Арналдур Индридасон
Стъклен град (22)

20

Сигурдур Оли се чудеше как да зададе въпросите си. В ръката си държеше списък с имената на десет жени, живели в Хусавик преди и след шейсета година, след което се бяха преместили в Рейкявик. Две от тях се оказаха мъртви. Две нямаха деца. Останалите шест бяха родили през периода, в който най-вероятно бе извършено изнасилването. Сега детективът пътуваше към първата от тях. Тя живееше в Бармахлид и имаше трима големи синове.

Но как да зададеш подобен въпрос на една зряла жена? „Извинете, госпожо, аз съм от полицията и ме изпратиха да ви попитам дали случайно не сте била изнасилена в Хусавик, докато сте живели там?“ Сигурдур бе обсъдил това с Елинборг, на която бяха възложили списък с имената на други десет жени, но тя очевидно не разбираше проблема.

Полицаят считаше операцията за безсмислено главоболие, което Ерлендур им беше създал. Дори Елиди да казваше истината и времето и мястото да съвпадаха, дори да успееха да открият въпросната жена след дълго търсене, каква гаранция имаше, че тя ще пожелае да говори за изнасилването? Мълчала е през целия си живот. Защо сега да започне да говори за това? Достатъчно беше да каже пред Сигурдур Оли или някой от другите петима детективи, когато почукат на вратата й, едно „не“ и те просто щяха да кимнат с думите: „Съжаляваме, че ви обезпокоихме“. А дори и да намереха жената, нямаше гаранция, че тя изобщо е заченала и родила в резултат на изнасилването.

— Всичко се крие в подхода, трябва да използваш психология — посъветва го Ерлендур, когато детективът му обясни проблема. — Постарай се да те поканят вътре, седни, приеми да изпиеш чаша кафе, заговори ги и се дръж малко като клюкар.

— Психология! — изсумтя Сигурдур Оли, докато слизаше от колата си в Бармахлид и се сети за приятелката си Бергтора. Не знаеше как да приложи „психология“ дори на нея. Двамата се бяха запознали преди няколко години при необичайни обстоятелства. Бергтора беше свидетел в един заплетен случай и след кратък романс бяха решили да заживеят заедно. Оказа се, че си подхождат много и имат еднакви интереси — и двамата искаха да създадат хубав дом с така модерните мебели по поръчка и предмети на изкуството — юпита до мозъка на костите си. Първото нещо, което правеха след дълъг ден в работата, бе да се целунат. Правеха си малки подаръци, дори си отваряха бутилка вино. Понякога се хвърляха право в леглото, след като се върнат от работа, но напоследък тези случаи бяха намалели значително.

Всичко започна, след като тя му подари обикновени гумени ботуши до коленете за рождения му ден. Той се опита да изглежда радостен, но изражението „какво, за бога, е това?“ остана изписано прекалено дълго на лицето му и тя забеляза, че нещо не е наред. Когато детективът най-накрая се усмихна, изглеждаше повече от фалшиво.

— Взех ти ги, защото си нямаш такива — каза тя.

— Не съм имал гумени ботуши, откакто бях на десет — отвърна той.

— Не се ли радваш?

— Страхотни са — рече Сигурдур Оли с ясното съзнание, че не бе отговорил на въпроса. Тя също го знаеше. — Наистина го мисля — добави и започна да копае собствения си гроб. — Фантастични са!

— Не ти харесват — каза тя намръщено.

— Разбира се, че ми харесват — отговори той, крайно недоволен, като мислеше за ръчния часовник за трийсет хиляди крони за нейния рожден ден, който й бе избрал, след като цяла седмица обикаля града и разговаря с часовникари за марки, златно покритие, механизми, каишки, водоустойчивост, Швейцария и часовници с кукувица. Бе приложил всичките си детективски умения, за да намери подходящия часовник, и когато най-сетне го откри, тя изпадна в неописуем възторг — задоволството и радостта й бяха съвсем искрени.

А сега той стоеше пред нея със замръзнала усмивка и се опитваше да се престори, че прелива от щастие, но това беше повече от невъзможно.

— Каква ти психология! — изсумтя отново Сигурдур Оли.

Застанал пред вратата на първата жена, която трябваше да посети в Бармахлид, полицаят позвъни на звънеца и зададе въпроса с най-голямата психологическа дълбочина, на която беше способен, но безславно се провали. Без да съзнава какво прави, завладян от пристъп на тревога, Сигурдур Оли се чу да пита жената на площадката дали някога е била изнасилвана.

— Какво, за бога, ви е прихванало? — попита възрастната дама с почервеняло лице, изобилие от пръстени и ядосано изражение, за което липсваха признаци, че скоро ще се успокои. — Кой сте вие? Що за перверзник сте!

— Много съжалявам — измънка полицаят и забърза надолу по стълбите.

 

 

Без съмнение Елинборг имаше повече късмет, понеже се бе съсредоточила върху самата задача и не се притесняваше да разговаря с хората, за да спечели доверието ми. Нейното призвание беше готварството — запалена и способна готвачка, тя не срещна трудности в намирането на тема за разговор. Щом изникнеше възможност, веднага питаше какъв е този разкошен аромат, който идва от кухнята, и дори хората, които не бяха приготвяли нищо друго, освен пуканки през последната седмица, я канеха вътре.

В момента полицайката се намираше в хола на сутеренен апартамент в Брайдхолт и прие поканата за чаша кафе на възрастната дама от Хусавик — вдовица от доста време и майка на две пораснали деца. Името й беше Сигурлауг и беше последната от списъка й. За Елинборг бе лесно да зададе деликатния въпрос, а после молеше хората, с които разговаряше, да й се обадят ако чуеха нещо — каквото и да е, дори клюка — от Хусавик.

— … ето защо търсим жена на вашата възраст от Хусавик, която може да е познавала Холберг по това време и той да й е донесъл неприятности.

— Не си спомням никого на име Холберг от Хусавик — каза вдовицата. — Какви неприятности имате предвид?

— Холберг е бил съвсем за малко в Хусавик — осведоми я Елинборг. — Никога не е живял там. Става дума за физическо насилие. Знаем, че е нападнал жена в града преди няколко десетилетия, и се опитваме да я открием.

— Не трябва ли да го имате в архивите си?

— Престъплението не е било докладвано.

— А какво по-точно е било престъплението?

— Изнасилване.

Жената инстинктивно сложи ръка пред устата си и облещи очи.

— Боже мили! — възкликна тя. — Не знам нищо за изнасилване! Божичко! Никога не съм чувала за такова нещо!

— Да, изглежда е била добре пазена тайна — отвърна Елинборг.

Тя умело отклони въпросите на вдовицата, която полюбопитства за подробностите, като й обясни, че това е само предварително разследване, основано на слухове.

— Чудя се — вметна накрая полицайката, — дали случайно познавате някой, който може да знае нещо по този въпрос?

Жената й даде имената на две свои приятелки от Хусавик и каза, че те никога не пропускали нищо в града. Елинборг записа имената им, остана още малко, за да не изглежда невъзпитано, и едва след това си тръгна.

* * *

Ерлендур имаше рана на челото си, върху която бе сложил лепенка. Един от посетителите му от предишната нощ бе извън строя, след като полицаят затръшна вратата върху коляното му, и той се затъркаля пищейки на пода. Докато другият наблюдаваше вцепенен този неочакван развой на събитията, инспекторът се изправи в цял ръст пред него и го блъсна надолу по стълбите, без да му мигне окото. В крайна сметка неканеният гост успя да се хване за парапета и да се спаси от болезненото падане, ала въпреки това идеята да се разправя с възрастния мъж изобщо не му се понрави. Младежът хвърли поглед към другарчето си, което се превиваше в агония на земята, сетне погледна отново към Ерлендур и си обра крушите.

Инспекторът се обади на бърза помощ и докато чакаха линейката, разбра какво искаха двамата от дъщеря му. Отначало бабаитът отказваше да говори, ала щом полицаят предложи да погледне коляното му, тутакси се разприказва. Събираха дългове. Оказа се, че Ева Линд дължи както пари, така и дрога на някаква персона, за която Ерлендур не беше чувал досега.

На следващия ден полицаят не даде обяснение за лепенката на никой от колегите си, но и никой не се осмели да го попита. Вратата едва не го бе проснала на пода, когато отскочи от крака на събирача на дългове и удари главата му. Челото още го болеше, бе ядосан на дъщеря си и не беше мигнал — само задрямваше на стола за някой и друг час и се надяваше, че дъщеря му ще се върне, преди ситуацията да е излязла от контрол. Задържа се в службата само колкото да разбере, че Гретар е имал сестра и че майка му все още е жива и се намира в старчески дом в Грунд.

Както каза и на Марион Брием, Ерлендур не се опитваше да намери Гретар, ала нямаше да му навреди да научи повече за него. Изчезналият бе присъствал на събирането в нощта, когато Колбрун е била изнасилена, и може би си спомняше нещо оттогава — някаква допълнителна подробност, която инспекторът да изтръгне. Не очакваше да открие нещо ново за него — вероятно Гретар отдавна лежеше в гроба — ала този вид случаи винаги го бяха привличали. Освен че зад всяко изчезване се криеше някаква страшна история, Ерлендур считаше за извънредно интригуващо това човек да пропадне безследно, без някой да знае защо.

Майката на Гретар бе на деветдесет години и беше сляпа. Инспекторът разговаря накратко с директорката на дома, която не спираше да се взира в лепенката му. Осведоми го, че Теодора е един от най-възрастните обитатели на дома, безукорен член на тяхната общност, обичана и уважавана от персонала и всички останали.

Заведоха Ерлендур при Теодора и й го представиха. Старата жена седеше в инвалидна количка в стаята си, облечена с халат и завита с вълнено одеяло. Дългата й сива коса бе сплетена на плитка, която се спускаше по облегалката на стола, тялото й бе прегърбено, ръцете й — кокалести, а лицето — миловидно. В стаята имаше малко лични вещи. Полицаят забеляза, че над леглото виси снимка на Джон Ф. Кенеди. Ерлендур седна срещу старицата, погледна я в невиждащите очи и й каза, че би искал да си поговорят за Гретар. Очевидно слухът на жената бе добър, а умът й — все още бистър. Без да прояви изненада, тя започна да говори направо по темата, и инспекторът предположи, че е от Скагафьордур. Говореше с плътен северняшки акцент.

— Моят Гретар не беше момче за пример — сподели тя. — Честно да ви кажа, си беше отрепка. Не знам от кого го е наследил. Жалка отрепка. Непрекъснато се мотаеше с други като него — безделници, бабаити, абсолютна сган. Да не би да сте го намерили?

— Не — отвърна Ерлендур. — Един от приятелите му беше убит наскоро. Холберг. Може би сте чули за това.

— Не съм. Значи казвате, че са му светили маслото?

Инспекторът се развесели и за пръв път от много време насам намери повод да се усмихне.

— В дома му. Навремето Холберг и синът ви са работели заедно. На пристанището и фара.

— За последен път видях моя Гретар, когато дойде да ме посети през лятото на националния фестивал и открадна пари от портмонето ми и някои сребърни неща. Обаче го разбрах чак когато си тръгна. Изчезна вдън земя, сякаш и той самият бе откраднат. Знаете ли кой го е откраднал?

— Не — отвърна Ерлендур. — Знаете ли какви са били плановете му, преди да изчезне? С кого е поддържал връзка?

— Нямам представа — рече старата жена. — Никога не съм знаела нищо за намеренията и постъпките му.

— Знаехте ли, че е правел снимки?

— Да, все снимаше ли, снимаше. Но защо го правеше, не знам. Каза ми веднъж, че снимките били огледало на времето, но представа си нямам какво искаше да каже.

— Това не е ли бил твърде интелектуален израз за Гретар?

— Да, за първи път го чувах да говори така…

— Последният му адрес е бил на Бергстадастраети, където е държал стая под наем. Знаете ли какво е станало с вещите му, с апарата и лентите?

— Може би Клара знае — предположи Теодора. — Клара е дъщеря ми. Тя почисти стаята му. Мисля, че изхвърли всичките тези боклуци.

Ерлендур се изправи и тя проследи движенията му с глава. Той й благодари за помощта, каза й, че е била от голяма полза, и му се прииска да й направи комплимент за това колко добре изглежда и колко бистър е умът й, ала в крайна сметка не го стори. Покровителственото държание би я обидило. Ето защо инспекторът се обърна да си ходи, но в последния момент погледна отново към снимката на Кенеди над леглото й и не се сдържа да не попита:

— Защо сте сложили Кенеди над леглото си?

— О! — възкликна Теодора. — Обожавах го, докато беше жив!