Арналдур Индридасон
Стъклен град (45)

43

По пътя към Кефлавик нямаше много движение и Ерлендур караше толкова бързо, колкото му позволяваше малката му десетгодишна японска кола. Дъждът се сипеше по предното стъкло прекалено силно, за да могат чистачките да го отстраняват, и инспекторът си спомни първия път, когато отиде да види Елин. Този дъжд сякаш нямаше край.

Ерлендур беше разпоредил на Сигурдур Оли да вдигне под тревога полицията в градчето и да осигури подкрепление от Рейкявик. Обади се също на Катрин и я уведоми за последните събития. Отиваше право в гробището, надявайки се, че Айнар ще бъде там с тялото на Аудур. Беше сигурен, че Айнар иска да върне сестра си в гроба.

Когато спря пред вратата на гробището „Хвалснес“, инспекторът видя отпред колата на Айнар — вратата на шофьора и една от страничните бяха отворени. Полицаят изключи двигателя, излезе под дъжда и огледа автомобила. Ослуша се наоколо, но единственото, което чу, беше дъждът, който се изливаше по земята. Нямаше вятър и той се загледа в далечината. Над входа на църквата се виждаше светлина, а когато се огледа из гробището, видя проблясване на мястото, където беше гробът на Аудур. Стори му се и че забеляза някакво движение до гроба.

Видя малкия бял ковчег.

Закрачи предпазливо към човека, който вероятно беше Айнар. Светлината идваше от мощния фенер, който стоеше на земята до ковчега. Ерлендур направи крачка в обсега на светлината. Мъжът прекъсна започнатото и го изгледа проницателно в очите. Инспекторът беше виждал снимки на Холберг като млад и приликата беше безспорна. Челото му бе ниско и леко закръглено, веждите му бяха дебели, очите му — леко приближени, а бузите — изпъкнали на фона на слабото му лице. Носът му беше тънък, както и устните, но брадичката му беше масивна, а вратът му — дълъг. За миг двамата останаха загледани един в друг.

— Кой сте вие? — попита Айнар.

— Казвам се Ерлендур. Разследвам случая „Холберг“.

— Изненадан ли сте колко много приличам на него?

— Има известна прилика.

— Знаете, че е изнасилил майка ми, нали?

— Вината не е твоя — отвърна инспекторът.

— Бил е мой баща.

— Това също не е по твоя вина.

— Не биваше да правите това — каза Айнар и посочи към ковчега.

— Реших, че постъпвам правилно — заяви Ерлендур. — Знам, че е починала от същото заболяване като дъщеричката ти.

— Искам да я върна обратно там, където й е мястото.

— Това е добра постъпка — отвърна инспекторът, приближавайки се бавно към ковчега. — Сигурен съм, че ще искаш да сложиш в гроба и това.

И Ерлендур му подаде черната кожена торбичка, която стоеше в колата му от момента, в който си тръгна от колекционера на органи.

— Какво е това?

— Болестта — отвърна полицаят.

— Не разбирам…

— Това е биологична проба от Аудур. Мисля, че трябва да й я върнем.

Айнар погледна колебливо торбичката, а след това и Ерлендур. Детективът се приближи още повече до ковчега и постави торбичката вътре, след което бавно се върна на предишното си място.

— Искам да бъда кремиран — каза ненадейно Айнар.

— Имаш цял живот, за да го уредиш.

— О да, цял живот! А когато един цял живот трае само седем години? Що за живот е това? Кажете ми!

— Нямам отговора на този въпрос — отвърна инспекторът. — Пистолетът у теб ли е?

— Говорих с Елин — рече Айнар, без да обръща внимание на въпроса му. — Сигурно знаете. Говорехме за Аудур. За сестра ми. Знаех за нея, но едва по-късно разбрах, че ми е сестра. Видях ви как я вадите от гроба. И аз бих ви се нахвърлил като Елин.

— Как разбрахте за Аудур?

— От базата данни. Издирих всички, които са починали от тази разновидност на заболяването. Тогава не знаех, че съм син на Холберг и че Аудур е моя сестра. Разбрах го по-късно. Разбрах как съм бил заченат, когато попитах майка си. — Той погледна Ерлендур. — След като разбрах, че съм преносител.

— Как свърза Холберг с Аудур?

— Чрез заболяването и вида му. Мозъчният тумор се среща много рядко.

Айнар замълча за момент, след което започна да прави — систематично, без отклонения и сантименталности — точно описание на действията си, сякаш се беше подготвял за този момент. Нито за миг не повиши глас — говореше с равен нисък тон, който понякога преминаваше в шепот. Дъждът барабанеше глухо по земята и ковчега. Клетникът описа как дъщеря му се разболяла неочаквано, когато била на четири годинки. Заболяването се оказало трудно за диагностициране и минали месеци, докато лекарите установят, че става въпрос за рядка неврологична болест. Казали му, че се предава по генетичен път и е ограничена само в определени фамилии, но странно защо не присъствала нито в семейството на майка му, нито в това на баща му. Затова предположили, че се дължи на изменение или променлив щам, което не би могло да се обясни по друг начин, освен като мутация.

Казали му, че заболяването се намира в мозъка на детето и може да я убие до няколко години. Айнар не бил в състояние да разкаже онова, което последвало.

— Имате ли деца? — попита той.

— Две — отвърна Ерлендур. — Момче и момиче.

— Ние си имахме само нея и се разделихме, когато тя почина. Вече нямаше какво да ни свързва, освен скръбта, спомените и борбата в болницата. Когато това свърши, моят и нейният живот сякаш също приключиха. Не ни остана нищо.

Айнар замълча за момент и затвори очи, като че ли се унасяше. Дъждът капеше по лицето му.

— Бях един от първите служители в новата компания — продължи той. — Когато базата данни бе основана, почувствах, че се връщам към живота. Не можех да приема отговорите на лекарите. Трябваше да намеря обяснение. Отново започнах да търся начина, по който е било предадено заболяването на дъщеря ми. Базата данни за заболяванията е свързана с генеалогичната и двете могат да обработват заедно информация, ако знаеш какво точно търсиш. А разполагаш ли с нужния код, за да влезеш в системата, можеш да откриеш заболяването и да го проследиш в родословното дърво. Можеш да видиш и отклоненията. Отклонения като мен. И като Аудур.

— Говорих с Каритас в Изследователския център — каза Ерлендур. — Тя ми разказа за номера, който си им скроил. Това е абсолютно ново за нас. Малко хора разбират какво може да се направи с информацията, която събират там. Какво съдържа тя и какво можеш да прочетеш в нея.

— Започвах да подозирам нещо. Лекарите на дъщеря ми имаха теорията, че може да се е предало по генетичен път. Първоначално си помислих, че просто съм бил осиновен, което би било далече по-добре. Да ме бяха осиновили. След това започнах да подозирам майка си. Излъгах я и й взех кръвна проба. На баща ми — също. Не успях да намеря нищо. При никой от двамата. Обаче го имаше при мен.

— Не си ли имал някакви симптоми?

— Много малко — отговори Айнар. — Почти изгубих слуха на едното си ухо. Имам тумор до ушния нерв. Доброкачествен. Също и петна по кожата.

— „Кафе о ле“?

— Значи знаете. Можех да отдам заболяването на генетична промяна. На мутация. Но реших, че другото обяснение е по-приемливо. Накрая влязох в базата и взех имената на няколкото носители, с които мама теоретично би могла да е имала връзка. Холберг беше между тях. Когато я предизвиках с подозренията си за изневяра, тя ми разказа цялата история. Каза ми как е мълчала за изнасилването и как никога не съм страдал заради произхода си. Дори напротив. Аз съм най-малкият син — добави той, сякаш за да обясни. — Малкото момченце на родителите си.

— Знам — кимна Ерлендур.

— И какво чух! — изкрещя Айнар в застиналата нощ. — Че не съм син на баща си, че истинският ми баща е изнасилил майка ми, че съм син на изнасилвач, предал ми е покварени гени, които дори не са ме засегнали, но убиха дъщеря ми, и че имам полусестра, починала от същото заболяване. Още ми е трудно да приема всичко това! Още не мога да го осмисля! Когато мама ми каза за Холберг, не можах да сдържа яростта си и превъртях. Той беше противен човек.

— Започнал си с обаждания…

— Исках да чуя гласа му. Не искат ли всички копелета да се срещнат с бащите си? — попита Айнар и на устните му затанцува лека усмивка. — Пък дори и само веднъж.