Арналдур Индридасон
Стъклен град (7)

5

— Къде беше? — поинтересува се Сигурдур Оли, когато Ерлендур се върна на работа, но не получи отговор.

— Ева Линд търсила ли ме е? — попита го възрастният полицай.

Детективът отговори отрицателно. Той знаеше за дъщерята на инспектора и проблемите й, но никой от двамата не повдигаше тази тема. Личните въпроси рядко присъстваха в разговорите им.

— Нещо ново около Холберг? — попита Ерлендур и влезе право в кабинета си. Сигурдур Оли го последва и затвори вратата. Убийствата в Рейкявик бяха рядкост и в малкото случаи, когато биваха извършвани, предизвикваха огромен публичен интерес. Ето защо Криминалната служба превърна в свое правило практиката да не информира медиите за подробности по своите разследвания, освен ако не е абсолютно наложително. В този случай беше наложително.

— Разбрахме малко повече за него — каза Сигурдур Оли и отвори папката, която носеше. — Роден е в Саударкрокур преди шейсет и девет години. За последно е работил като шофьор на камиони в „Исландски транспорт“. След като се пенсионирал, продължил да поработва там от време на време.

Полицаят спря за момент.

— Не трябва ли да поговорим с колегите му? — предложи той и оправи вратовръзката си. С нов костюм, висок и симпатичен, специализирал криминология в американски университет, детективът беше пълната противоположност на Ерлендур — модерен и организиран.

— Какво мислят хората в службата? — попита инспекторът, докато си играеше с едно хлабаво копче на жилетката си, което накрая падна в ръката му. Възрастният полицай беше як и добре сложен, с буйна червеникавокафява коса, един от най-опитните следователи в екипа. Обикновено действаше по свои собствени методи и началниците и колегите му отдавна се бяха отказали да водят битки с него. И Ерлендур не се оплакваше.

— Мислят, че е някоя откачалка — отговори Сигурдур Оли. — В момента търсим зеленото камуфлажно яке. Хлапак, който е искал пари, но се е паникьосал, когато Холберг му отказал.

— Ами семейството на Холберг? Имал ли е такова?

— Никой не се е появил до момента, ала не разполагаме с цялата информация. Все още я събираме. Семейство, приятели, колеги…

— Ако съдя по апартамента му, бих казал, че е живеел сам, и то от доста време.

— Ти, разбира се, знаеш всичко — подметна Сигурдур Оли, но Ерлендур се престори, че не го чу.

— Нещо от патолога? Съдебните следователи?

— Предварителният доклад е при нас. Но в него няма нищо, което да не знаем. Холберг е умрял от удар по главата. Ударът е бил силен, но в общи линии формата на пепелника и острите му ъгли са били решаващи. Черепът се е вдлъбнал навътре и той е починал мигновено или малко след това. Изглежда се е ударил в ръба на масичката за кафе, когато е падал. Има дълбока рана на челото, която съвпада с ръба на масата. Отпечатъците по пепелника са на Холберг, но има поне още два чифта отпечатъци, единият от които е и по молива.

— Значи са на убиеца?

— По всяка вероятност са негови.

— Типично недодялано исландско убийство.

— Типично, да. Точно по тази версия работим.

* * *

Дъждът не спираше, фронтовете с ниско налягане, които се изместваха от вътрешността на Атлантическия океан по това време на годината, се бяха отправили на изток, прекосявайки Исландия, и носеха ветровито, влажно и студено мрачно време. Полицаите от Криминалната служба за разследвания все още работеха в сградата в Нордурмири. Жълтата полицейска лента, с която беше оградена, напомняше на Ерлендур за електрическо табло — дупка в пътя, върху нея мръсен плик, а от плика мъждука светлина — всичко това завързано прилежно с жълта лента като подарък. По същия начин полицията бе оградила мястото на убийството с хубавичка жълта найлонова лента, с името на службата отгоре й. Ерлендур и Сигурдур Оли се присъединиха към Елинборг и останалите детективи, които бяха претърсвали щателно сградата в есенната нощ и сега тъкмо привършваха с работата си.

Хората от съседните сгради бяха разпитани, но никой от тях не бе забелязал нещо подозрително около мястото на убийството между понеделник сутринта и времето, когато бе намерено тялото.

Скоро в сградата не остана никой, освен Ерлендур и Сигурдур Оли. Кръвта по килима беше почерняла. Пепелникът беше взет като улика, моливът и тетрадката — също. С други думи, изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило. Детективът отиде да огледа кабинета и коридора към спалнята, а инспекторът се разходи из хола. Сложиха бели гумени ръкавици. По стените на дневната висяха евтини постери в рамки. На лавицата за книги имаше преводни трилъри и книги с тънки корици от читателски клуб — някои прочетени, а други очевидно недокосвани. Липсваха томове с твърди корици. Ерлендур се наведе почти до земята, за да прочете заглавията на най-долния ред, но намери само едно познато — „Лолита“ от Набоков, с тънки корици. Взе я от рафта. Беше английско издание и си личеше, че бе прочетено.

Полицаят остави книгата на мястото й и отиде до бюрото. Бюрото беше в „Г“-образна форма и заемаше единия ъгъл на хола. Нов, модерен стол стоеше до него, с пластмасова подложка отдолу, за да не повреди килима. Писалището изглеждаше много по-старо от стола. Под широкия му работен плот имаше по четири чекмеджета от двете страни и едно голямо в средата, общо девет. На по-малкия плот бе разположен седемнайсетинчов монитор и подвижна дъска за клавиатура, прибрана отдолу. Кутията на компютъра стоеше на пода. Всички чекмеджета бяха заключени.

Сигурдур Оли претърси гардероба в спалнята. Дрехите бяха добре сортирани — чорапи в едното чекмедже, бельо в другото, панталони и пуловери отделно. На закачалките висяха няколко ризи и три костюма — находки от ерата на диското, помисли си детективът, кафяви, на големи райета. Най-долу бяха наредени обувките. Чаршафите бяха в най-горното чекмедже. Мъжът бе оправил леглото си, преди посетителят му да пристигне. Бяло одеяло покриваше юргана и възглавницата, а самият креват беше единичен.

На нощното шкафче имаше часовник с аларма и две книги, едната от които интервюта с известен политик, а другата — албум с фотографии на шведска марка камиони. В чекмеджето се намираха лекарства, медицински спирт, приспивателни, „Панадол“ и малко бурканче с вазелин.

— Да забеляза ключове? — обади се Ерлендур, който бе застанал на вратата на спалнята.

— Не. Ключове за врата ли имаш предвид?

— Не, за бюрото.

Инспекторът влезе в кабинета и оттам — в кухнята. Започна да отваря чекмеджетата и шкафовете, но не намери нищо; само прибори за хранене, чаши, черпаци и чинии. Нямаше и следа от ключове. Отиде до закачалката до вратата и се разрови из палтата, ала в тях имаше само малка черна торбичка с връзка ключове и няколко монети в нея. Две по-малки ключета висяха наред с другите ключове за входната врата, апартамента и стаите. Ерлендур се опита да отвори с тях чекмеджетата на бюрото и видя, че едното отключва всичките девет.

Издърпа първо голямото чекмедже в средата на бюрото. То съдържаше основно сметки — за телефон, за ток, за отопление, извлечения от кредитни карти и абонамент за вестник. Долните две вляво бяха празни, а в това отгоре имаше данъчни формуляри и фишове от заплата. В най-горното чекмедже имаше албум със снимки. Все черно-бели, стари фотографии на едни и същи хора от различни години — на някои позираха в хола в Нордурмири, а на други бяха на пикници сред брези и водопада Гулфос. Инспекторът забеляза две снимки, за които предположи, че са на убития мъж. Бяха от неговата младост; по-скорошни не се виждаха.

Започна да издърпва чекмеджетата от дясната страна. Горните две бяха празни. В третото откри тесте карти, сгъваем шах и стара мастилница.

Намери фотографията под най-долното чекмедже.

Докато го затваряше, Ерлендур чу слабо шумолене отвътре. Когато отново го отвори и затвори, шумоленето се повтори. Явно чекмеджето се опираше в нещо. Полицаят въздъхна, приклекна и погледна вътре, но не видя нищо. Накрая затвори чекмеджето, ала звукът пак се появи. Коленичи на пода, издърпа го и забеляза, че вътре има нещо. Протегна се и го взе.

Беше малка черно-бяла снимка на гроб, направена през зимата в гробище, което не можеше да разпознае. Имаше надгробна плоча и по-голяма част от надписа се виждаше съвсем ясно. Името отгоре беше женско — „Аудур“ — ала нямаше фамилия. Ерлендур не можеше да види ясно датите, затова бръкна в джоба на якето си, взе очилата, сложи ги и доближи снимката до очите си. „1964-1968“. Надгробният надпис обаче почти не се виждаше, понеже буквите бяха малки и не можеха да се прочетат. Инспекторът издуха внимателно прахта от снимката.

Момичето е било едва на четири години, когато е починало.

Погледна навън. Есенният дъжд блъскаше по стъклата на прозорците. Бе едва средата на деня, а небето вече бе забулено в мрак.