Арналдур Индридасон
Стъклен град (42)

40

Ерлендур не очакваше да завари Айнар вкъщи, но въпреки това двамата с Елинборг тръгнаха направо към апартамента му в Сторагерди. Беше пладне и движението бе натоварено. По пътя детективът се обади на Сигурдур Оли, за да го осведоми за развитието по случая. Налагаше се да прибегнат до помощта на обществото за местонахождението на Айнар. Трябваше да намерят негова снимка, която да пуснат в медиите заедно с кратко съобщение. Разбраха се да се видят в Сторагерди. Когато пристигнаха, Ерлендур слезе от колата, а Елинборг потегли. Инспекторът не чака дълго своя колега. Апартаментът се намираше в сутерена на триетажна къща, като входната му врата бе на нивото на улицата. Те позвъниха на звънеца и почукаха на вратата, но никой не отговори. Опитаха на горните етажи и се оказа, че Айнар е наел жилището от собственика на един от другите апартаменти, който се беше прибрал за обяд, но не възрази да слезе с тях и да им отключи вратата. Каза, че не е виждал наемателя си от няколко дни, може би дори седмица, но Айнар бил тих и възпитан човек и нямал оплаквания от него. Винаги си плащал наема навреме. Не можел да разбере за какво го търсели ченгетата. За да избегне всякакви спекулации, Сигурдур Оли излъга, че семейството му не може да го открие и полицията им помага. Собственикът попита дали разполагат със съдебна заповед, за да претърсят къщата. Не разполагаха, но щяха да получат по-късно през деня. Помолиха го да ги извини, когато им отвори вратата, и двамата влязоха вътре. Всички завеси бяха спуснати и беше тъмно. Апартаментът бе много малък — хол, спалня, кухня и баня. Навсякъде имаше килими, освен в банята и кухнята, която беше с балатум. Телевизор в хола. Диван пред телевизора. Въздухът беше застоял. Вместо да дръпне завесите, Ерлендур запали лампата в хола, за да могат да виждат по-добре.

Когато видяха стените на апартамента, се спогледаха. Навсякъде по тях бяха надраскани думите, които им бяха така добре познати от апартамента на Холберг — написани с мастилена химикалка, с флумастер, със спрей… Трите думи, които някога бяха неразгадаеми за Ерлендур, сега му станаха ясни:

Аз съм той.

Навсякъде бяха разпръснати вестници и списания — както исландски, така и чуждестранни — а на няколко купчини в хола, спалнята и банята бяха натрупани специализирани учебници. Между учебниците се виждаха големи албуми със снимки. В кухнята имаше празни опаковки от храна за вкъщи.

— Бащинство — измърмори Сигурдур Оли, докато слагаше гумени ръкавици. — Как човек да е сигурен в това в тази страна?

Ерлендур отново се замисли за генетичните изследвания. Наскоро Центърът за генетични изследвания бе започнал да събира медицинска информация за всички исландци, живи и неживи, за да създаде база данни, съдържаща информация за здравословното състояние на цялата нация. Този информационен масив бе свързан с генеалогична база данни, в която корените на всяко исландско семейство бяха проучени до Средните векове; наричаха това установяване на генетичния фонд на Исландия. Основната цел бе да се установи как се предават наследствените заболявания, за да бъдат изучени генетично и да се открият начини за излекуването им. Битуваше мнението, че еднородността на нацията и липсата на кръстосване с други нации е превърнала Исландия в жива лаборатория за генетични изследвания.

Центърът за генетични изследвания и Министерството на здравеопазването, което бе издало лиценза за базата данни, гарантираха, че никой външен човек не може да проникне в нея, обявявайки публично, че кодовата система е сложна и е невъзможно да бъде разбита.

— Да не би да се съмняваш за своя баща? — попита инспекторът.

Той също бе сложил гумени ръкавици и сега бавно пристъпи в хола. Взе един от албумите със снимки и го прелисти. Беше стар.

— Винаги са ми казвали, че не приличам нито на майка си, нито на баща си или на някой друг от семейството.

— И аз винаги съм имал това усещане — каза Ерлендур.

— Какво имаш предвид?

— Че си незаконен.

— Радвам се, че чувството ти за хумор се завърна — отбеляза Сигурдур Оли. — Напоследък си малко отнесен.

— Мислиш, че се шегувам ли?

Той взе друг албум и също го прелисти. Снимките в него бяха стари, черно-бели. Стори му се, че на някои от тях разпозна майката на Айнар. Мъжът вероятно беше Алберт, а момчетата — тримата им синове. Айнар бе най-малкият. Имаше фотографии от Коледа и от летни почивки, като повечето бяха моментни снимки на хлапетата — на улицата, на кухненската маса, облечени с шарени, плетени пуловери, за които Ерлендур помнеше, че се носеха през шейсетте. По-големите братя бяха започнали да си пускат дълги коси.

По-нататък в албума момчетата бяха по-големи и с по-дълги коси, носеха костюми с широки ревери и черни обувки с дебели токове. Катрин с накъдрена коса. Снимките вече бяха цветни. Алберт с посребряла коса. Ерлендур потърси Айнар и когато сравни чертите му с тези на братята и родителите му, видя огромната разлика. Другите две момчета имаха силно изразените черти на родителите си, особено на бащата. Айнар беше грозното патенце.

Инспекторът остави този албум и взе по-скорошен. В него Айнар беше сложил снимки на своето семейство, направени изглежда от самия него. Историята, която разказваха, не беше дълга. Ерлендур сякаш се потопи в онази част от живота на Айнар, в която се бе запознал със съпругата си. Чудеше се дали има снимки от медения им месец. Били са на обиколка из Исландия — Хорнстрандир, Торсмьорк, Хайдубрайдарлиндир, помисли си той. На някои от снимките бяха с велосипеди. На други караха очукана стара кола. Снимки от къмпинги. Предположи, че са правени в средата на осемдесетте.

Бързо прелисти албума, остави го и взе онзи, който му изглеждаше най-скорошен. В него видя малко момиченце на болнично легло с тръбички в ръката и кислородна маска на лицето. Очите й бяха затворени и наоколо имаше хирургически инструменти. Изглеждаше, като че беше в интензивното отделение. Той се поколеба за момент, преди да продължи.

Тогава телефонът му внезапно иззвъня и Ерлендур се стресна. Остави албума, без да го затвори. Беше Елин от Кефлавик и звучеше силно развълнувана.

— Беше при мен тази сутрин — каза направо тя.

— Кой?

— Братът на Аудур. Името му е Айнар. Опитах се да се свържа с вас. Дойде при мен сутринта и ми разказа цялата си история. Бедният човек! Загубил е дъщеря си, точно като Колбрун. Знаеше от какво е починала Аудур. От заболяване в рода на Холберг.

— Къде е той сега? — попита инспекторът.

— Беше ужасно потиснат — рече Елин. — Може да извърши някоя безумна постъпка.

— Какво искаш да кажеш?

— Каза, че било свършено.

— С какво е свършено?

— Не обясни — само каза, че било свършено.

— Знаеш ли къде е сега?

— Каза, че се връща в Рейкявик.

— Къде в Рейкявик?

— Не знам.

— Не намекна ли по някакъв начин какво е намислил?

— Не — отвърна жената, — изобщо. Трябва да го намерите, преди да е направил нещо необмислено. Чувства се толкова нещастен, бедният. Ужасно е. Отчаян е. Боже мой, никога не бях чувала за такава трагедия.

— Какво имаш предвид?

— Толкова прилича на баща си — направо е двойник на Холберг. Не може да живее с това. Каза, че просто е невъзможно да живее с това, след като е разбрал какво е сторил Холберг на майка му. Чувствал се като затворник в собственото си тяло. Каза, че кръвта на Холберг тече във вените му и не може да го понесе.

— Какво е имал предвид?

— Мисля, че се мрази — въздъхна Елин. — Каза, че вече не е същият човек, а някой друг, и се обвинява за случилото се. Каквото и да се опитвах да му кажа, не искаше да ме чуе.

Ерлендур погледна към албума и момичето в болничното легло.

— Защо е искал да се срещне с теб?

— Искаше да знае за Аудур. Искаше да разбере всичко за нея. Какво дете е била, как е починала… Каза, че аз съм неговото ново семейство. Можете ли да си представите такова нещо?

— Къде ли може да е отишъл? — попита инспекторът и погледна часовника си.

— За бога, опитайте се да го намерите, преди да е станало прекалено късно!

— Ще направим всичко възможно — отвърна детективът и тъкмо се канеше да се сбогува, когато усети, че Елин иска да му каже още нещо. — Какво има? Има ли нещо друго? — попита той.

— Видял е как ексхумирате Аудур — рече тя. — Открил е къде живея и ни е последвал до гробището. Видял е как изваждате ковчега от гроба.