Арналдур Индридасон
Стъклен град (28)

26

Сигурдур Оли бе изненадан — жената, която му отвори, знаеше защо е дошъл, още преди да й обясни. Стоеше пред поредната врата, но този път на триетажен блок в Графарвогур. Едва се бе представил и обяснил наполовина повода за посещението си, когато жената го покани вътре и добави, че го е очаквала.

Беше рано сутринта. Навън пръскаше ситен дъжд и есенен мрак бе покрил града, сякаш за да заличи всяко съмнение, че съвсем скоро ще дойде зимата и ще стане по-мрачно и студено. По радиото определиха периода като най-дъждовния от десетилетия насам.

Жената предложи да вземе палтото му. Той й го подаде и тя го окачи в гардероба. Мъж на нейната възраст излезе от кухнята и поздрави госта, подавайки му ръка. Двамата съпрузи бяха на около седемдесет и носеха анцузи и бели чорапи, сякаш се готвеха да излязат, за да потичат. Детективът бе прекъснал сутрешното им кафе.

Апартаментът беше много малък, но уютно обзаведен — имаше малка баня, кухничка, хол и просторна спалня. Вътре бе ужасно горещо. Сигурдур Оли прие да изпие чаша кафе и помоли за малко вода. Гърлото му бе пресъхнало още щом прекрачи прага. Тримата си размениха няколко думи за времето, но накрая полицаят изгуби търпение.

— Имам чувството, че сте ме очаквали — каза той, отпивайки от кафето си. Беше воднисто и ужасно на вкус.

— Е, никой не говори за нищо друго, освен за бедната женица, която издирвате — отговори съпругата.

Сигурдур Оли я изгледа многозначително.

— Имам предвид жителите на Хусавик — поясни жената, сякаш не смяташе за нужно да обяснява нещо толкова очевидно. — Откакто започнахте да я издирвате, обсъждаме само това. Имаме голям клуб на хората от Хусавик тук, в града. Всички знаят, че търсите жената.

— Значи клюката се е разнесла из целия град? — попита детективът. Тази новина никак не го зарадва.

— Три мои приятелки от севера, които сега живеят тук, ми се обадиха снощи и тази сутрин. Обадиха ми се и от Хусавик. Всички искат да разберат повече.

— И стигнахте ли до някакво заключение?

— Не — рече домакинята и погледна мъжа си. — Какво точно й е сторил този мъж?

Жената изобщо не се опита да скрие любопитството си. Сигурдур Оли бе възмутен от нахалните й въпроси и инстинктивно се постара да подбира думите си.

— Става дума за акт на насилие — отговори той. — Търсим жертвата, но навярно вече знаете това.

— О, да! Но защо? Какво й е направил? И защо я търсите сега? Аз мисля… всъщност ние мислим — каза тя и погледна съпруга си, който следеше безмълвно разговора, — че е доста странно полицията да се интересува от подобен случай след толкова много години. Чух, че била изнасилена. Така ли е?

— За съжаление не мога да разкрия подробности около разследването — отвърна детективът. — А и едва ли бих ви казал. Не бива да вдигате толкова много шум. Можете ли да ми кажете нещо, което би било от полза?

Двойката се спогледа.

— Смятате, че вдигаме прекалено много шум, така ли? — възкликна жената. — Аз не смятам, че вдигаме прекалено много шум. Мислиш ли, че вдигаме прекалено много шум, Ейви? — Тя погледна мъжа си, който изглежда не знаеше какво да каже.

— Отговори ми! — скара му се тя и това веднага развърза устата му.

— Не, не бих казал — задърдори съпругът. — Не е правилно някой да твърди подобно нещо…

В този момент мобилният телефон на Сигурдур Оли иззвъня. Младият детектив не го държеше из джобовете си както Ерлендур, а го носеше в елегантно калъфче, закачено на колана на прилепналия му панталон. Той помоли семейството да го извини, изправи се и отговори на обаждането. Беше Ерлендур.

— Можеш ли да дойдеш в апартамента на Холберг? — попита той.

— Какво става?

— Ще копаем по-надълбоко — отвърна възрастният полицай и затвори телефона.

 

 

Когато Сигурдур Оли пристигна в Нордурмири, Ерлендур и Елинборг вече бяха на мястото. Инспекторът стоеше на вратата на мазето и пушеше цигара, а полицайката беше вътре в апартамента. Доколкото детективът успя да види, колежката му се правеше на хрътка и душеше из апартамента, сякаш търсеше точно определена миризма. Сигурдур Оли погледна към Ерлендур, който сви рамене, хвърли цигарата си в градината и двамата заедно влязоха вътре.

— На какво ти мирише тук? — обърна се инспекторът към по-младия си колега и последният започна да души въздуха също като Елинборг. Единствено Ерлендур не се включи в акцията, понеже имаше закърняло обоняние след дългите години интензивно пушене.

— Когато за пръв път влязох в апартамента — започна колежката им, — си помислих, че мирише така, сякаш в сградата или в апартамента живеят коне. Напомняше ми конска миризма — миризма на обувки за езда, на седла. На конски изпражнения. С една дума, на конюшня. Беше същата миризма като в първия апартамент, който аз и съпругът ми купихме. Но и там виновниците не бяха любители на коне. Беше смесица от мръсотия и увеличаваща се влага. Радиаторите бяха капали по килима и паркета с години, без някой да ги поправи. Бяхме превърнали втората баня в друго помещение, но водопроводчиците си бяха свършили много лошо работата — просто бяха запушили дупката със слама, изливайки тънък слой бетон отгоре. Затова от ремонтираното място винаги миришеше на канал.

— Което значи какво? — попита Ерлендур.

— Миризмата тук е същата и даже е по-силна. На избила влага, мръсотия и канални плъхове.

— Имах среща с Марион Брием — каза инспекторът, несигурен дали бяха чували това име. Както винаги, Марион е проучил основно Нордурмири и е достигнал до заключението, че наличието на блатиста почва тук е доста важно обстоятелство.

Елинборг и Сигурдур Оли се спогледаха.

— Навремето Нордурмири е било самостоятелно селище в средата на Рейкявик — продължи Ерлендур. — Къщите са построени през войната или непосредствено след нея. Исландия станала република и кръстили улиците на герои от преданията — Гунарсбраут, Скегягата и така нататък. Обществото на Нордурмири било много пъстро — от заможни хора, дори богаташи, до такива без пукната пара, които живеели под наем в евтини сутеренни жилища като това. Доста хора от старото поколение, като Холберг, живеят в Нордурмири, въпреки че по-голямата част от тях са доста по-цивилизовани от него, и повечето обитават точно такива апартаменти.

Инспекторът замълча за момент.

— Този вид сутеренни жилища са много характерни за Нордурмири. Първоначално в мазетата е нямало апартаменти, ала собствениците им са ги преустроили, направили са кухни и стаи и са ги превърнали в място за живеене. Преди това тези мазета са служели като места, където се е вършела работата за самостоятелните жилища, както ги нарече Марион. Разбирате ли за какво говоря?

Двамата поклатиха глави.

— Вярно, вие сте твърде млади — нарочно каза инспекторът, знаейки, че това ще ги подразни. — В мазетата като това са живеели прислужничките в домовете на богаташите. Тук са били стаите им. Имало е също и перално помещение, стая за приготвяне на саздърма и готвене, килери, бани, неща от този род…

— Сигурно е приятно да живееш в тресавище — саркастично отбеляза Сигурдур Оли.

— Ще ни кажеш ли нещо важно, или не? — попита Елинборг.

— Основите под тези мазета… — продължи Ерлендур.

— Това ще е нещо ново — подметна детективът на колежката си.

— … са точно от този тип — продължи инспекторът, без да позволи остроумията на Сигурдур Оли да прекъснат мисълта му. — Ако говорите с някой водопроводчик, както е направил Марион Брием…

— Откъде се взе изобщо този Марион Брием? — попита детективът.

— … ще ви каже, че водопроводчиците са викани често в Нордурмири, за да оправят проблеми, които може да са се появили години, дори десетилетия след като къщите са били построени на мочурливата почва. Такива проблеми не възникват навсякъде, но на някои места могат да се видят отвън на къщите. Много от сградите са с каменисто покритие и там, където камъните свършват, може да се види голата стена на къщата над земното ниво. Ивица, дълга трийсетина или шейсетина сантиметра. Важното е, че земните пластове под къщите се свличат надолу.

Ерлендур забеляза, че колегите му бяха спрели да се смеят.

— В бизнеса с недвижими имоти това се нарича скрит дефект и подобни проблеми са трудни за разрешаване. Когато къщите потъват надолу, тежестта им притиска тръбите на канализацията и те се пукват под пода. Без да разбереш, основите ти започват да се пълнят с нечистотиите от тоалетната. Може да не го разбереш с години, защото бетонът спира миризмата. Но се образува мухъл, тъй като в повечето стари къщи отводнителният канал за топлата вода е свързан с канализационната тръба и когато топлата вода протече долу, парата се издига над повърхността. Така се деформира и паркетът.

Инспекторът забеляза, че вече бе успял да прикове цялото им внимание.

— И Марион ти е казал всичко това? — попита Сигурдур Оли.

— За да се разреши проблемът, трябва да се разбие пода и да се стигне до основите, за да се поправи спуканата тръба — продължи Ерлендур. — Водопроводчиците казали на Марион, че понякога, когато пробиват пода, отдолу намират кухини. Основната плоча е доста тънка на места и отдолу има въздух. Земните пластове потъват с по половин, а понякога и с цял метър заради мочурливата почва.

Сигурдур Оли и Елинборг се спогледаха.

— Значи и тук има кухина под пода? — попита полицайката, потропвайки с крак по подовата настилка.

Инспекторът се усмихна.

— Марион успя да намери водопроводчика, който е идвал в къщата в годината на националния фестивал. Всички помним тази година и водопроводчикът си спомня ясно, че е идвал тук заради влага, избила по пода.

— Какво се опитваш да ни кажеш? — попита детективът.

— Водопроводчикът пробил пода. Основната плоча тук не е много дебела и на много места отдолу е кухо. Човекът си спомня добре посещението, защото бил шокиран от обстоятелството, че Холберг не му позволил да довърши работата си.

— Как така?

— Водопроводчикът пробил пода и поправил тръбата, но след това Холберг го изхвърлил и му казал, че ще довърши сам. И го направил.

Възцари се мълчание, нарушено от възклицанието на Сигурдур Оли:

— Ах, този Марион Брием!

Той продължи да повтаря името отново и отново, опитвайки се да си го спомни. Ерлендур беше прав. Бе прекадено млад, за да помни Марион от годините му в службата. Повтаряше името, сякаш беше някаква загадка, след което изведнъж спря, замисли се и попита:

— Я почакай! Кой е този Марион Брием? Що за име е това? Това жена ли е, или мъж? — Сигурдур Оли отправи въпросителен поглед към инспектора.

— Понякога и аз се чудя — отвърна възрастният полицай и извади мобилния си телефон.