Арналдур Индридасон
Стъклен град (33)

31

Ерлендур остави колегите си в Нордурмири и отиде до Баронсстигур, за да се срещне с патолога. Когато влезе, той тъкмо завършваше аутопсията на Холберг и покриваше тялото. Останките на Аудур не се виждаха никъде.

— Открихте ли мозъка на момичето? — попита направо патологът, когато инспекторът се приближи.

— Не — отвърна полицаят.

— Надявам се, че не съм направил нищо нередно, ала говорих с един професор, стара моя приятелка от университета, и й обясних ситуацията… Тя не остана изненадана от нашето малко откритие. Има един разказ на Халдор Лакснес…

— Този за Навуходоносор ли? Да, мина ми през ума през последните дни — отвърна Ерлендур.

— Не се ли казваше „Лили“? Чел съм го отдавна, но си спомням, че се разказваше за няколко студенти по медицина, които открадват тяло и слагат камъни в ковчега… Навремето никой не е водил точна сметка за тези неща, точно както се описва в разказа. На всички хора, които са умирали в болници, са им правили аутопсия, освен ако не е било забранено и, разбира се, тази аутопсия се е правела за учебни цели. Понякога са били взимани само сегменти — от цели органи до безобидни тъканни проби. После всичко се зашивало и на въпросния човек се устройвало прилично погребение. В наши дни нещата са доста по-различни. Аутопсия се прави само ако роднините дадат разрешение и органи за изследвания и учебни цели се вземат при строго определени условия. В днешно време едва ли нещо може да бъде откраднато.

— Така ли мислите?

Патологът повдигна рамене.

— Не говорим за органи за трансплантация, нали? — попита инспекторът.

— Това е съвсем различна тема. Хората обикновено са склонни да си помагат, ако въпросът е на живот или смърт.

— А къде е банката за органи?

— Само в тази сграда има хиляди сегменти — отвърна патологът. — Тук, в Баронсстигур. По-голямата част от тях е в колекцията на Дунгал, която е най-голямата банка за биологични сегменти в Исландия.

— Може ли да ми я покажете? — попита инспекторът. — Описано ли е откъде идват органите?

— Всичко е точно документирано. Позволих си да проверя за мозъка на момичето, но не го открих.

— Къде е тогава?

— Трябва да говорите с професора и да видите какво ще ви каже тя. Мисля, че има някакви регистри в университета.

— Защо не ми го казахте направо? — попита Ерлендур. — Още когато сте открили, че мозъкът е преместен, сте знаели за това, нали?

— Говорете с нея и после елате пак. И без това вече ви казах прекалено много.

— Регистрите за колекцията в университета ли са?

— Доколкото знам, да — отвърна патологът, даде му името на приятелката си и го помоли да го остави да върши работата си.

— Значи знаете за Стъкления град — отбеляза инспекторът.

— Наричаха така една от тукашните зали — обясни събеседникът му. — В момента е затворена. Не ме питайте какво се е случило със стъклениците, защото нямам абсолютно никаква представа.

— Притеснявате ли се да говорите за това?

— Ще престанете ли с тези въпроси?

— Защо?

— Просто спрете да ме разпитвате!

 

 

Професор Хана, декан на факултета по медицина в Исландския университет, гледаше Ерлендур над бюрото си, сякаш бе злокачествено образувание, което трябваше да бъде отстранено от офиса й при първа възможност. Изглеждаше по-млада от инспектора, но се държеше изключително уверено, говореше бързо и ясно показваше, че не търпи безсмислени приказки или ненужни отклонения от темата. Когато той поде дълга тирада с обяснения за причината да се намира в кабинета й, тя направо го помоли да мине към въпроса. Детективът се подсмихна. Веднага я хареса и бе сигурен, че ще се хванат за гърлото, преди още срещата да е свършила. Жената носеше костюм в тъмен цвят, беше закръглена и ниска, с руса коса и без грим, ловки ръце и сериозно, проницателно изражение. На Ерлендур му беше любопитно как ли изглеждаше, когато се усмихва. Желанието му обаче остана неудовлетворено.

Прекъсна я по време на лекция. Почука на вратата и плахо попита за нея — все едно се бе изгубил. Тя отиде до вратата и учтиво го помоли да изчака, докато приключи лекцията. Инспекторът остана в коридора като ученик, когото са заловили да бяга от час, и чака петнайсетина минути, преди вратата да се отвори. Тогава Хана излезе в коридора, мина наперено покрай Ерлендур и му каза да я последва. Което не беше лесно, защото тя сякаш правеше по две крачки за всяка негова.

— Не мога да разбера какво искат криминалните от мен — рече, докато се поклащаше женствено пред него и завъртя леко глава, сякаш за да се увери, че полицаят я следва.

— Ще разберете — отвърна инспекторът, останал без дъх.

— Искрено се надявам — каза Хана и го покани в кабинета си.

Когато Ерлендур й обясни за какво става дума, тя седна зад бюрото си и дълго време размишлява. Междувременно детективът й разказа за Аудур, за майка й, за аутопсията, за диагнозите и за това, че мозъкът й липсва.

— В коя болница казвате, че са я приели? — попита тя накрая.

— В Кефлавик. Как получавате органи за учебни цели?

Хана изгледа навъсено Ерлендур.

— Не разбирам за какво намеквате.

— Използвате човешки органи за учебни цели — не се предаде детективът. — Биологични сегменти — мисля, че така ги наричате. Не съм експерт, но въпросът е лесен. Откъде ги взимате?

— Не смятам, че трябва да ви давам обяснение за това — отсече тя и се зарови в някакви документи, които лежаха на бюрото й, сякаш бе прекалено заета, за да може да обърне достатъчно внимание на посетителя.

— За нас, от полицията, е много важно — обясни детективът — да разберем дали мозъкът все още съществува. Предполага се, че е във вашите архиви. Навремето е изследван, но не е върнат на мястото си. Вероятно съществува напълно разумно обяснение. Изисква се време, за да се проучи туморът, а тялото е трябвало да бъде погребано. Университетите и болниците са най-вероятните места за съхранение на органи. Можете да продължите да ме гледате с това безизразно лице, но не забравяйте, че съм в състояние да причиня известни неудобства както на вас, така и на университета и на болниците. Само си помислете каква напаст могат да бъдат медиите, а аз случайно познавам доста хора, които работят за вестниците.

Хана изгледа продължително Ерлендур, който й отвърна със същото.

— Помогни си сам… — рече тя накрая.

— … за да ти помогне и господ — довърши инспекторът.

— Навремето това беше единственият принцип, но не мога да ви кажа нищо повече. Надявам се, че ме разбирате. Има няколко деликатни момента.

— Не разследвам това като криминално деяние — обясни детективът. — Дори не знам дали става въпрос за кражба на органи. Това, което правите с мъртвите, не ме интересува, стига да е в допустимите граници.

Изражението на Хана стана още по-свирепо.

— Ако медицинската професия го налага, съм сигурен, че има доста хора, които биха разбрали. Трябва да намеря определен орган от определен човек, за да го изследваме отново, и ако успеем да проследим историята му от момента, в който е бил взет, до днес, ще бъда изключително доволен. Това е лична информация, за мои собствени цели.

— Какъв вид лична информация?

— Не възнамерявам да се ровя в историята. Желая единствено да си върнем органа, ако това е възможно. Чудех се дали не е било достатъчно да се вземат проби, вместо да се отмъква целият орган.

— Не познавам конкретния случай, за който говорите, но в днешно време правилата за аутопсия са далече по-стриктни, отколкото в миналото — отговори професорът, след като помисли малко. — Ако случаят е от шейсетте, не е изключено да е станало така. Казвате, че на момичето е направена аутопсия въпреки волята на майката. Това не е изолиран случай. Днес се допитваме до роднините веднага след смъртта дали може да бъде направена аутопсия. Мога да заявя, че тяхното желание се зачита винаги, освен в някои наистина изключителни ситуации. Вероятно това правило е било приложено и в този случай. Най-трудно се преодолява детската смърт. Трагедията, която изживяват хората, изгубили детето си, не би могла да се опише, и въпросът за аутопсията е доста деликатен в тези случаи.

Хана замълча.

— Разполагаме с част от тези случаи в компютрите си — продължи тя, — а останалите се съхраняват в архива в сградата. Информацията в тях е достатъчно подробна. Най-голямата колекция от органи на болница е в Баронсстигур. Разбирате, че съвсем малка част от медицинските учения се провеждат тук в университета. Това се прави в болниците. Точно оттам идват знанията.

— Патологът не поиска да ми покаже банката за органи — каза Ерлендур. — Настояваше първо да разговарям с вас. Университетът ли има думата по въпроса?

— Елате — каза Хана, без да отговори на въпроса му. — Да проверим какво има в компютрите.

Тя стана и инспекторът я последва. Използва ключ, за да отвори една просторна стая, и въведе паролата на охраняващото устройство до вратата. Сетне отиде до едно бюро и включи компютъра, докато Ерлендур се оглеждаше наоколо. В помещението нямаше прозорци, а по всички стени имаше редици от етажерки с архиви. Хана попита за името на Аудур и за датата на смъртта й и ги въведе в компютъра.

— Не е тук — каза замислено, взирайки се в монитора. — Записите на компютъра стигат само до осемдесет и четвърта година. В момента вкарваме данните от времето, когато е основан медицинският факултет, но сме стигнали само дотук.

— Значи е в архивите.

— Вече ви отделих достатъчно време — отбеляза Хана, поглеждайки часовника. — Имам друга лекция.

Професорът отиде до Ерлендур, хвърли бърз поглед наоколо, провря се между шкафовете и прочете етикетите им. Издърпа едно чекмедже, после друго и се разрови из документите, но бързо ги затвори. Инспекторът се зачуди какво ли съдържаха тези чекмеджета.

— Тук ли държите медицинските архиви? — попита той.

Хана изпъшка.

— Не ми казвайте, че сте от комитета по защита на данните — подхвърли тя и затръшна още едно чекмедже.

— Само попитах — отвърна детективът.

Професорът извади един доклад и започна да го чете.

— Тук има нещо за биологични проби — каза. — От шейсет и осма е. Има няколко имена. Но нищо, което да е от ваш интерес.

Тя върна доклада отново в шкафа, блъсна чекмеджето и извади друго.

— Тук има още няколко. Почакайте. Ето го името на момичето, Аудур, и името на майката. Това е.

Хана прегледа набързо доклада.

— Бил е взет един орган — измърмори тя, сякаш на самата себе си. — Направили са го в болницата в Кефлавик. Разрешение на най-близък роднина… няма. Не пише нищо за унищожаване на органа.

Жената затвори папката.

— Е, няма го.

— Може ли да го видя? — попита Ерлендур, без да се старае да скрие нетърпението си.

— Няма да научите нищо от него — отговори Хана, върна доклада в чекмеджето и го затвори. — Казах ви това, което искахте да знаете.

— Какво пише там? Какво криете?

— Нищо — отвърна професорът, — а сега трябва да се захващам отново с преподаването.

— В такъв случай ще издействам съдебна заповед и ще се върна по-късно днес. Във ваш интерес е този доклад да бъде на мястото си — заяви Ерлендур и тръгна към вратата.

— Обещавате ли, че няма да използвате тази информация за други цели? — попита тя, когато полицаят отвори вратата и се канеше да излезе.

— Вече ви казах. Това е лична информация и е за мен.

— Погледнете го тогава — каза Хана, отвори отново чекмеджето и му подаде доклада.

Ерлендур затвори вратата, взе доклада и зачете.

Хана извади кутия цигари и запали една, докато го чакаше да свърши. Пренебрегна табелата „Пушенето забранено“ и скоро стаята се изпълни с дим.

— Кой е Ейдал?

— Един от нашите най-даровити учени.

— Какво толкова не искахте да видя? Мога ли да разговарям с този човек?

Събеседничката му не отговори.

— Какво криете? — полюбопитства полицаят.

Професорът въздъхна.

— Доколкото знам, той съхранява няколко органа — отвърна накрая.

— Колекционира органи? — попита Ерлендур.

— Пази няколко органа, има малка колекция.

— Да не би да е колекционер на органи?

— Това е всичко, което знам — отговори Хана.

— Значи вероятно мозъкът е при него — предположи инспекторът. — Тук се казва, че му е дадена проба за изследване. Това представлява ли проблем за вас?

— Той е един от водещите ни учени — процеди тя през зъби.

— Този човек държи мозъка на четиригодишно дете над камината си! — повиши глас Ерлендур.

— Не очаквам да разберете научната работа — изсумтя жената.

— Какво има за разбиране?

— Изобщо не трябваше да ви пускам тук! — извика Хана.

— Чувал съм това и преди — отвърна Ерлендур.