Арналдур Индридасон
Стъклен град (5)

3

Дъждът се изля върху Ерлендур и Сигурдур Оли веднага щом излязоха от колата. Те бързо изкачиха стълбите пред жилищния блок на улица „Стигахлид“ и позвъниха на звънеца. Смятаха да изчакат в колата, докато дъждът спре, но инспекторът не издържа и изхвърча навън. За да не остане по-назад, детективът го последва. Подгизнаха на мига. Дъждовните капки, които се стичаха от косата на Сигурдур Оли, влязоха във врата му и той погледна накриво Ерлендур, докато чакаха да им отворят.

На специална среща тази сутрин полицаите, на които бе възложено разследването, обсъдиха различните възможности. Едната от версиите беше, че в убийството на Холберг липсва мотив и нападателят вероятно е обикалял квартала от доста време, може би дори дни наред — тоест става въпрос за крадец, търсещ жилище, в което да проникне. Почукал е на вратата на Холберг, за да разбере дали вътре има някой, а щом собственикът му отворил, се паникьосал. Бележката, която оставил, имала за цел единствено да подведе полицията. На пръв поглед тя не означавала нищо.

В същия ден, в който Холберг бе убит, живеещите в жилищен блок на улица „Стигахлид“ съобщиха, че две възрастни жени, близначки, са били нападнати от млад мъж с камуфлажно яке. Някой го пуснал в сградата и той почукал на вратата на жилището им. Когато отворили, младежът нахлул вътре, затворил вратата зад гърба си и поискал пари. Те отказали да му дадат и той ударил едната от тях в лицето с юмрук, а другата бутнал на земята и започнал да я рита. Накрая си тръгнал.

Един глас отговори на домофона и Сигурдур Оли се представи. Вратата се отвори и двамата детективи влязоха в сградата. В коридора беше сумрачно и миришеше лошо. Когато стигнаха до горния етаж, отпред ги чакаше една от жените.

— Хванахте ли го? — попита тя.

— За съжаление, не — поклати глава детективът, — но бихме искали да поговорим с вас за…

— Хванали ли са го? — обади се друг глас от апартамента и пред тях се появи пълно копие на първата жена.

Сестрите бяха на около седемдесет; и двете бяха облечени с черни поли и червени пуловери. Имаха едри, набити фигури, кръглите им лица се обрамчваха от къси, обемни прически, а в погледите им се четеше очакване.

— Все още не сме — каза Ерлендур.

— Горкият… беше клет бедняк — въздъхна първата сестра, чието име бе Фьола.

Тя ги покани вътре.

— Не смей да го съжаляваш! — смъмри я втората, която се казваше Бирна, и затвори вратата зад тях. — Беше свирепо животно, което те удари по главата. Това ли наричаш „клет бедняк“?

Детективите седнаха в хола, изгледаха в недоумение сестрите и се спогледаха. Апартаментът беше малък. Сигурдур Оли забеляза две съседни спални. От хола се виждаше малката кухня.

— Прочетохме показанията ви — каза той, тъй като бе прелистил доклада в колата, по пътя за насам. — Можете ли да ни дадете още някакви подробности за мъжа, който ви е нападнал?

— Мъж? — възкликна Фьола. — Беше по-скоро момче.

— Но достатъчно голямо, за да ни нападне, нали? — възрази Бирна. — Събори ме на земята и започна да ме рита.

— Нямахме никакви пари — обясни Фьола.

— Не държим парите си тук — допълни Бирна. — И му го казахме.

— Но той не ни повярва.

— И ни нападна.

— Побесня.

— Ругаеше. Как ли не ни нарече…

— Облечен с онова отвратително зелено яке. Като войник.

— И с войнишки обувки — от онези високите, черните, с връзки догоре.

— Но не счупи нищо.

— Не, просто избяга.

— Взе ли нещо? — попиша Ерлендур.

— Стори ми се, че не беше добре психически — отвърна Фьола, която се опитваше по всякакъв начин да намери извинение за своя нападател. — Не счупи нищо и не взе нищо. Само ни нападна, щом разбра, че няма да получи пари от нас. Клетият бедняк.

— По-скоро беше дрогиран — ядоса се Вирна. — Клет бедняк! — изгледа сестра си тя. — Понякога си голяма глупачка, Фьола! Беше дрогиран. Личеше си по погледа му. Един такъв суров и изцъклен. И се потеше.

— Потял се е, така ли? — повтори Ерлендур.

— По лицето му се стичаше пот.

— Това беше от дъжда — не се съгласи Фьола.

— Не, не беше. И целият трепереше.

— Беше от дъжда — настоя Фьола, ала Бирна я изгледа злобно.

— Удари те по главата, Фьола. Само това ти липсваше!

— Теб боли ли те още там, където те срита? — попита Фьола, а след това обърна поглед към Ерлендур.

Инспекторът бе готов да се закълне, че в очите й проблесна радостно пламъче.

* * *

Беше още ранна утрин, когато Ерлендур и Сигурдур Оли пристигнаха в Нордурмири. Съседите на Холберг от приземния и първия етаж ги очакваха. Полицията вече бе взела показанията на семейството, намерило Холберг, но инспекторът също искаше да поговори с тях. На последния етаж живееше пилот. Пристигнал от Бостън по обед в деня на убийството, легнал да спи и не се показал от апартамента си, докато полицаите не почукали на вратата му.

Започнаха с пилота, който им отвори небръснат, по потник и къси гащи. Беше около трийсетте и живееше сам, а апартаментът му приличаше на бунище — навсякъде имаше разхвърляни дрехи, два куфара зееха отворени върху новичък диван, по пода се валяха найлонови торби от безмитната зона, а по масите се виждаха бутилки вино и десетки отворени кутии от бира. Летецът огледа двамата посетители, след което влезе навътре в апартамента, без да каже и дума, и се настани в едно кресло. Двамата детективи застанаха прави пред него — просто нямаше къде да седнат. Ерлендур огледа стаята и си каза, че с този човек не би се качил дори на авиосимулатор.

По някаква причина пилотът започна да говори за развода, през който преминавал, и изглежда се опитваше да го превърне в проблем на полицията. Кучката започнала да кръшка. Него често го нямало. Един ден се върнал от Осло и я заварил със свой приятел от ученическите години. Ужасно, добави той, без да уточни кое от двете презираше повече — самата изневяра на жена си или това, че се е наложило да остане в Осло.

— Относно убийството, извършено в апартамента на сутерена… — започна Ерлендур, прекъсвайки тягостната му тирада.

— Били ли сте някога в Осло? — попита пилотът.

— Не — отвърна възрастният полицай. — Но не сме дошли, за да говорим за Осло.

Пилотът погледна първо към Ерлендур, после към Сигурдур Оли и накрая схвана, че не това ги интересува.

— Изобщо не го познавах — рече. — Купих този апартамент преди четири месеца — доколкото разбрах, е стоял празен дълго време преди това. Срещали сме се няколко пъти пред блока. Ставаше.

— По-точно? — не разбра Ерлендур.

— Ставаше да размениш по някоя дума с него, искам да кажа.

— За какво си говорехте?

— За летене, най-вече. Интересуваше се от летенето.

— В какъв смисъл се е интересувал от летене?

— Ами, от авиацията — отговори пилотът и отвори нова кутийка бира, която извади от една от найлоновите чанти на земята. — От градовете — продължи той и отпи голяма глътка. — От стюардесите — оригна се. — Разпитваше за стюардесите. Нали се сещате…

— Не, не се сещаме — отвърна Ерлендур.

— Знаете как е — престои… извън страната…

— Аха.

— Как става, дали са били страстни… такива неща разпитваше. Чул, че обстановката доста се нажежава… на международните полети.

— Кога го видяхте за последно? — попита Сигурдур.

Пилотът се замисли. Не можеше да си спомни.

— Преди два или три дни — отвърна накрая.

— Забелязали ли сте някой да го е посещавал напоследък? — попита Ерлендур.

— Не, не се задържам много вкъщи.

— А да сте забелязали някой да души из квартала и да се държи подозрително или просто да се разхожда покрай къщите?

— Не.

— Някой с камуфлажно яке?

— Не.

— А млад мъж с кубинки?

— Не. Той ли е бил? Знаете ли кой го е направил?

— Не — отговори Ерлендур и се обърна да си тръгне, но настъпи полупразна кутия от бира.

 

 

Жената бе решила да заведе децата при майка си за няколко дни и вече бяха на вратата, готови да тръгнат. Не искаше синовете й да остават в къщата след случилото се. Мъжът й кимна одобрително. Така беше най-добре за тях. Инспекторът забеляза, че хората бяха в шок. Купили апартамента преди четири години и харесвали квартала, бил добро място за живеене. Момчетата стояха до майка си.

— Беше ужасно да го намерим така — изрече мъжът с глас, наподобяващ шепот. Не погледна към момчетата. — Казахме им, че е спял — добави той. — Но…

— Знаем, че беше мъртъв — каза големият син.

— Убит — обади се малкият.

Родителите им се усмихнаха сконфузено.

— Засега го приемат добре — обясни майка им и леко плесна по-голямото момче по бузата.

— Холберг не беше лош човек — каза бащата. — Понякога си говорехме отвън. Живееше тук отдавна и разговаряхме за градината, за поддръжката, за такива неща. За каквито си говорят съседите.

— Но не бяхме близки — каза жената. — А и смятам, че така трябва да бъде. Контактът със съседите не трябва да бъде твърде близък. Всяко семейство има нужда от лично пространство, нали?

Не бяха забелязали подозрителни лица в района около къщата и не бяха видели някой с камуфлажно яке да скита из квартала. Майката нямаше търпение да отведе момчетата си.

— Холберг имаше ли много посетители? — попита Сигурдур Оли.

— Никога не съм виждала някой да му идва на гости — отвърна жената.

— Изглеждаше самотен — добави съпругът й.

— У тях вонеше — обади се по-голямото момче.

— Да, вонеше! — заприглася му малкият брат.

— В сутерена избива влага — опита се да обясни бащата, за да излезе от неудобната ситуация.

— Понякога се разпространява и тук — каза жената. — Влагата, имам предвид.

— Говорихме с него за това.

— Обеща да провери.

— Но това беше преди две години.