Арналдур Индридасон
Стъклен град (17)

15

Лекарят живееше в къща в провинциален стил в западната част на предградията на Графарвогур. Вече не упражняваше медицинска практика. Той посрещна лично Ерлендур и го покани да влезе в просторния вестибюл, който използваше като кабинет. Обясни на инспектора, че сега давал консултации на адвокати по случаи за телесни повреди. Кабинетът бе непретенциозно обзаведен, ала подреден, с малко бюро и пишеща машина. Самият доктор беше нисък, слабоват мъж с остри черти. Излъчваше жизненост. В малкия джоб на ризата си носеше две химикалки. Името му беше Франк.

Ерлендур бе позвънил предварително, за да си уговори среща. Следобедът се превръщаше във вечер и започваше да се смрачава. Междувременно Сигурдур Оли и Елинборг се ровеха из фотокопието на четиридесетгодишния регистър на жителите на Хусавик, който местната правителствена служба им бе изпратила по факса. Докторът предложи на инспектора да седне.

— Не са ли всички, които идват при вас, просто едни лъжци? — пошегува се Ерлендур, докато оглеждаше кабинета.

— Лъжци ли? — учуди се докторът. — Не, не бих казал. Някои от тях без съмнение лъжат, да. Нараняванията на врата са най-честият трик. Как да не повярваш на човек, който се оплаква от болки във врата след пътна злополука? Тези случаи са най-трудните. Някои хора чувстват по-силна болка от други, но не смятам, че са много тези, които се разминават с ужасния дискомфорт.

— Когато ви се обадих, си спомнихте веднага за момичето от Кефлавик.

— Трудно е да забравиш такова нещо. Как да забравиш тази майка? Казваше се Колбрун, нали? Разбрах, че се е самоубила.

— Кървава трагедия от началото до края — въздъхна Ерлендур.

Инспекторът се замисли дали да попита лекаря за болката в гърдите, която усещаше сутрин, но реши, че моментът не е подходящ. Докторът със сигурност щеше да установи, че е смъртно болен, и да го изпрати в болница, а до края на седмицата щеше да отлети при ангелите. Ерлендур се стараеше да избягва неприятните новини и тъй като не очакваше да чуе нищо добро за здравето си, си замълча.

— Казахте, че има нещо общо с убийството в Нордурмири — каза лекарят, връщайки Ерлендур към реалността.

— Да — кимна той. — Холберг, убитият, вероятно е баща на момичето. През целия си живот майката е твърдяла, че е той. Холберг нито е потвърдил, нито е отрекъл. Признал е, че е имал полов контакт с Колбрун, затова не са успели да докажат изнасилване. Обикновено няма достатъчно доказателства, на които да се основе такъв случай. В момента разследваме миналото на мъжа. Узнахме, че момичето се разболяло и починало на четвъртата си годинка. Ще ми кажете ли какво точно се случи?

— Не виждам как това би могло да има връзка с убийството.

— Ще разберем, когато ми кажете. Бихте ли отговорили на въпроса ми, моля?

Докторът се загледа в Ерлендур в продължение на няколко секунди.

— Май е най-добре за мен да ви кажа всичко направо, инспекторе — рече накрая Франк. Полицаят виждаше, че не му е леко да говори. — По онова време бях… различен човек.

— Какво имате предвид?

— Бях по-лоша личност. Вижте, не съм докосвал алкохол вече трийсет години. Ще го кажа направо, за да ви спестя въпросите — отнеха разрешителното ми за лекарска практика от хиляда деветстотин шейсет и девета до хиляда деветстотин седемдесет и втора.

— Заради момичето ли?

— Не, не заради нея, въпреки че това би била достатъчна причина сама по себе си. Причината беше алкохол и небрежност. Предпочитам да не се ровя в това, освен ако не е напълно наложително.

Ерлендур искаше да остави този въпрос в миналото, но просто не можа да се въздържи.

— Искате да кажете, че през всичките тези години сте били постоянно пиян?

— Горе-долу.

— Върнаха ли разрешителното ви?

— Да.

— И оттогава нямате проблеми?

— Не, никакви — заяви лекарят. — Но, както ви казах, не бях в добро състояние, докато се грижех за дъщерята на Колбрун, Аудур. Тя имаше болки в главата, а аз си мислех, че е детска мигрена. Повръщаше сутрин. Когато болките се засилиха, й дадох по-силни лекарства. Всичко това е мъгливо в съзнанието ми. Реших да забравя всичко от онова време. Всички допускат грешки, лекарите също.

— Каква беше причината за смъртта й?

— Нещата вероятно нямаше да са по-различни, ако бях взел своевременни мерки и я бях изпратил в болница — замислено продължи докторът. — Поне с това се успокоявах навремето. Тогава нямаше много педиатри и не разполагахме с днешните мозъчни скенери. Налагаше се да действаме по-скоро по интуиция и да се ръководим от онова, което знаем, а както вече ви казах, интуицията ми през онези години не ми казваше нищо друго, освен че ми се пие. Проблемите покрай развода също не ми бяха от полза. Не, не търся оправдания — заяви лекарят и погледна към Ерлендур, макар че очевидно правеше точно това.

Полицаят кимна.

— След около два месеца започнах да подозирам, че може да е нещо по-сериозно от детска мигрена. Момичето не се подобряваше. Болестта не преминаваше. Влошаваше се все повече и повече. Детето вехнеше, отслабна много. Имаше няколко възможни причини. Реших, че може да е някакъв вид туберкулозна инфекция на главата. Навремето стандартната диагноза беше „простуда на главата“, но всъщност никой не знаеше повече. После хипотезата ми бе менингит, но някои от симптомите липсваха, а и се развиваше твърде бързо за менингит. Момичето получи това, което се нарича „cafè au lait“ по кожата и накрая започнах да си мисля, че става въпрос за онкологично заболяване.

— „Кафе о ле“ ли? — попита Ерлендур, който си спомни, че бе чувал това и преди.

— Този симптом може да съпътства онкологичните заболявания.

— И после сте я изпратили в болницата в Кефлавик, така ли?

— Там почина — каза докторът. — Помня каква трагична загуба беше за майката. Загуби разсъдъка си. Наложи се да й инжектираме успокоителни. Беше напълно против аутопсията. Крещеше като обезумяла да не го правим.

— Но въпреки това са направили аутопсия.

Лекарят размисли за момент какво да отговори.

— Не можеше да се избегне. Нямаше друг начин.

— И какво открихте?

— Онкологично заболяване, както ви казах.

— Какво имаше предвид под онкологично заболяване?

— Тумор в мозъка — отвърна докторът. — Умря от тумор в мозъка.

— Какъв вид мозъчен тумор?

— Не съм сигурен — отвърна Франк. — Не знам дали са го проучили задълбочено, но предполагам, че са. Всъщност… май си спомням, че споменаха някакво генетично заболяване…

— Генетично! — възкликна Ерлендур.

— На мода са тези дни, не мислите ли? Това какво общо има с убийството на Холберг? — попита лекарят.

Инспекторът стоеше замислен, без да помръдне.

— Защо искахте да узнаете за момичето?

— Заради сънищата ми — отвърна Ерлендур.