Арналдур Индридасон
Стъклен град (19)

17

Рунар отвори вратата и гледа Ерлендур поне минута, преди да успее да реагира. Полицаят стоеше в общия коридор, измокрен до кости, след като бе тичал от колата до сградата. От дясната му страна имаше стълбище, което водеше до горния апартамент. Стълбите бяха покрити с килим, протрит на местата, на които най-често е било стъпвано, а във въздуха се носеше мирис на застояло. Може би в сградата живееха любители на коне, помисли си полицаят. Той попита дали Рунар го помни. Изглежда старецът го помнеше добре, защото веднага се опита да тръшне вратата, ала детективът се оказа по-бърз и влезе в апартамента, преди домакинът да успее да му попречи.

— Уютно местенце — каза Ерлендур, докато разглеждаше овехтелия интериор.

— Няма ли да ме оставиш на мира! — понечи да се развика Рунар, но гласът му го предаде и в крайна сметка той само изписка.

— Внимавай да не вдигнеш кръвно. Няма да ми е приятно да те съживявам, ако получиш удар. Трябва да разбера някои подробности от теб и след това ще те оставя да си умираш на спокойствие в тази дупка. Май не ти остава много време — не ми изглеждаш в добра форма…

— Разкарай се! — изсъска Рунар — толкова яростно колкото му позволяваше възрастта — след което се обърна, отиде в хола и седна на дивана.

Инспекторът го последва и се отпусна тромаво на стола срещу него. Старецът не го погледна.

— Колбрун каза ли ти за друго изнасилване, когато дойде за обвинението срещу Холберг?

Рунар не отговори.

— Колкото по-бързо ми кажеш, толкова по-бързо ще си тръгна.

Този път възрастният мъж вдигна поглед и се втренчи в полицая.

— Никога не е споменавала друго изнасилване. Сега ще си тръгнеш ли?

— Имаме причини да мислим, че Холберг е изнасилил още една жена, преди да срещне Колбрун. Може би е използвал същия подход отново, след като е блудствал с нея, но не знаем със сигурност. Колбрун е единствената жена, която е повдигнала обвинения срещу него, независимо че от това не е излязло нищо, благодарение на теб…

— Махай се!

— Сигурен ли си, че не е споменала друга жена? Разбрахме, че Холберг се е похвалил на Колбрун за другото изнасилване…

— Не ми е казвала нищо такова — каза Рунар, като гледаше надолу в масата.

— Онази нощ Холберг е бил с двама приятели. Единият от тях се казва Елиди, рецидивист, за когото може би знаеш. Той е в затвора и се сражава с призраци и чудовища в единична килия. Другият се казва Гретар. Изпарил се от лицето на земята през лятото на националния фестивал. Знаеш ли нещо за приятелчетата на Холберг?

— Не. Остави ме на мира!

— Какво са правили тук, в града, в нощта, когато Колбрун е била изнасилена?

— Не знам.

— Не си ли говорил някога с тях?

— Не.

— Кой е водил разследването в Рейкявик?

За първи път Рунар погледна Ерлендур в очите.

— Марион Брием.

— Марион Брием!

— Този глупак!

 

 

Елин не си беше вкъщи, когато Ерлендур почука на вратата й, затова полицаят влезе обратно в колата, запали цигара и размисли дали да продължи пътуването си до Сандгерди. Дъждът се лееше върху колата като из ведро, а инспекторът, който никога не гледаше прогнозата за времето, се чудеше дали този порой някога ще има край. Навярно беше умалена версия на Библейския потоп, помисли си той, обгърнат от сивкавия дим на цигарата. Явно греховете на хората трябваше от време на време да бъдат отмивани от лицето на земята.

Ерлендур бе неспокоен за повторната си среща с Елин и донякъде се почувства облекчен, когато се оказа, че сестрата не си е вкъщи. Знаеше, че ще го отпрати, и последното нещо, което искаше, бе да я провокира тя отново да го нарече „мръсно ченге“. Но, рано или късно, срещата бе неизбежна. Той си пое дълбоко въздух и дръпна за последен път от цигарата, докато не почувства топлината й върху пръстите си. Задържа дима, докато я гасеше, а после силно издиша. Сети се за един израз от кампания против тютюнопушенето: „От една-единствена клетка може да започне рак“.

На сутринта отново се бе събудил с познатата болка, ала сега я нямаше. Тъкмо щеше да потегли, когато Елин почука на прозореца на колата.

— При мен ли сте дошли? — попита тя изпод чадъра си, след като той свали прозореца.

Инспекторът й отправи многозначителна усмивка и кимна. Сестрата на Колбрун отвори вратата на къщата си и той внезапно се почувства като предател. Другите вече бяха тръгнали към гробището.

Ерлендур свали шапката си и я окачи на закачалката, след което свали палтото и обувките си и влезе в хола. Бе облечен в омачкания си костюм, а кафявата жилетка под сакото му бе закопчана накриво. Седна на същия стол, на който бе седял и последния път, когато беше тук. Елин отиде в кухнята и ароматът на кафе се разнесе из цялата къща. След малко тя се върна и седна на стола срещу него.

Инспекторът се изкашля.

— Един от хората, които са били с Холберг в нощта на изнасилването, се казва Елиди и е затворник в „Литла-Храун“. От години е в графата ни на „обичайните заподозрени“. Третият мъж се казва Гретар. Той е изчезнал безследно през седемдесет и четвърта, годината на националния фестивал.

— Беше в Тингвелир — спомни си събеседничката му. — Отидох, за да видя поетите.

Ерлендур отново се изкашля.

— Е, разговаряхте ли с този Елиди?

— Много неприятна среща — отвърна полицаят.

Елин се извини, стана и отиде в кухнята. Полицаят чу тракане на чаши. В същия миг мобилният телефон в джоба на сакото му иззвъня и той затаи дъх, докато приемаше обаждането. Сигурдур Оли.

— Готови сме — каза партньорът му.

Ерлендур чуваше барабаненето на дъжда от другата страна на линията.

— В никакъв случай не започвайте без мен — настоя инспекторът. — Ясно ли е? Не правете нищо, докато не се обадя или не дойда.

— Говори ли със старата вещица?

Без да отговори, Ерлендур затвори и прибра апарата обратно в джоба си. Елин влезе, носейки поднос, сервира чашите и наля кафе и за двамата. И двамата го пиеха чисто. После остави каната с кафето на масата и седна срещу посетителя си.

— Елиди ни каза, че Холберг е изнасилил още една жена преди Колбрун и че й се е похвалил за това.

На лицето на Елин се изписа учудено изражение.

— Дори Колбрун да е знаела за друга изнасилена, никога не ми е казвала. — Тя поклати замислено глава. — Възможно ли е да казва истината?

— Налага се да го проверим — отвърна полицаят. — Елиди е така затънал, че може да излъже за всичко. Но не разполагаме с нищо, за да можем да го опровергаем.

— Не говорехме често за изнасилването — въздъхна жената. — Най-вече заради Аудур, дори да оставим настрана другите неща. Колбрун беше много затворена жена, срамежлива и необщителна, и още повече се затвори в себе си след случилото се. А и, разбира се, беше й неприятно да говори за ужасната случка по време на бременността — все пак беше бременна именно заради този инцидент… Колбрун правеше всичко възможно, за да забрави, че това й се е случило. Искаше да изтрие от съзнанието си всичко, свързано с него.

— Предполагам, че ако Колбрун е знаела за друга жена, би казала на полицията — най-малкото, това би било в подкрепа на нейните показания. Но не е споменала и дума за това в докладите, които четох.

— Може би е искала да пощади жената.

— В какъв смисъл?

— Колбрун знаеше какво е да преживееш изнасилване. Знаеше какво е да съобщиш за изнасилването. Самата тя се беше колебала много и всичко, което получи, беше едно унижение. Ако другата жена не е искала да се разкрие, навярно сестра ми е уважила желанието й. Така мисля. Но ми е трудно да кажа, не съм сигурна дали съм ви разбрала добре.

— Вероятно не е знаела подробности — предположи Ерлендур. — Може да е имала само бегли подозрения. Ако той е намекнал нещо…

— Съжалявам, никога не ми е казвала подобно нещо.

— Когато говорехте за изнасилването, директно ли беше?

— Не сме говорили точно за самия акт — отвърна Елин.

Телефонът в джоба на полицая отново иззвъня и събеседничката му замълча. Полицаят го извади и видя, че е Сигурдур Оли. Изключи апарата и го остави настрана.

— Съжалявам — извини се той.

— Тези телефони са истинска напаст, нали?

— Абсолютно — съгласи се набързо Ерлендур. Разполагаше със съвсем малко време. — Моля ви, продължете.

— Сестра ми не спираше да казва, че много обича дъщеря си. Двете бяха изключително близки, независимо от ужасните обстоятелства. Аудур значеше всичко за Колбрун. Знам, че звучи ужасно да кажа такова нещо, но според мен тя не искаше да изпусне възможността да стане майка. Разбирате ли? Мисля дори, че приемаше Аудур като някакъв вид компенсация за изнасилването. Не мога да намеря подходящите думи, но сякаш момиченцето беше като божи дар насред цялото това нещастие. Но не мога да твърдя със сигурност какво е мислела сестра ми, какво е било отношението й или какви чувства е таила в себе си, понеже имам само частична представа за това и не бих говорила от нейно име. Тя просто обожаваше малката си дъщеричка и никога не я изпускаше от поглед. Никога. Тяхната връзка беше белязана от това, което се беше случило, но Колбрун никога не я приемаше като част от звяра, съсипал живота й. Виждаше в нея единствено красивото дете, което беше Аудур. Сестра ми се грижеше неимоверно много за дъщеря си, дори отвъд смъртта и гроба, както личи и от епитафията. „Опази живота ми от страх от враговете мои“.

— Знаете ли какво точно е искала да каже с тези думи?

— Това е молба към Бога — ще разберете, ако прочетете Псалма. Естествено, става дума за смъртта на Аудур. Как е починала и колко трагично е било. Колбрун не можа да понесе мисълта, че на Аудур бе направена аутопсия. Никога не би я направила по свое желание.

В този момент инспекторът погледна неловко към пода, но Елин не забеляза.

— Разбираемо е — продължи тя, — че всички тези ужасни неща, през които премина Колбрун — изнасилването, а после и смъртта на дъщеря й — се отразиха сериозно на психическото й състояние. Получи нервен срив. Когато започнаха да говорят за аутопсия, параноята й се засили и в отчаяното си желание да защити Аудур тя започна да възприема докторите като врагове. Беше придобила дъщеря си при ужасни обстоятелства и я бе изгубила толкова скоро след това. В нейните представи това беше божията воля. Сестра ми искаше дъщеричката й да почива в мир.

Ерлендур замълча за момент, а после каза:

— Чувствам се като един от тези врагове.

Събеседничката му го погледна озадачено.

— Мисля, че трябва да изровим ковчега и да направим по-обстойна аутопсия, ако е възможно.

Полицаят каза това с възможно най-деликатен тон. Известно време Елин не можа да осмисли думите му, а когато те придобиха смисъл, му отправи хладен поглед.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Можем да открием обяснение за смъртта й.

— Обяснение ли? Та тя умря от мозъчен тумор!

— Би могло да се окаже и…

— Какво говорите? Да се ровите в бедното дете? Не е за вярване! Тъкмо ви казвах…

— Имаме две основания.

— Основания за какво?

— За аутопсията — отвърна полицаят.

В този момент Елин стана и започна да крачи напред-назад из помещението. Ерлендур се опита да потъне още по-надолу в мекия фотьойл.

— Говорих с лекарите от болницата тук, в Кефлавик. Те не намериха никакви доклади за Аудур, освен предварителния доклад за смъртта й от лекаря, извършил аутопсията. Той е вече покойник. Годината, в която е починала Аудур, е била последната му година като лекар в болницата. Споменава само мозъчен тумор и приписва смъртта й на това. Бих искал да знам какво е заболяването, причинило смъртта й, и дали то е наследствено.

— Наследствено заболяване, как пък не! За първи път чувам подобно нещо!

— Търсим такова и у Холберг — обясни инспекторът. — Другата причина за ексхумацията е, за да установим със сигурност дали Аудур е дъщеря на Холберг. Това се прави с ДНК-тест.

— Съмнявате се, че е негова дъщеря?

— Трябва да бъде потвърдено.

— Но защо?

— Холберг е отрекъл, че детето е негово. Казал е, че е правил секс с Колбрун с нейно съгласие, но е отрекъл бащинството. Когато случаят е бил приключен, полицаите са решили, че няма основания да бъде потвърдено или отречено. Сестра ви също никога не е настоявала за такова нещо. Очевидно е преживяла достатъчно и е искала просто да забрави за Холберг.

— Че кой друг би могъл да бъде бащата?

— Нуждаем се от потвърждение, заради убийството на Холберг. Може да ни помогне да намерим някои отговори.

— За убийството на Холберг?

— Да.

Елин стоеше изправена пред Ерлендур и го гледаше втренчено.

— Това чудовище ни причинява страдания дори от гроба си.

Полицаят тъкмо щеше да каже нещо, ала тя го изпревари.

— Все още си мислите, че сестра ми е излъгала — каза тя. — Никога няма да й повярвате. Не сте по-добър от онзи идиот Рунар. Не, въобще не сте по-добър!

Тя се наведе над него.

— Мръсно ченге! — изсъска. — Как можах да те пусна в дома си!