Арналдур Индридасон
Стъклен град (20)

18

Щом видя фаровете на кола да приближават в дъжда, Сигурдур Оли разбра, че Ерлендур пристига. Хидравличният екскаватор заръмжа и зае позиция до гроба, готов да започне копаенето по сигнал. Беше малък модел екскаватор, който бе преминал между гробовете с пухтене и клатене. Гъсеничната му верига затъваше в почвата. Издишваше облаци черен дим и във въздуха увисна остра миризма на бензин.

Редом със Сигурдур Оли и Елинборг, до гроба стояха още патолог, адвокат от Прокурорската служба за публични дела, един пастор и един църковен настоятел, неколцина полицаи от Кефлавик и двама общински работници. Групичката чакаше под дъжда, завиждайки на Елинборг — единствената, която носеше чадър — и на Сигурдур Оли, на когото бе позволено да застане под чадъра. Забелязаха, не Ерлендур е сам, когато полицаят слезе от колата и закрачи бавно към тях. Разполагаха с документи, разрешаващи ексхумацията, но тя трябваше да започне едва след разрешението на инспектора.

Възрастният полицай огледа мястото и прокле наум цялото това разравяне и оскверняване. Паметната плоча бе отместена и лежеше на пътеката до гроба. До нея имаше буца пръст, в единия край на която стърчаха дълги израстъци, а от другия край се подаваха повехнали рози — вероятно Елин ги е засадила, помисли си Ерлендур. Той спря, прочете епитафията още веднъж и поклати глава. Бялата оградка около гроба, която се бе издигала на двайсетина сантиметра над земята, лежеше счупена до плочата. Бе виждал и преди подобни оградки около детските гробове и тази гледка всеки път го изпълваше с болка. Погледна към мрачното небе. Падащата вода се стече от ръба на шапката, влизайки под яката му, и инспекторът потрепна. После огледа групата, чакаща до екскаватора, погледна Сигурдур Оли и кимна с глава. Последният даде сигнал на човека в машината. Греблото се издигна във въздуха и се заби дълбоко в пропускливата почва.

Ерлендур гледаше как машината разравя една стара, трийсетгодишна рана и примигваше неволно с очи при всяко загребване. Купчината пръст нарастваше все повече и колкото по-дълбока ставаше дупката, толкова по-черна пръст излизаше отдолу. Докато гледаше как греблото дълбае все по-дълбоко в раната, полицаят внезапно получи усещането за дежавю. Като че ли вече бе виждал всичко това и за момент сцената се превърна в част от съня му — колегите му, застанали над гроба, работниците с техните оранжеви жилетки, подпиращи се на лопатите си, пасторът в широките си черни одежди, дъждът, който се изливаше върху гроба и се стичаше от греблото като кръв, сякаш дупката кървеше…

Дали бе сънувал всичко точно така?

После чувството отмина и, както винаги, Ерлендур не можеше да разбере откъде се бе появило и защо смяташе, че е виждал тези сцени и преди, след като те никога не се бяха случвали. Възрастният мъж не вярваше на предчувствия, видения или сънища, не вярваше в прераждането и кармата, не вярваше в Бога, въпреки че често препрочиташе Библията, не вярваше във вечния живот, нито пък в това, че от деянията му в сегашния зависи дали ще иде в Рая или Ада. За него животът беше смесица и от двете.

Но ето че понякога го спохождаше това необяснимо, свръхестествено дежавю и ставаше свидетел на неща, които сякаш бе виждал и преди, сякаш стоеше отстрани и наблюдаваше собствения си живот. По никакъв начин не можеше да си обясни какво точно беше това, което се случваше, нито пък можеше да си обясни защо съзнанието му му погаждаше подобни номера.

Инспекторът дойде на себе си, когато греблото удари капака на ковчега и от гроба се чу глухо тупване. Той направи крачка напред и през пороя, който се изливаше в дупката, зърна очертанията на ковчега.

— Внимавай! — извика на човека в екскаватора, вдигайки ръце във въздуха.

С периферното си зрение полицаят мерна светлина от фарове. Всички погледнаха натам и видяха пълзяща под дъжда кола, която спря до портите на гробището. От нея слезе възрастна дама, облечена със зелено палто. На покрива на колата имаше табелка „Такси“. Таксито бързо потегли, а жената се втурна към гроба. Щом се приближи достатъчно до Ерлендур, за да може той да я чуе, тя започна да крещи и да размахва юмруци пред лицето му.

— Престъпник! — викаше тя. — Осквернители на гробове! Крадци на трупове!

— Задръжте я настрана — нареди спокойно инспекторът на полицаите, които тръгнаха към Елин и я спряха на няколко метра от гроба. Тя се опита да се бори с тях, обезумяла от ярост, но униформените сграбчиха ръцете й и я усмириха. Двамата работници се покачиха до ръба на гроба с лопатите си, изкопаха пръстта около ковчега и увиха двата му края с въжета. Ковчегът бе сравнително запазен. Дъждът трополеше глухо по капака му и отмиваше почвата отгоре. Ерлендур също си го бе представял бял. Малък бял ковчег със златисти дръжки и кръст на капака. Работниците завързаха въжетата за греблото на екскаватора и ковчегът на Аудур бе внимателно повдигнат от земята. Беше все още цял, но изглеждаше някак крехък. Инспекторът погледна към Елин и видя, че тя бе престанала да се съпротивлява и крещи, и сега плачеше при вида на белия ковчег, който се появи на повърхността и увисна безжизнено на въжетата над гроба, преди да го свалят на земята. Пасторът отиде до ковчега, направи кръст над него и тихо започна да нарежда молитва. Един малък ван се приближи на заден ход по алеята и спря. Работниците развиха въжетата, повдигнаха ковчега, натовариха го в колата и затвориха вратите. Елинборг се качи на предната седалка до шофьора, а ванът излезе през портала и потегли надолу по пътя, докато светлините на стоповете му не се изгубиха в дъжда и мрака.

Пасторът отиде при сестрата на Колбрун и помоли полицаите да я пуснат. Те веднага изпълниха молбата му. Попита я дали има нещо, което би могъл да направи за нея. Очевидно се познаваха добре, защото започнаха да си говорят тихичко. Елин изглеждаше по-спокойна. Ерлендур и Сигурдур Оли се спогледаха, а после сведоха глави към отворения гроб. На дъното му вече бе започнала да се събира вода.

— Исках да спра това отвратително оскверняване — промълви Елин на пастора.

Чувстваше се някак облекчен, че жената се успокои. Отиде при нея, а Сигурдур Оли го последва.

— Никога няма да ви простя това, което сторихте — обърна се сестрата на Колбрун към Ерлендур. Пасторът стоеше зад нея. — Никога!

— Разбирам ви — отвърна полицаят, — но разследването е по-важно.

— Разследването ли? Да върви по дяволите вашето разследване! — извика Елин. — Къде отнасяте тялото?

— В Рейкявик.

— Кога ще го върнете?

— След два дни.

— Погледнеше какво сте направили с гроба й! — промълви объркано жената, сякаш още не можеше да приеме случилото се, след което заобиколи Ерлендур и отиде при отворения гроб, вазата с цветя и онова, което бе останало от оградката.

Инспекторът реши да й каже за бележката, която бяха намерили в апартамента на Холберг.

— В дома на Холберг имаше оставена бележка — тръгна след нея той. — Не можехме да разберем смисъла й, преди да узнаем за Аудур и да разговаряме с лекаря й. Исландските убийци обикновено оставят след себе си само бъркотия, но този, който е убил Холберг, е искал да ни даде нещо, над което да си поблъскаме главите. Когато докторът спомена за вероятно наследствено заболяване, посланието в бележката изведнъж придоби смисъл, а казаното от Елиди в затвора го потвърди. Холберг не е имал живи роднини. Имал е сестра, която е умряла на девет години. Сигурдур Оли — той посочи колегата си — намери медицинските й доклади и Елиди се оказа прав. Също като Аудур, и сестрата на Холберг е умряла от мозъчен тумор.

— Какво искате да кажете? Какво е било посланието? — попита Елин.

Ерлендур се поколеба дали да отговори. Погледна към детектива, който на свой ред отмести очи първо към жената, а после и към инспектора.

— Аз съм той — рече Ерлендур.

— Моля?

— Това е посланието — „Аз съм той“, като последната дума „той“ беше с главни букви.

— Аз съм той — повтори Елин. — Какво означава това?

— Не мога да твърдя със сигурност, но ми се струва, че загатва за връзка помежду им — отговори полицаят. — Може би човекът, който е написал това, се е чувствал по някакъв начин свързан с Холберг. Може да бъде и просто фантазия на някой луд, който дори не го е познавал. Чиста измислица. Заболяването ще ни помогне да разберем. Трябва да открием какво точно е било то.

— За каква връзка намеквате?

— Според нашите данни Холберг не е имал деца. Аудур не носи неговото име. Фамилията й е Колбрунардотир. Но ако Елиди казва истината за това, че Холберг е изнасилил и други жени, освен Колбрун — такива, които не са повдигнали обвинение — вероятността да има и други деца също е голяма. Колбрун може да не е единствената жертва, родила дете от него. Ограничихме търсенето до вероятни жертви в Хусавик, които са родили в определен период, и се надяваме скоро да разполагаме с нещо.

— Защо Хусавик?

— Изглежда предишната жертва на Холберг е била оттам.

— Какво имате предвид под наследствено заболяване? — попита Елин. — Какво заболяване по-точно? То ли е убило Аудур?

— Трябва да вземем проба от Холберг, за да потвърдим версията, че той е баща на Аудур, и да сглобим парченцата. Но ако тази теория е вярна, това е рядко заболяване, предавано по наследство.

— И Аудур го е имала?

— Може да не получим задоволителни резултати, защото е починала отдавна, но ще се опитаме да установим.

Вече бяха стигнали до църквата. Елин и Ерлендур вървяха един до друг, а Сигурдур Оли — зад тях. Сестрата на Колбрун ги бе повела натам. Църквата беше отворена и тримата влязоха вътре. Спряха в преддверието и се загледаха в мрачното есенно време навън.

— Аз мисля, че Холберг е бил баща на Аудур — каза инспекторът. — Всъщност нямам причина да се съмнявам в думите ви, нито пък в тези на сестра ви. Но ни трябва потвърждение. Налага се, от гледна точка на това, че водим полицейско разследване. Ако установим наличието на заболяване, което Аудур е наследила от Холберг, то може да се е предало и другаде. И по всяка вероятност убийството на Холберг ще се окаже свързано с това заболяване.

 

 

Никой от тримата не забеляза колата, която бавно потегли по стария път и се отдалечи от гробището с изгасени светлини, почти невидима в тъмното. Когато стигна Сандгерди, колата увеличи скоростта, фаровете светнаха и не след дълго тя настигна вана, който пренасяше тялото. Докато пресичаха Кефлавик, шофьорът спазваше дистанция от две или три коли. Така ги проследи през целия път до Рейкявик.

Щом ванът спря пред моргата на улица „Баронсстигур“, шофьорът паркира на известно разстояние и наблюдава как внесоха ковчега в сградата и затвориха вратите след себе си. После ванът потегли, а жената, която придружаваше ковчега, излезе от моргата и си хвана такси.

Когато всичко приключи, колата се отдалечи.