ли е какво ви е причинил Холберг? Знаел ли е за Аудур и Елин? И ако да, откъде?

Възрастната жена наведе глава.

— Къде е синът ви сега? — попита Елинборг.

— Не знам — отвърна тя. — Не ми се е обаждал от няколко дни.

Тя погледна инспектора.

— Изведнъж поиска да му кажа за Холберг. Беше се досетил. Открил го, докато бил на работа. Каза, че нищо не може да се скрие в днешно време. Че в базата данни пише всичко.