Арналдур Индридасон
Стъклен град (40)

38

Ерлендур впери поглед в Катрин.

— Така ли е намерил информацията за истинския си баща? — попита той.

— Открил е, че не би могъл да е син на Алберт — тихо отвърна възрастната жена.

— Как? — учуди се инспекторът. — Какво е търсел? Защо е проверявал себе си в базата данни? Случайно ли е попаднал на това?

— Не — гласеше отговорът. — Не, не е било случайно.

В този момент Елинборг реши, че са стигнали твърде далеч. Искаше да спрат с въпросите и да не притесняват повече Катрин. Тя се изправи, съобщи, че отива да си налее чаша вода и направи жест на Ерлендур. Той я последва в кухнята. Там полицайката му каза, че според нея жената е преживяла достатъчно, че трябва да я оставят на мира и да я посъветват да се консултира с адвокат, преди да е казала още нещо. Смяташе, че трябва да отложат разпита за по-късно през деня, да поговорят с близките й и да помолят някой от тях да дойде при нея. Колегата й на свой ред отбеляза, че Катрин не е била арестувана в миналото, не е заподозряна и че това не е официален разпит, а само събиране на информация и че за момента жената е отзивчива и трябва да продължат.

Елинборг поклати глава.

— Желязото се кове, докато е горещо — добави Ерлендур.

— Как може да говориш така! — изсъска полицайката.

Катрин се появи на кухненската врата и ги попита дали ще продължат. Беше готова да им каже истината, този път без да крие нищо.

— Искам веднъж завинаги да приключа с това — заяви тя.

Елинборг я попита дали иска да се обади на адвокат, но жената отказа. Сподели, че не познава никакъв адвокат и никога не й се е налагало да се консултира с такъв. Не знаеше каква е процедурата.

Полицайката погледна укорително Ерлендур. Той помоли Катрин да продължи. Когато тримата седнаха обратно на мястото си, възрастната жена продължи разказа си. Скръсти ръце и заговори с тъжен глас.

* * *

Онази сутрин Алберт заминавал за чужбина. Станали рано. Тя направила кафе за двама им. Отново говорили за това да продадат къщата и да купят някоя по-малка. Често го обсъждали, но все още не предприемали нищо. Може би представлявало твърде драстична стъпка за тях и би подчертало колко възрастни са. Не се чувствали стари, но мисълта за купуването на по-малка къща очевидно натоварвала и двамата. Алберт казал, че ще се свърже с брокер, когато се върне, а после потеглил със своето „Чероки“.

Катрин се върнала обратно в леглото. Оставали й цели два часа до работа, но не могла да заспи отново. Въртяла се в леглото до осем часа и станала. Била в кухнята, когато чула, че Айнар влиза. Той имал ключ за къщата.

Веднага забелязала, че е разстроен, но не предполагала защо. Казал й, че не бил спал цяла нощ. Започнал да крачи нервно из хола, после влязъл в кухнята, но отказал да седне.

— Знаех си, че има нещо — казал той и погледнал гневно майка си. — През цялото време го знаех!

Катрин не можела да разбере защо е толкова ядосан.

— Знаех, че има нещо, което не пасва, по дяволите! — повторил той, почти крещейки.

— За какво говориш, скъпи? — попитала тя, без да разбира причината за гнева му. — Кое е това, което не пасва?

— Разбих кода! — извикал той. — Наруших правилата и разбих кода. Исках да проверя как заболяването се предава в семейството, а то се предава само в семейството, повярвай ми! Има го в няколко рода, но не и в нашия. Нито в рода на татко, нито в твоя. Това е, което не пасва! Разбираш ли? Разбираш ли какво ти казвам?

* * *

Телефонът в джоба на Ерлендур иззвъня и той помоли Катрин да го извини. Отиде в кухнята, за да говори. Беше Сигурдур Оли.

— Нашата дама от Кефлавик те търси — каза той, без да се представи.

— Нашата дама? Имаш предвид Елин?

— Да, Елин.

— Ти ли говори с нея?

— Да — отвърна детективът. — Обаче каза, че трябвало да говори лично с теб.

— Знаеш ли за какво става въпрос?

— Категорично отказа да ми каже. Ти какво правиш?

— Даде ли й номера на мобилния ми?

— Не.

— Ако се обади отново, дай й го — инструктира го инспекторът и затвори. Катрин и Елинборг го чакаха в хола.

— Съжалявам — извини се той на възрастната жена и тя продължи с разказа си.

* * *

Айнар крачел напред-назад из хола. Майка му се опитала да го успокои и да разбере какво го е разстроило толкова много. Помолила го да седне до нея, ала той не я послушал. Крачел напред-назад пред нея. Знаела, че от известно време има проблеми и че раздялата влошила нещата още повече. Жена му го напуснала. Искала да започне живота си наново.

— Кажи ми какво не е наред — обърнала се към него Катрин.

— Толкова много неща не са наред, мамо… толкова неща…

И тогава се появил въпросът, който тя очаквала през всичките тези години.

— Кой е баща ми? — попитал синът й и застанал пред нея. — Кой е истинският ми баща?

Тя го погледнала.

— Вече нямаме тайни, мамо.

— Какво си разбрал? — попитала тя. — Защо го правиш?

— Знам кой не е мой баща — натъртил той, — и това е татко. — Айнар започнал да се смее. — Чуваш ли? Татко не ми е баща. И ако той не ми е баща, тогава чий съм? Откъде съм се взел? Ами братята ми? Изведнъж се оказва, че са ми полубратя. Защо никога не си ми казвала нищо? Защо си ме лъгала през цялото това време? Защо? Защо?

Тя го гледала безмълвно и очите й се напълнили със сълзи.

— Изневерявала ли си на татко? — попитал той. — Можеш да ми кажеш. Няма да кажа на никого. Изневерявала ли си му? Не е нужно да знае друг — само аз и ти — но искам да го чуя от теб. Трябва да ми кажеш истината. Откъде идвам? Как съм заченат?

Той спрял да говори.

— Осиновен ли съм? Сирак? Какво съм? Кой съм аз, мамо?

Катрин избухнала в сълзи. Той я погледнал и започнал да я успокоява, а тя ридаела на дивана. Отнело му известно време, докато осъзнае колко много са я разстроили думите му. Накрая седнал до нея и я прегърнал. Останали известно време така, без да говорят, и накрая тя започнала да му разказва за нощта в Хусавик, когато баща му отсъствал. Била излязла с приятелки и се запознали с няколко мъже, сред които бил и Холберг, който по-късно нахлул в къщата й. Айнар слушал разказа й, без да я прекъсва.

Катрин му споделила, че Холберг я изнасилил и заплашил, а после тя решила да задържи бебето и никога да не разкрива на никого какво се е случило. Нито на баща му, нито на него. И всичко било наред. Живели щастливо. Не позволила на Холберг да ограби щастието й. Не успял да унищожи семейството й.

Уверила го, че независимо че е син на човека, който я изнасилил, това не й е попречило да го обича толкова, колкото и другите си синове, и че точно той е любимец на Алберт. Затова Айнар никога не страдал от това, което направил Холберг. Никога.

Отнело му известно време да асимилира чутото.

— Съжалявам — казал накрая той. — Не трябваше да ти се ядосвам. Мислех си, че си изневерила на татко и така съм се появил. Не подозирах за изнасилването.

— Не се упреквай — отвърнала тя. — Откъде би могъл да знаеш? Не съм казвала на никого.

— Трябваше да обмисля и тази възможност — въздъхнал той. — Съжалявам. Сигурно си се чувствала ужасно през всичките тези години.

— Недей да мислиш за това — отвърнала тя. — Не бива да страдаш заради постъпката на онзи мъж.

— Вече страдам, мамо — казал той. — Това е едно безкрайно мъчение. И не само аз страдам. Защо не си направила аборт? Какво те е спряло?

— Боже господи, не говори така, Айнар! Никога вече не казвай това!

* * *

Катрин замълча.

— Наистина ли не сте обмислили възможността за аборт? — попита Елинборг.

— Мислех, през цялото време. До момента, в който стана твърде късно. Обмислях го всеки ден, откакто разбрах, че съм бременна. Но детето можеше да бъде и от Алберт. Вероятно това ме спря. След раждането изпаднах в депресия. Следродилна депресия, нали така се нарича? Постъпих за малко в психиатрична клиника. След три месеца отново бях добре и вече можех да се грижа за момчето и да го обичам.

Ерлендур замълча за момент, преди да продължи с въпросите.

— Защо синът ви е започнал да търси информация за генетични заболявания в базата данни?

Катрин го погледна.

— От какво е починало момичето от Кефлавик? — попита тя.

— От мозъчен тумор — отговори инспекторът. — Заболяването се нарича неврофиброматозис.

Очите на жената се напълниха със сълзи и тя въздъхна дълбоко.

— Не знаехте ли? — попита тя.

— Какво?

— Нашето малко съкровище почина преди три години — отвърна Катрин. — Без причина. Без абсолютно никаква причина.

— Вашето малко съкровище ли? — намръщи се Ерлендур.

— Нашето скъпо дете — въздъхна тя. — Дъщерята на Айнар. Тя почина. Бедното ни дете.