Арналдур Индридасон
Стъклен град (34)

32

Елинборг откри жената от Хусавик.

Непроверени бяха само две имена в списъка, ето защо тя остави Сигурдур Оли в Нордурмири при екипа следователи и ги посети. Реакцията на първата жена бе позната — огромна, но някак неискрена изненада. Личеше си, че вече бе чула историята, дори няколко пъти, и дори призна, че е очаквала полицията. Втората жена обаче — последната в списъка — отказа да говори с нея. Не я покани в къщата си и дори й затръшна вратата с думите, че не знае нищо и не може да й помогне.

Беше някак нерешителна. Сякаш бе впрегнала цялата си сила, за да изрече това, и Елинборг усети, че ролята бе репетирана. Поведението й говореше, че също бе очаквала полицията, но за разлика от останалите не искаше да разбере нищо повече. Желаеше единствено да се отърве от полицията възможно най-бързо.

Полицайката бе сигурна, че е открила жената, която търсеха. Прегледа още веднъж документите. Името й беше Катрин и ръководеше отдел на градската библиотека в Рейкявик, а мъжът й бе управител на голяма рекламна агенция. Беше на шейсет и имаше три деца, всичките родени между петдесет и осма и шейсет и втора година. Беше се преместила от Хусавик през шейсет и втора и оттогава живееше в Рейкявик.

Елинборг отново позвъни на звънеца.

— Мисля, че трябва да поговорим — каза тя, когато Катрин отвори вратата.

Жената я погледна.

— С нищо не мога да ви бъда от полза — побърза да отговори с изненадващо остър тон. — Разбрах какъв е случаят. Чух слуховете. Но не знам за никакво изнасилване. Разберете го най-сетне. Не ме безпокойте повече.

И пак се опита да затвори вратата.

— Аз може и да се откажа, но инспектор Ерлендур, който разследва убийството на Холберг, няма да го направи. Следващия път, когато отворите вратата, на прага ви ще стои той, и ви гарантирам, че няма да си тръгне току-така. Няма да ви позволи да затръшнете вратата в лицето му. Ако се наложи, ще ви откара и в участъка.

— Моля ви, оставете ме на мира! — извика Катрин и затръшна вратата.

„Ще ми се да можех“ — помисли си Елинборг. Тя извади мобилния си телефон и се обади на Ерлендур, който тъкмо излизаше от университета. Полицайката му обясни ситуацията и той й отговори, че след десет минути ще бъде при нея.

Когато инспекторът пристигна, Елинборг не беше пред къщата, но той позна колата й на алеята за паркиране. Самата постройка бе голяма и самостоятелна, намираше се в престижния квартал Вогар и имаше два етажа и двоен гараж. Той позвъни на звънеца и за негово учудване му отвори Елинборг.

— Мисля, че я открих — тихо каза тя и го покани вътре. — Точно преди да дойдеш излезе и се извини за поведението си. Каза, че предпочита да говори с нас тук, отколкото в управлението. Чула е слуховете за изнасилването и ни е очаквала.

Полицайката поведе Ерлендур навътре в къщата и двамата влязоха в хола, където беше Катрин. Жената поклати глава и се опита да се усмихне, но не се получи. Бе облечена консервативно, със сива пола и бяла блуза, а косата й беше гъста и права и я носеше дълга до раменете, сресана на една страна. Беше висока, с тънки крака и тесни рамене, с приятна външност и кротко, но угрижено изражение.

Инспекторът огледа хола. Преобладаваха секции с книжни полици зад стъклени витрини. До едната имаше хубаво писалище, в средата на стаята бе разположена стара, но добре запазена кожена гарнитура, а в единия ъгъл се виждаше масичка за пушене. По стените имаше картини. Малки рисунки с акварелни бои в хубави рамки и снимки на семейството й. Той се приближи и ги разгледа. Всички фотографии бяха стари. Трите момчета с родителите си. Най-скорошните бяха от причастията им. Не личеше да са завършили училище или университет, нито дали са семейни.

— Смятаме да си купим по-малка къща — рече Катрин, сякаш за оправдание, когато видя, че полицаят се оглежда наоколо. — Тази къща е твърде голяма за нас.

Ерлендур кимна с глава.

— Мъжът ви също ли е вкъщи?

— Алберт ще се прибере късно вечерта. В чужбина е. Надявах се да поговорим за това, преди да си дойде.

— Да поседнем ли? — предложи Елинборг.

Катрин се извини за неучтивостта си и ги покани да седнат. Самата тя се разположи на дивана, а полицаите заеха фотьойлите срещу нея.

— Какво точно искате от мен? — попита Катрин, като погледна първо единия, а после другия си посетител. — Наистина не разбирам какво общо имам с това. Мъжът е мъртъв. Това няма нищо общо с мен.

— Холберг е бил изнасилвач — започна Ерлендур. — Изнасилил е жена в Кефлавик и в резултат на това тя е родила дете. Дъщеря. Когато започнахме да проучваме по-обстойно, ни казаха, че е имало и друг случай, с жена от Хусавик на възрастта на втората жертва. Нищо чудно по-късно Холберг да е изнасилил и други жени. Нямаме сведения за това. Трябва да намерим жертвата от Хусавик. Изнасилвачът е бил убит в дома си и имаме основания да мислим, че обяснението се крие в мръсното му минало.

Двамата полицаи забелязаха, че казаното не й повлия. Не беше шокирана, когато чу за изнасилванията на Холберг или за дъщеря му, и не попита нито за жената от Кефлавик, нито за момичето.

— Май не сте изненадана да чуете това — отбеляза Ерлендур.

— Не — отвърна Катрин, — защо трябва да бъда изненадана?

— Какво можете да ни кажете за Холберг? — попита инспекторът след кратка пауза.

— Познах го веднага от снимките във вестниците — отвърна жената. И последната следа от съпротива в гласа й сякаш бе изчезнала. Думите й се превърнаха в шепот. — Независимо че доста се е променил — добави тя.

— Имахме снимката му в докладите си — обясни внимателно Елинборг. — Снимката е от лиценза му за тежкотоварни превозни средства, който е подновил наскоро. Бил е шофьор на камион. Обикалял е цялата страна.

— Навремето ми каза, че бил адвокат в Рейкявик.

— Вероятно тогава е работел на пристанището и фара — обясни Ерлендур.

— Тъкмо бях навършила двайсет. С Алберт вече имахме две деца, когато това се случи. Заживяхме заедно много млади. Тогава съпругът ми пътуваше по море. Това не се случваше много често. Имаше малък магазин и бе представител на застрахователна компания.

— Той знае ли за случилото се? — попита инспекторът.

Катрин се поколеба за момент.

— Не, никога не съм му казвала. И бих предпочела, ако не му кажете и сега.

Тримата замълчаха.

— Споделихте ли с някого за случилото се? — попита Ерлендур.

— Не, с никого.

Жената отново замълча.

Полицаите зачакаха.

— Обвинявам себе си за това. Боже мой — въздъхна тя, — знам, че не беше заради мен. Знам, че не бях виновна. Минаха години, а аз все още се обвинявам, макар и да знам, че не трябва. Минаха цели четиридесет години.

Те търпеливо чакаха.

— Не знам какви подробности искате да разберете и какво точно ви интересува, но както казах, Алберт отсъстваше. Излязох да се забавлявам с приятели и на танците се запознахме с тези мъже.

— Кои бяха те?

— Холберг и още един мъж. Така и не разбрах как се казва. Той ми показа малък фотоапарат, който носеше със себе си. Говорихме малко за фотография. Двамата дойдоха с нас в дома на моята приятелка и там продължихме да пием. Имах четири приятелки, с които излизах. Две от нас бяха женени. Малко по-късно казах, че искам да се прибера, и той ми предложи да ме изпрати.

— Холберг ли? — уточни Елинборг.

— Да, Холберг. Отказах му, сбогувах се с приятелките си и тръгнах сама към къщи. Не беше далече. Но когато отворих вратата — живеехме в малка самостоятелна къща на една нова улица, която строяха в Хусавик — той изведнъж се появи иззад гърба ми. Каза ми нещо, което не чух ясно, след което ме бутна вътре и затвори вратата. Бях напълно неподготвена. Не знаех дали трябва да се страхувам или просто да съм изненадана. Алкохолът бе притъпил разсъдъка ми. Но, разбира се, този мъж ми беше съвсем чужд — онази нощ го виждах за първи път.

— Тогава защо се обвинявате? — попита полицайката.

— Занасях се на танците — отвърна Катрин след кратка пауза. — Поканих го на танц. Не знам защо го направих. Бях пила малко, а алкохолът не ми понася добре. Докато се забавлявахме с приятелките ми, разпуснах косата си. Колко безотговорно! Пияна глава!

— В никакъв случай не трябва да се обвинявате… — опита се да я увери Елинборг.

— Каквото и да кажете, няма да промените нищо — отвърна мрачно Катрин, — затова не си правете труда. Няма смисъл.

— Въртеше се около нас на танците — продължи тя след малко. — Определено не правеше лошо впечатление. Беше забавен и знаеше как да разсмива момичетата. Играеше си с нас и ни оставяше да продължим играта. По-късно си спомних, че ме попита за Алберт и разбра, че съм сама вкъщи. Но го направи по такъв начин, че не можех да предположа какво се крие зад въпроса му.

— Принципно историята е същата като с жената в Кефлавик — каза Ерлендур. — Като изключим това, че тя му е позволила да я изпрати. После я е помолил да използва телефона и я е нападнал в кухнята.

— Изведнъж стана съвсем различен. Беше противен. Нещата, които говореше. Разкъса палтото ми, бутна ме вътре и започна да ме нарича с ужасни думи. Стана неконтролируем. Опитах се да го разубедя, но беше безполезно и когато започнах да крещя за помощ, той скочи върху мен и ми запуши устата. След това ме завлече в спалнята…

Тя събра целия си кураж и им разказа всичко, което бе направил Холберг, без да премълчи нищо. Не беше забравила нищо от онази вечер. Напротив, помнеше и най-малките подробности. Разказът й бе лишен от сантименталност. Никога не беше говорила за инцидента по този начин, но в същото време се бе дистанцирала до такава степен от случката, че за момент на Ерлендур му се стори, че описва нещо, което се бе случило на друга жена. Не на нея, а на другиго. Някъде другаде. В друго време. В друг живот.

По време на разказа й инспекторът се намръщи, а Елинборг изруга.

Катрин спря да говори.

— Защо не подадохте оплакване срещу този изверг? — попита полицайката.

— Той беше истинско чудовище. Заплаши, че ще ме убие, ако кажа на някого и ако полицията го арестува. И което беше по-лошо, каза, че ако подам оплакване, ще заяви, че съм го помолила да ме чака вкъщи и съм искала да преспя с него. Не използва точно тези думи, но разбрах какво намекваше. Беше изключително силен, но почти не остави следи по тялото ми. Постара се да е така. Сетих се за това по-късно. Удари ме няколко пъти по лицето, но нито веднъж силно.

— Кога се случи?

— През шейсет и първа година. Есента.

— И не е имало продължение? Да сте виждали Холберг отново или…

— Не. Не, не съм го виждала след това. Не и преди да видя снимката му във вестника.

— Преместили сте се от Хусавик? Защо?

— С Алберт го бяхме обсъждали още преди това да се случи. Той винаги го е искал. Не бях против, особено след инцидента. Хората в Хусавик са мили и е хубаво място за живеене, но никога не съм се връщала там след тази случка.

— Имали сте две деца — синове, доколкото виждам — каза Ерлендур и кимна с глава към снимките от причастията, — но сте родили още един син. Кога го родихте?

— Две години по-късно — отвърна Катрин.

Инспекторът я погледна и за първи път, откакто разговаряха, усети, че излъга.