Арналдур Индридасон
Стъклен град (12)

10

Мъжът чистеше листата от градината си, когато Ерлендур застана до оградата му. Полицаят дълго гледа бавните му старчески движения и най-накрая човекът вдигна поглед. Избърса нос. Сякаш не го беше грижа, че валеше, че листата са се оплели и се събират трудно. Не бързаше за никъде — загребваше шумата с греблото и я слагаше на купчини. Все още живееше в Кефлавик. Бе роден и отраснал тук.

Ерлендур бе помолил Елинборг да събере информация за възрастния човек, когото сега наблюдаваше, и тя бе изровила основните детайли — полицейската му кариера, многобройните оплаквания срещу методите му, които бе провокирал през дългите си години служба, отношението му към случая Колбрун и това, че е бил специално порицан за него. Колежката му бе позвънила, за да му даде информацията, докато Ерлендур обядваше в Кефлавик. Детективът бе решил да отложи визитата за следващия ден, но после си помисли, че не си струва да се връща в Рейкявик и сетне да пътува обратно в тази буря, ето защо дойде направо тук.

Мъжът бе облечен със зелен анорак, а на главата си носеше бейзболна шапка. Побелелите му, кокалести пръсти се бяха вкопчили в дръжката на греблото. Беше висок и личеше, че е бил силен преди години, но сега бе просто сбръчкан и сополив старец. Старец, който върши нещо в градината си. Възрастният мъж вдигна глава от шумата, но не обърна особено внимание на своя наблюдател. Мина доста време, докато Ерлендур се реши да направи първата стъпка.

— Защо сестра й не иска да разговаря с мен? — попита детективът, а старецът го изгледа недоумяващо.

— Моля? — Старецът прекъсна заниманието си. — Кой си ти?

— Как се отнесохте с Колбрун, когато е дошла при вас, за да повдигне обвинение?

Пенсионерът се втренчи в непознатия, който бе влязъл в градината му, и избърса носа си. Изгледа го от горе до долу.

— Познавам ли те? — попита той. — За какво говориш? Кой си ти?

— Казвам се Ерлендур. Разследвам убийството на мъж от Рейкявик на име Холберг. Бил е обвинен в изнасилване преди около четиридесет години. Вие сте провели разследването. Жената, която е била изнасилена, се казва Колбрун. Мъртва е. Сестра й не желае да разговаря с полицията по причини, които се опитвам да изясня. Каза ми: „След онова, което й сторихте“. Искам да знам какво има предвид.

Старецът стоеше пред инспектора, без да продума, и го гледаше смаяно в очите.

— Какво сте й сторили? — повтори Ерлендур.

— Не помня… какво право имате? Що за обидно поведение е това! — Гласът му леко потрепери. — Махайте се от градината ми, или ще извикам полиция.

— Няма да стане, Рунар — полицаят съм аз и нямам време за подобни глупости.

Възрастният мъж размисли.

— Това нов метод ли е? Да нападате хората с обвинения и обиди?

— Радвам се, че споменаваш методи и обиди — каза Ерлендур. — По едно и също време си имал осем обвинения за нарушения на дълга, включително и обвинение за жестокост. Не знам на кого си вършел услуги, за да пази работата ти, но явно не си се постарал достатъчно, защото накрая си напуснал позорно полицията. Уволнен…

— Затваряй си устата! — прекъсна го Рунар и се огледа нервно наоколо. — Как смееш!

— … заради множество случаи на сексуален тормоз.

Побелелите, кокалести ръце стиснаха силно дръжката и кожата на стареца се опъна, докато кокалчетата му не изхвръкнаха. Лицето му се сви, около устата му се образуваха бръчици на ненавист и той изгледа мъжа пред себе си с такава злоба, че очите му се присвиха до процепи. По пътя за насам Ерлендур се чудеше дали Рунар не бива да бъде наказан за това, което бе направил в своя предишен живот — в годините, в които е бил онзи човек. От доста отдавна беше в полицията и бе чувал историите за Рунар и безчинствата му. Дори го беше срещал няколко пъти преди много години, но човекът, когото сега видя в градината, бе тъй стар и грохнал, че не можа веднага да разпознае онази личност. Историите за Рунар все още се носеха из полицията. Веднъж бе прочел някъде, че миналото е напълно друг свят, и бе напълно съгласен с това. Знаеше, че времената се менят, а също и хората, ала не бе готов да прости за миналото.

Двамата стояха в градината, вперили погледи един в друг.

— Каква е историята за Колбрун? — попита Ерлендур.

— Махай се!

— Не и преди да ми разкажеш за нея.

— Колбрун беше мръсна курва! — ненадейно изсъска Рунар през зъби. — Отговорих ти, а сега се махай! Всичко, което наговори на мен и за мен, е долна лъжа. Нямаше никакво изнасилване. Лъжеше!

Инспекторът си представи как Колбрун застава пред този мъж преди всичките тези години, за да повдигне обвинението. Представи си как постепенно е събирала кураж, докато накрая се решава да отиде в полицията, за да разкаже за случилото се. Представи си ужаса, който е преживяла. Ужасът, който е искала да забрави, за да остане само лош сън, от който да се събуди. Щом обаче е отишла, е разбрала, че никога няма да се събуди. Била е осквернена и ограбена.

— Появи се цели три дни след инцидента и обвини онзи мъж в изнасилване — процеди Рунар. — Не беше много убедително.

— И ти я отпрати, така ли?

— Тя лъжеше.

— А ти й се присмя, омаловажи случилото се и й каза да забрави за това. Но тя не е забравила, нали?

Старецът погледна Ерлендур с омраза.

— Отишла е в Рейкявик, нали?

— Холберг не беше обявен за виновен.

— И кой според теб има заслугата за това?

Инспекторът си представи как Колбрун се кара с Рунар в кабинета. Да се кара с тази личност! С този звяр! Да спори, за да защити истината за това, което е преживяла. Да се опитва да го убеди, че казва истината, сякаш той бе върховният съдия по случая й.

* * *

Трябваше да събере всичките си сили, за да свърже събитията от онази нощ и да се опита да му ги разкаже в последователност, но това беше твърде болезнено. Не можеше да опише нещо толкова неописуемо, отвращаващо и грозно. Някак успя да събере парчетата на историята. Това ехидна усмивка ли беше? Не, полицаят не би реагирал така. Може би й се стори. Тогава той започна да я разпитва за подробностите.

— Разкажи ми точно какво стана.

Тя го погледна смутено, а после колебливо започна историята си отначало.

— Не, това вече го чух. Разкажи ми как стана. Носила си гащички. Как ти ги свали? Как ти го вкара?

Наистина ли я питаше това? После тя поиска да узнае дали има жени полицаи в управлението.

— Не. Ако искаш да обвиниш този мъж в изнасилване, трябва да ми кажеш повече подробности, разбра ли? Подведе ли го по някакъв начин, за да си помисли, че го искаш?

Да го иска ли? С премалял глас му каза, че определено не го е подвела.

— Трябва да ми разкажеш. Как ти свали пликчетата?

Сега вече бе сигурна, че усмивката беше ехидна. Разпитваше я нагло, съмняваше се в думите й, беше груб и някои от въпросите му бяха открито обидни и подли. Държеше се така, сякаш тя бе провокирала изнасилването и бе поискала да прави секс с мъжа, но вероятно бе размислила твърде късно — нали се сещате, прекалено късно, за да се откаже.

— Няма никакъв смисъл в това да ходиш на танци и да флиртуваш с мъж, а после да спреш по средата. Просто няма смисъл — рече той.

По това време тя вече хлипаше, а накрая отвори чантата си, извади найлонов плик и му го подаде. Полицаят разтвори плика и извади оттам разкъсаното й бельо…

* * *

Рунар пусна греблото и се опита да заобиколи Ерлендур, но инспекторът му препречи пътя и го прикова до стената на къщата. Двамата се гледаха очи в очи.

— Дала ти е доказателство! Единственото доказателство, което е имала. Била е сигурна, че Холберг е оставил някакви следи…

— Не ми е давала нищо! — изсъска Рунар. — Остави ме на мира!

— Дала ти е чифт бикини.

— Излъгала е!

— Трябвало е на момента да те уволнят, жалък гаден звяр!

Отвратен, Ерлендур се отдръпна бавно от грохналия старец, който стоеше притиснат до стената.

— Само й показах какво да очаква, ако повдигне обвинение — сякаш изписка той. — Направих й услуга. В съда се смеят на такива случаи.

Инспекторът се обърна и си тръгна, замислен как Господ, ако изобщо съществуваше, можеше да позволи на някой като Рунар да доживее до стари години, а да отнеме живота на едно четиригодишно момиченце.

Смяташе да се върне и да се види отново със сестрата на Колбрун, но първо се отби в библиотеката на Кефлавик. Разходи се между рафтовете, разгледа заглавията на книгите и накрая намери Библията. Познаваше добре тази книга. Отвори на Псалмите, намери номер шейсет и четири и прочете стиха, който бе изписан на паметната плоча: „Опази живота ми от страх от враговете мои“.

Не се бе излъгал. Епитафията бе продължение на първия стих от Псалма. Ерлендур го препрочете няколко пъти, като замислено проследяваше с пръст редовете и тихичко повтаряше изречението, застанал сам до лавицата.

Първият стих от Псалма беше молба към бога. Ерлендур чу безмълвния вопъл на жената през всичките тези години.

„Чуй гласа ми, о, Боже, докато се моля.“