Арналдур Индридасон
Стъклен град (29)

27

Следователите започнаха с махането на подовата настилка във всички помещения, включително в банята и килера. Отне им цял ден, за да получат необходимото разрешение за операцията. Ерлендур разговаря надълго и нашироко с полицейския комисар, който се съгласи, макар и неохотно, че имат достатъчно основания да разбият пода в апартамента на Холберг. Процедурата бе ускорена заради извършеното убийство в сградата.

Инспекторът представи разкопаването като тясно свързано с търсенето на убиеца на Холберг и загатна, че Гретар може да е още жив и да е предполагаемият убиец. Полицията щяла да има двойна полза от разкопаването. Ако подозренията на Марион Брием били верни, щели да изключат Гретар като заподозрян и да разрешат загадката за човек, изчезнал преди повече от половин век.

Те поръчаха най-големия възможен размер ван, в който да натоварят цялата покъщнина на Холберг без вградените уреди и тяхното съдържание. Беше започнало да се стъмва, когато ванът паркира на заден ход пред входа на сградата, а скоро след това отпред спря и трактор с пневматична сонда. На мястото се събра екип от съдебни експерти и дойдоха още детективи. Обитателите на кооперацията не се виждаха никъде.

През целия ден, както и през предишните дни беше валяло, ала сега дъждецът бе сравнително ситен. Капките се стичаха по лицето на Ерлендур, който бе килнал глава на една страна, а от устата му стърчеше цигара. Сигурдур Оли и Елинборг стояха редом с него. Пред къщата се бе събрала цяла тълпа, която сякаш се страхуваше да пристъпи по-близо — репортери, телевизионни оператори и вестникарски фотографи — а кварталът гъмжеше от коли с всякакви размери и емблеми на вестници и телевизионни компании. Бяха толкова много, че Ерлендур, който беше забранил всякакви контакти с медиите, се чудеше дали да не ги изгони оттук.

Скоро апартаментът на Холберг бе опразнен, а големият ван остана в предния двор, докато решат какво да правят с вещите. Накрая Ерлендур нареди да бъдат изпратени в полицейския склад. Детективът гледаше как изнасят балатума и килимите от апартамента и ги товарят в автомобила, а после той се изгуби по улицата.

Главният съдебен следовател се здрависа с Ерлендур. Беше на около петдесет и се казваше Рагнар. Имаше доста едра фигура, а черната му рошава коса стърчеше във всички посоки. Бе следвал във Великобритания, четеше само британски трилъри и беше заклет привърженик на английските детективски сериали.

— В каква каша си ни забъркал пак? — попита той, поглеждайки към медийните екипи. В гласа му се долавяха хумористични нотки. Беше въодушевен от това, че разкопаваха пода, за да търсят труп.

— Какво е положението? — попита инспекторът.

— Над всички подове има дебел слой от някаква корабна боя — отговори Рагнар. — Невъзможно е да се каже дали са намазани допълнително. Няма бетон, поставен по различно време, или нещо, което да е било поправяно. Удряхме по пода с чукове, но кухини има на много места. Дали е заради свличане или нещо друго, не знам. Самият бетон на сградата е дебел и качествен. Нищо общо с алкалните боклуци. По пода обаче има много влажни петна. Онзи водопроводчик, с когото сте разговаряли, не може ли да ни помогне?

— Той е в старчески дом в Акурейри и заяви, че никога вече няма да се върне на юг. Поне ни даде доста точно описание на мястото, където е отворил пода.

— Сега инсталираме камера в канализационната тръба. Ще погледнем как е водопроводът и ще се опитаме да намерим поправеното място.

— Ще ви потрябва ли тази голяма сонда? — попита Ерлендур и кимна към трактора.

— Още не мога да кажа. Имаме по-малки електрически бормашини, но те няма да разбият прогизналите участъци. Имаме и по-малки пневматични, и ако попаднем на дупка, можем да пробием основата и да спуснем камера като тези, които използват, за да поправят канализационните тръби.

— Да се надяваме, че малките ще свършат работа. Не е нужно да сриваме цялата къща.

— Тази дупка и без това вони — каза главният следовател и двамата тръгнаха към мазето.

Трима следователи, облечени с бели хартиени престилки и въоръжени с гумени ръкавици и чукове, се разхождаха из апартамента и удряха по каменния под. Отбелязваха местата, които им се струваха кухи, със сини маркери.

— Според топографската служба мазето е преустроено в апартамент през петдесет и девета — обясни Ерлендур. — Холберг го е купил през шейсет и втора и вероятно се е нанесъл веднага. Оттогава само той е живял в него.

Един от следователите дойде при тях и поздрави инспектора. Носеше папка с чертежите на сградата — по един за всеки етаж.

— Тоалетните са в средата на всеки етаж. Тръбите на канализацията се спускат надолу през етажите и свършват в основите, където е тоалетната на сутерена. Тя вече е била обособена, преди мястото да се преустрои, и изглежда, че апартаментът е построен спрямо нейното разположение. Тоалетната е свързана с отводнителните тръби в банята, откъдето тръбата продължава на изток през част от хола, минава под спалнята и излиза навън на улицата.

— Разследването не е ограничено до тръбата за канала — изтъкна главният следовател.

— Не, но поставихме камера в тръбата, която излиза на улицата. Току-що ми казаха, че е спукана на мястото, където минава под спалнята, и смятаме да погледнем първо там. Там някъде е бил отворен и подът, доколкото разбрах… Нали?

Рагнар му кимна и погледна към Ерлендур, който само повдигна рамене, сякаш това, което следователите правеха, не му влизаше в работата.

— Спукването, обаче, не би могло да е старо — каза главният следовател. — Миризмата идва точно оттам. Казваш, че мъжът е бил заровен в основите преди повече от двайсет и пет години, така ли?

— Поне тогава е изчезнал — отвърна инспекторът.

Думите им се изгубиха в глухите удари, които отекнаха между голите стени. Съдебният експерт извади тапи за уши от черна чантичка с размерите на малък куфар и си ги сложи, след което вдигна една от малките електрически бормашини и я включи. Натисна копчето няколко пъти, за да я изпробва, и започна да пробива пода. Шумът бе оглушителен и останалите следователи също си сложиха тапи за уши. Ставаше твърде бавно. Твърдият бетон едва се забели. Експертът поклати глава и спря.

— Трябва да пуснем в действие трактора — отбеляза той. Цялото му лице бе покрито от ситен прашец. — И донесете пневматичната. Ще ни трябват и маски. Чия изобщо беше тази брилянтна идея? — изсумтя ядосано той и се изплю на пода.

— Холберг едва ли е разполагал с пневматична бормашина, за да пробие пода — отбеляза след малко Рагнар.

— Не се е наложило — отвърна Ерлендур. — Водопроводчикът е пробил дупката вместо него.

— И смяташ, че го е пуснал направо долу ли?

— Ще разберем. Може би му се е наложило да направи нещо допълнително за основите. А може и всичко това да се окаже едно недоразумение.

Инспекторът излезе на чист въздух. Сигурдур Оли и Елинборг седяха в колата и ядяха сандвичите, които детективът беше купил от най-близкия павилион. Хотдогът на Ерлендур го чакаше на таблото. Той го изгълта лакомо.

— Ако намерим тялото на Гретар тук, това с какво ще ни помогне? — попита полицайката и инспекторът си избърса устата.

— Ще ми се да имах отговор на този въпрос — отвърна той замислено.

В този момент началникът на отдела почука силно на прозореца, отвори вратата и помоли Ерлендур да дойде за малко с него. Сигурдур Оли и Елинборг също излязоха от колата. Началникът се казваше Хролфур и този ден бе излязъл в отпуск по болест, но изглеждаше здрав като бик. Беше изключително дебел и дрехите, които носеше, не му помагаха да го прикрие. Вял и летаргичен, той рядко имаше принос в разследванията и всяка година излизаше в болнични, които продължаваха със седмици.

— Защо не съм уведомен за тези операции? — попита той, видимо ядосан.

— Защото бяхте болен — отговори му Ерлендур.

— Глупости! — изсумтя Хролфур. — Не си мисли, че можеш да ръководиш отдела както си искаш! Аз съм ти началник. Трябва да говориш първо с мен, преди да пуснеш глупавите си хрумвания в действие.

— Но аз мислех, че сте болен! — повтори инспекторът, като се престори на учуден.

— И как изобщо ти мина през ума да заблудиш полицейския комисар? — изсъска шефът му. — Как ти хрумна, че под пода има труп? Не разполагаш с никакви доказателства. Абсолютно нищо, освен някакви глупости за основи и някаква си миризма. Да не си се побъркал?

Сигурдур Оли се приближи колебливо към тях.

— Търси те една жена и мисля, че е важно, Ерлендур — каза му той, подавайки му телефона, който инспекторът бе оставил в колата. — Казва, че разговорът е личен, и е много развълнувана.

Хролфур се обърна към детектива и му нареди да се разкара и да ги остави насаме.

Ала Сигурдур Оли не си тръгна.

— Трябва да говориш с нея, Ерлендур, и то веднага! — настоя той.

— Какво означава това? Държите се, все едно не забелязвате присъствието ми! — извика Хролфур и тропна с крак. — Това е някаква шибана конспирация! Ерлендур, ако започнем да разкопаваме основите на къщите на хората, само защото миришат, след това ще трябва да си търсим нова работа. Та това е просто абсурдно! Нелепо е!

— Тази абсурдна идея хрумна на Марион Брием — заяви инспекторът също толкова спокойно, колкото и преди малко — и реших, че си заслужава да я проверим. Полицейският комисар се съгласи с мен. Извинете, че не се свързах с вас, но се радвам да ви видя отново на крака. Трябва да отбележа, Хролфур, че изглеждате забележително жизнен. Моля да ме извините.

Ерлендур заобиколи началника си, който гледаше объркано към него и Сигурдур Оли, сякаш искаше да каже нещо, но очевидно не знаеше какво.

— Сетих се нещо — плесна се по челото инспекторът. — Трябваше да го направя още много отдавна…

— Какво? — попита детективът.

— Обади се в пристанището и фара и разбери дали Холберг е бил в Хусавик или околностите му в началото на шейсетте.

— Добре. А сега говори с жената.

— Коя е тя? — попита Ерлендур и взе апарата.

— Свързали са я с мобилния ти телефон. Потърсила те е в службата. Казали са й, че си зает, но тя е настоявала да се свърже с теб.

В този момент включиха пневматичната сонда на трактора. От мазето се разнесе оглушителен шум, последван от гъст облак прах. Полицията бе покрила всички прозорци, за да не се вижда какво правят. Всички без оператора на бормашината излязоха навън, отдалечиха се и зачакаха. Поглеждаха часовниците си и явно коментираха късния час. Знаеха, че не могат да вдигат толкова шум цяла вечер в жилищен квартал. Скоро трябваше да приключат и да продължат на следващата сутрин, или да предприемат нещо друго.

Ерлендур се затича към колата си с телефона на ухо и бързо затвори вратата, за да избяга от шума. Веднага разпозна гласа.

— Той е тук — каза тя веднага щом чу гласа на инспектора в телефонната слушалка. Звучеше много развълнувана.

— Успокой се, Елин — опита се да я успокои Ерлендур. — За кого говориш?

— Той е пред къщата ми, под дъжда, и ме гледа — зашепна тя.

— Кого имаш предвид, Елин? Вкъщи ли си? В Кефлавик?

— Не знам кога е дошъл, не знам откога стои там. Сега го забелязах. Не искаха да ме свържат с теб.

— Не те разбирам. За кого говориш, Елин?

— За него, разбира се. За онзи звяр. Сигурна съм, че е той.

— Кой?

— Онова животно, което нападна Колбрун!

— Какво говориш?

— Знам. Не може да бъде, но той стои тук — същият е.

— Не бъркаш ли нещо?

— Не ми говори така! Знам точно какво говоря.

— Кой е този мъж, който е нападнал Колбрун?

— Холберг естествено! — ала вместо да повиши тон, Елин изсъска в телефонната слушалка. — В момента стои навън пред къщата ми!

Инспекторът не каза нищо.

— Ерлендур? — прошепна жената. — Какво ще направите?

— Елин — изрече съчувствено полицаят, — не може да е Холберг. Той е мъртъв. Трябва да е някой друг.

— Недей да ми говориш, сякаш съм малко дете. Холберг стои отвън под дъжда и се взира в мен. Това мръсно животно!