Метаданни
Данни
- Серия
- Инспектор Ерлендур (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mýrin [Jar City], 2000 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Александра Калугерова, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2022)
Издание:
Автор: Арналдур Индридасон
Заглавие: Стъклен град
Преводач: Александра Калугерова
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо (не е указано)
Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: исландска (не е указано)
Редактор: Адриан Лазаровски
Коректор: Ангелина Вълчева
ISBN: 978-0-312-42638-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13594
История
- —Добавяне
21
Телата лежаха едно до друго на студената повърхност в моргата на Баронсстигур. Ерлендур се опитваше да не мисли за начина, по който бе събрал баща и дъщеря в смъртта им. На тялото на Холберг вече бяха направени аутопсия и тестове, ала предстояха допълнителни изследвания за установяване на генетични заболявания и доказване на родствена връзка с Аудур. Полицаят забеляза, че пръстите на покойника са черни — бяха му взели пръстови отпечатъци. Тялото на Аудур лежеше, покрито с бял ленен чаршаф, на съседната маса до баща си. Още не бяха започнали работа върху него.
Ерлендур не познаваше патолога, който се оказа висок мъж с дълги ръце. Носеше тънки гумени ръкавици, бе завързал бяла престилка върху зеления си халат и бе обут в зелени панталони от същия плат и бели маратонки. Имаше марля на устата и бе покрил главата си със синя гумена шапка.
Инспекторът често бе навестявал моргата, но така и не свикна с това място. Както всеки път, и сега миризмата на мъртъвци изпълни всичките му сетива и се впи в дрехите му — ужасен мирис на формалин и стерилизирани органи, смесен с вонята на мъртви, отворени тела. Ярките флуоресцентни лампи на тавана осветяваха с ослепително бяла светлина стаята, в която липсваха прозорци. Подът бе постлан с големи бели плочки, стигащи до средата на стената, а горната й половина бе боядисана с бяла боя. На равнището на плочките стояха маси с микроскопи и друго изследователско оборудване. На едната стена бяха наредени множество шкафове със стъклени витрини, зад които се виждаха инструменти и буркани с неясни функции. За сметка на това Ерлендур прекрасно разбираше предназначението на скалпелите, клещите и трионите, прилежно подредени на дълга маса за инструменти.
Детективът забеляза, че от флуоресцентната лампа над една от операционните маси виси ароматизирана картичка. На нея се виждаше момиче с червен бански костюм, тичащо по слънчев плаж. На една от масите имаше магнетофон, а до него — няколко касети. От магнетофона се носеше класическа музика. „Малер“, помисли си Ерлендур. Кутията с обяда на патолога беше на друга маса, близо до микроскопите.
— Отдавна е спряла да излъчва миризма, но тялото й е все още във форма — каза патологът и погледна към инспектора, който стоеше до вратата, сякаш не смееше да пристъпи прага на това ярко осветено царство на смъртта и разложението.
— Какво? — попита детективът, който не можеше да откъсне очи от белия чаршаф. В гласа на патолога се долавяше нотка на радостно нетърпение, която бе най-малкото озадачаваща.
— Имах предвид момичето по бански — обясни патологът и посочи с глава към ароматизатора. — Имам нужда от нов. Изглежда никога не се свиква с тази миризма. Влез де, не се страхувай. Това е само месо — и той размаха ножа над тялото на Холберг. — Няма душа, няма живот, само труп. Вярваш ли в призраци?
— Какво казахте? — попита отново Ерлендур.
— Смяташ ли, че душите им ни наблюдават? Мислиш ли, че се носят из стаята, или са се преселили в друго тяло? Вярваш ли в живота след смъртта?
— Не, не вярвам — отвърна полицаят.
— Този мъж е умрял след тежък удар по главата, който е пробил скалпа му, смачкал е черепа и е стигнал до мозъка. Бих казал, че онзи, който е нанесъл удара, е стоял с лице към него. Не е изключено да са се гледали в очите. Нападателят вероятно е десничар, защото раната е от лявата страна. И е в добро физическо състояние — млад мъж или най-много на средна възраст. Едва ли е била жена, освен ако не се е занимавала с физически труд. Ударът го е убил моментално и би трябвало да е видял тунела и ярките светлини.
— По-скоро е хванал другия път, който води към Преизподнята — подхвърли Ерлендур.
— Червата са почти празни, има остатъци от яйца и кафе, ректумът е пълен. Мъчел го е, без да искам да прозвучи лошо, запек. Нищо необичайно за тази възраст. Разбрах, че никой не е проявил претенции към тялото, затова поискахме разрешение да го използваме за учебни цели. Как гледаш на това?
— Значи ще се окаже по-полезен мъртъв, отколкото жив.
Патологът погледна Ерлендур, отиде до една от масите и вдигна някакво червено парче месо от метална табла.
— Не мога да преценявам дали хората са били добри, или лоши — каза той. — Това сърце не се различава по нищо от сърцето на светец. Онова, което трябва да открием, ако съм те разбрал правилно, е дали е изпомпвало лоша кръв.
Инспекторът изгледа смаяно патолога, който започна да изучава сърцето на Холберг в ръката си. Опипваше мъртвия мускул, сякаш нямаше нищо по-нормално от това.
— Силно сърце — продължи човекът с престилката. — Можело е да продължи да помпа кръв още дълги години, дори да осигури на притежателя си цял век.
Патологът постави сърцето обратно на металната табла.
— Открих нещо интересно в този човек, макар че не го изследвах по-задълбочено. Вероятно ще искаш да го сторя. Има някои леко изявени симптоми на специфично заболяване. Открих малък тумор в мозъка му — доброкачествен тумор, който му е създавал неголеми проблеми, и cafè au lait по кожата, особено тук, под мишниците.
— „Кафе о ле“ ли? — попита Ерлендур.
— Това е наименованието му от учебниците. Прилича на петна от кафе. Знаеш ли нещо за него?
— Абсолютно нищо.
— Несъмнено ще открия още симптоми, когато го погледна по-обстойно.
— Казаха ми, че и момичето имало същите симптоми. Развило мозъчен тумор. Злокачествен. Знаете ли какво е заболяването?
— Все още не мога да кажа нищо.
— За наследствено заболяване ли говорим?
— Не знам.
Патологът отиде до масата, където лежеше Аудур.
— Чувал ли си историята за Айнщайн? — попита той.
— За Айнщайн ли? — попита Ерлендур.
— Точно така, за Алберт Айнщайн.
— Каква е историята?
— Историята е странна. И истинска. А за Томас Харви? Патолога?
— Не.
— Бил е на смяна, когато Айнщайн умрял. Много любопитно момче. Направил аутопсията, но понеже все пак пред него бил Айнщайн, не могъл да устои, отворил главата му и разгледал мозъка. Само дето не спрял дотук. Откраднал мозъка на гения.
Инспекторът не каза нищо. Не можеше да разбере накъде бие патологът.
— Занесъл го вкъщи. Странният подтик да събираш неща, особено ако става въпрос за известни личности. Когато кражбата била установена, Харви загубил работата си, но през годините се превърнал в мистериозна личност и станал почти легенда. Всякакви истории се носели за него. Мозъкът, обаче, останал в дома му. Не знам как е успял да го опази. Роднините на Айнщайн се опитвали да си върнат мозъка, но неуспешно. Накрая, когато вече бил стар, се помирил с роднините и решил да им върне мозъка. Сложил го в багажника на колата си и прекосил цяла Америка, за да стигне до внука на Айнщайн в Калифорния.
— Това истина ли е?
— Абсолютната истина.
— Защо ми разказвате това? — попита Ерлендур.
Патологът повдигна чаршафа от тялото на детето и погледна отдолу.
— Мозъкът й липсва — каза той и равнодушното изражение напусна лицето му.
— Какво казахте?
— Мозъкът й — повтори патологът — не е там, където би трябвало да бъде.