Арналдур Индридасон
Стъклен град (36)

34

До края на деня Катрин не напусна дома си. Никой не я посети, нито пък тя позвъни на някого. Вечерта някакво комби паркира пред къщата и водачът му, който носеше куфарче със средна големина, влезе вътре. Вероятно беше Алберт, мъжът й. Този следобед трябваше да се върне от бизнес командировка до Германия.

Двама полицаи в цивилна кола наблюдаваха къщата, а телефонът се подслушваше. Местонахождението на двамата по-големи сина бе установено, но не се знаеше къде е най-малкият брат. Той беше разведен и живееше в апартамент в района на Герди. В момента не си беше у дома. Пред къщата му бе поставен пост. Полицията събираше информация за него и описанието му бе разпратено до полицейските станции навсякъде в страната. Засега не смятаха, че има основание да пуснат обява в медиите.

Ерлендур спря пред моргата в Баронсстигур. Тялото на човека, за който предполагаха, че беше Гретар, бе отнесено там. Патологът — същият, който се занимаваше с труповете на Холберг и Аудур — беше махнал найлона. Оказа се тяло на мъж със счупен врат, с отворена уста, сякаш крещи от болка, и с ръце, долепени до тялото. Кожата му беше изсъхнала, сбръчкана и избледняла, и навсякъде по голия труп имаше големи загнили парчета. На главата му се виждаше голяма рана, а косата му беше дълга и безцветна и падаше покрай лицето му.

— Махнал е вътрешностите му — каза патологът.

— Моля?

— Човекът, който го е заровил, е махнал вътрешностите му. Разумна постъпка, ако искаш да държиш тяло в дома си. Заради миризмата. Постепенно е изсъхвал под найлона и по този начин тялото се е запазило.

— Можеш ли да установиш причината за смъртта?

— Имаше найлонова торба на главата, което предполага, че е бил удушен, но трябва да го огледам по-обстойно. Ще узнаеш повече по-късно. Това изисква време. Знаеш ли кой е? Бил е слабак, клетникът.

— Имам известни подозрения — отвърна Ерлендур.

— Говори ли с професора?

— Прекрасна жена.

— Нали?

 

 

Сигурдур Оли чакаше Ерлендур в службата, но когато възрастният полицай пристигна, каза, че отива направо при следователите. Бяха успели да проявят и увеличат няколко пози от лентата, намерена в апартамента на Холберг. Инспекторът разказа на Сигурдур за разговора, който двамата с Елинборг бяха провели с Катрин.

Рагнар, главният следовател, ги чакаше в кабинета си с няколко филмови ленти и увеличени снимки. Подаде им фотографиите и двамата се надвесиха над тях.

— Успяхме да извадим само тези трите — рече следователят, — но и на тях не се вижда почти нищо. Имаше седем ленти „Кодак“, всяка с по двайсет и четири пози. Три от тях бяха напълно затъмнени и не може да се каже дали са използвани, но от една успяхме да увеличим малкото, което се виждаше. Разпознавате ли нещо?

Двамата полицаи се втренчиха в снимките. Всичките бяха черно-бели. Две от тях бяха наполовина затъмнени, сякаш блендата на обектива не е функционирала добре, и изображенията бяха нефокусирани и толкова неясни, че на практика не се виждаше нищо. Третата, последна фотография бе непокътната и на нея сравнително ясно се виждаше мъж, който се снима сам пред огледало, фотоапаратът беше малък и плосък, с копче за светкавица отгоре и четири издатини. Виждаше се как светкавицата осветява мъжа в огледалото. Бе облечен в джинси, тениска и лятно яке до кръста.

— Спомняте ли си копчетата за светкавица? — каза Ерлендур с нотка на носталгия в гласа. — Каква революция!

— Помня ги добре — отвърна Рагнар, който беше на възрастта на инспектора.

Детективът изгледа първо единия, после другия и поклати глава.

— И това ми било автопортрет — отбеляза инспекторът.

— Заради фотоапарата лицето му не се вижда добре — каза Сигурдур Оли, — но не е ли вероятно това да е самият Гретар?

— Позната ли ви е обстановката наоколо? — попита Рагнар.

В отражението се виждаше част от стаята зад фотографа. Ерлендур успя да различи гърба на стол, масичка за кафе и част от нещо, което приличаше на завеса, дълго до земята. Лицето на мъжа в огледалото беше ярко осветено, но отстрани светлината помръкваше до пълна тъмнина.

Изучаваха снимката дълго време. След цяла вечност инспекторът започна да различава нещо в тъмното вляво от фотографа. Приличаше му на човешка фигура, видя дори профил, вежди и нос. Това беше само подозрение, но в светлината се долавяха някакви очертания и леки сенки, които гъделичкаха въображението му.

— Можем ли да увеличим тази част? — обърна се той към Рагнар, който се вгледа във въпросния участък, но не можа да съзре нищо.

Сигурдур Оли взе снимката и я вдигна пред лицето си, но също не забеляза това, което Ерлендур смяташе, че се вижда.

— Ще отнеме само секунда — заяви следователят.

Тримата излязоха от кабинета и отидоха при разследващия екип.

— Има ли отпечатъци по лентата? — попита Сигурдур Оли.

— Да — отвърна Рагнар. — Два чифта, същите като на снимката на гробището. На Гретар и на Холберг.

Следователите сканираха снимката и я показаха на голям компютърен екран. Увеличиха мястото. Леките изменения на светлината сега се превърнаха в безброй точки, които изпълниха екрана. Не можаха да различат нищо и дори Ерлендур изгуби от погледа си това, което мислеше, че е видял. Тогава техникът натисна няколко клавиша на клавиатурата, зададе няколко команди и изображението се смали и стана сбито. Следователят продължи и точките започнаха да се нареждат, докато малко по малко на екрана не се появиха очертанията на лице. Все още беше неясно, ала на инспектора му се стори, че разпознава Холберг.

— Това не е ли копелето Холберг? — попита Сигурдур Оли.

— Има и още — каза техникът и продължи да изостря контурите на изображението. Скоро се появиха вълни, напомнящи за женска коса, и още един по-неясен профил. Ерлендур се взря в изображението и накрая успя да види изнасилвача, който стоеше и говореше с една жена. Щом зърна това, изведнъж получи странна халюцинация. Искаше му се да извика на жената да се махне от апартамента, но беше прекалено късно. Беше закъснял с десетилетия.

В стаята иззвъня телефон, но никой не помръдна от мястото си.

— Твоят е — каза му Сигурдур Оли.

На инспектора му отне известно време, докато го намери и измъкне от джоба на палтото си.

Беше Елинборг.

— Какво правите, момчета? — попита тя, когато Ерлендур прие разговора.

— Давай по същество, ако може.

— По същество? Май сме изнервени.

— Защо винаги трябва да увърташ? Никога не казваш нещата направо.

— Става въпрос за момчетата на Катрин — отвърна Елинборг. — Или по-скоро за мъжете, понеже вече всички са големи мъже.

— Какво за тях?

— И тримата изглеждат добри момчета, но единият от тях работи на доста интересно място. Мислех, че ще искаш да го чуеш веднага, но щом си толкова зает и две-три думи са непосилни за теб, ще се обадя на Сигурдур Оли.

— Елинборг!

— Да?

— Боже мили! — извика Ерлендур и погледна към инспектора. — Ще ми кажеш ли най-накрая това, което имаш да ми казваш?

— Синът работи в Центъра за генетични изследвания.

— Какво каза?

— Работи за генетичния изследователски център.

— Кой син?

— Най-малкият. Изготвя най-новата им база данни. Изучава родословните дървета на исландските семейства, техните наследствени и генетични заболявания. Нашият човек е експерт по генетичните заболявания.