Арналдур Индридасон
Стъклен град (25)

23

Елинборг откри Клара, сестрата на Гретар. Опитите й да открие другата жертва на Холберг — жената от Хусавик, както я наричаше Ерлендур — не дадоха резултат. Всички жени, с които разговаря, реагираха по един и същ начин — с огромна и искрена изненада, последвана от толкова пламенен интерес, че полицайката трябваше да приложи всички похвати от дебелите книги, за да избегне разкриването на подробности по случая. Елинборг знаеше, че колкото и тя, и останалите полицаи, издирващи жената, да предупреждаваха, че случаят е деликатен и не бива да се дискутира с други хора, това нямаше да спре мълвата и до вечерта всички щяха да бъдат в течение.

Клара посрещна Елинборг на вратата на своя спретнат апартамент, който се намираше в Селяверфи, в покрайнините на Брайдхолт. Тя беше стройна жена, към петдесетте, тъмнокоса, облечена с джинси и син пуловер. Пушеше цигара.

— Вие ли сте ходили при майка ми? — попита тя, след като полицайката се представи и Клара я покани да влезе. Беше много дружелюбна.

— Колегата ми Ерлендур е говорил с нея — отвърна Елинборг.

— Според нея не се е чувствал много добре — каза Клара, като въведе гостенката в хола и й предложи да седне. — Постоянно прави такива глупави коментари.

Елинборг не отговори.

— Днес си взех почивен ден — рече домакинята, сякаш за да обясни защо полицайката я завари да се мотае вкъщи по обед и да пуши цигари.

Обясни, че работи за пътническа агенция. Съпругът й бил на работа, а двете й деца били напуснали семейното гнездо. Гордо заяви, че дъщеря й следва медицина. Едва бе загасила цигарата си, когато извади друга и я запали. Елинборг учтиво се закашля, но събеседничката й не разбра намека.

— Прочетох за Холберг във вестниците — каза Клара, като че ли за да спре с брътвежите си. — Мама каза, че мъжът разпитвал за Гретар. Ние бяхме полубрат и полусестра. Забравила е да ви каже това. Имаме една майка, а бащите и на двама ни са починали отдавна.

— Не знаехме това.

— Искате ли да видите нещата, които разчистих от апартамента на Гретар?

— Да, ако не възразявате — отговори Елинборг.

— Жилището му беше мръсна дупка. Да не би да сте го открили? — изгледа я Клара и жадно всмука цигарения дим.

— Не, не сме — поклати глава полицайката, — а и, откровено казано, не търсим него. — Тя отново се закашля. — Минал е повече от четвърт век от изчезването му и…

— Не знам как стана — прекъсна я Клара, като издиша гъстия облак дим. — С него почти не поддържахме връзка. Той беше доста по-голям от мен, пълен егоист и негодник. Никога не говореше за себе си, обиждаше мама, а после крадеше и от двете ни при първия удобен случай. Тръгна си от къщи и не го видяхме повече.

— Значи не сте познавали Холберг? — попита Елинборг.

— Не.

— А Елиди?

— Кой е Елиди?

— Няма значение.

— Не познавам обкръжението на Гретар. Когато изчезна, някой си Марион се свърза с мен и ме заведе там, където бе живял. Ужасно мръсна дупка. В стаята миришеше отвратително, подът бе затрупан от боклуци… Навсякъде се въргаляха оглозгани овчи главички и имаше размазана ряпа. Гретар само това ядеше.

— Марион, така ли? — попита Елинборг.

Не беше от толкова дълго в Службата, за да знае името му.

— Да, така се казваше полицаят.

— Спомняте ли си да е имало фотоапарат сред вещите на брат ви?

— Това бе единственото нещо в стаята, което беше цяло. Взех го, но никога не съм го използвала. Полицията смяташе, че е откраднат, а аз не одобрявам такива неща. Държа го долу, в килера на мазето. Искате ли да го видите? Заради него ли сте дошли?

— Може ли да го погледна? — помоли полицайката.

Клара стана. Помоли Елинборг да изчака за момент и отиде до кухнята да вземе връзка ключове. Двете излязоха в коридора и слязоха долу в мазето. Сестрата на Гретар запали осветлението, приближи се до една от вратите и я отвори. Вътре беше пълно със стари непотребни вещи: шезлонги и юргани, ски екипировка и принадлежности за лагеруване. Полицайката забеляза син масажор за крака и шейкър.

— Беше в една кутия тук някъде — каза Клара и се вмъкна в килера между купчините стари вещи. Наведе се и вдигна кафява картонена кутия. — Събрах тук всичките вещи на Гретар. Той не притежаваше нищо ценно, освен този фотоапарат.

Жената отвори кутията и тъкмо щеше да извади нещата от нея, ала Елинборг я спря.

— Не вадете нищо — каза тя и протегна ръка, за да я вземе. — Никога не се знае колко ценно може да се окаже съдържанието й.

Клара й подаде кутията с обидено изражение и полицайката я отвори. Вътре имаше три опърпани криминалета, ножче, няколко монети и фотоапаратът — джобен размер, модел „Кодак Инстаматик“, за който Елинборг си спомни, че беше популярен коледен подарък преди години. Не беше горда придобивка за човек, запален по фотографията, но вършеше предназначението си. Нямаше никакви ленти. Ерлендур специално я бе помолил да провери дали са останали някакви ленти, ето защо тя извади кърпичка, завъртя камерата и установи, че и в нея липсва лента. В кутията нямаше никакви снимки.

— Тук има и всякакви ванички за проявяване и консумативи — съобщи Клара, сочейки към килера. — Мисля, че сам е проявявал снимките. Има също и фотографска хартия. Сигурно вече е неизползваема.

— Ще трябва да взема и тях — рече Елинборг и домакинята й отново се разрови в боклуците.

— Знаете ли дали е пазел лентите си и виждали ли сте изобщо ленти у тях? — попита полицайката.

— Не — отвърна Клара и се наведе да вземе ваничките за проявяване.

— А да имате представа къде може да ги е държал?

— Не.

— А да знаете защо е правил снимките?

— Ами, предполагам, че е обичал да снима.

— Имам предвид обектите от снимките… Виждали ли сте някои от фотографиите му?

— Не, никога не ми ги е показвал. Както ви казах, не контактувахме много. Не знам и къде са снимките му. Гретар беше ужасен нехранимайко — заяви тя, несигурна дали вече не го беше казала, след което сви рамене.

— Бих искала да взема тази кутия — рече Елинборг. — Надявам се, че не е проблем. Ще ви я върна бързо.

— Какво става всъщност? — попита Клара, за първи път проявявайки интерес към полицейското разследване и въпросите, касаещи брат й. — Знаете ли къде е Гретар?

— Не — заяви уверено посетителката й, опитвайки се да разсее всяко съмнение. — Не сме научили нищо ново. Абсолютно нищо.

 

 

Имената на двете жени, които били с Колбрун в нощта на изнасилването, фигурираха в полицейските доклади на разследването. Ерлендур нареди да ги издирят и се оказа, че и двете са от Кефлавик, но вече не живееха там.

Малко след инцидента едната се бе омъжила за американец от базата на НАТО и сега живееше в Съединените щати, а другата се бе преместила от Кефлавик в Стикишолмур. Регистрацията й все още беше на този адрес. Инспекторът се чудеше дали да загуби цял ден в пътуване до Стикишолмур или да й се обади по телефона с надеждата, че това би било достатъчно.

Английският му не беше добър и той помоли Сигурдур Оли да потърси жената в Америка. Колегата говори със съпруга й. Жената починала преди петнайсет години. От рак. Била погребана в САЩ.

Ерлендур позвъни в Стикишолмур и не срещна пречки в откриването на втората жена. Обади се първо в дома й, но му казаха, че е на работа. Беше сестра в тамошната болница.

Жената изслуша въпросите на инспектора, но каза, че за съжаление не може да му помогне.

— Холберг е бил убит — добави инспекторът — и смятаме, че убийството му може да е свързано с този инцидент.

— Видях го в новините — отвърна медицинската сестра.

Името й беше Агнес и Ерлендур се опита да си я представи по гласа й. Първоначално в съзнанието му изникна дейна, корава жена на около шейсет, с наднормено тегло заради задъханото й дишане. След това обърна внимание на кашлицата й на пушач и Агнес придоби друг образ — изведнъж стана слаба като клечка, с пожълтяла кожа и ужасни бръчки. Неприятната й кашлица се повтаряше на равни интервали.

— Спомняте ли си въпросната нощ в Кефлавик? — попита полицаят.

— Прибрах се вкъщи преди тях — отговори Агнес.

— С вас е имало трима мъже…

— Прибрах се с мъж на име Гретар. Още тогава го казах на полицията. Не ми е приятно да говоря за това.

— За мен е ново това, че сте се прибрали с Гретар — рече Ерлендур, прелиствайки докладите пред себе си.

— Казах го на колегите ви, когато ми зададоха същия въпрос. — Тя се изкашля отново, но този път се опита да му спести грачещите звуци. — Извинете, така и не успях да откажа тези проклети цигари. Гретар беше просто един загубеняк. Не съм го виждала след това.

— Откъде се познавахте с Колбрун?

— Бяхме колежки, преди да започна да уча за сестра. Работехме в един магазин в Кефлавик, който затвориха преди много време. Това беше първият и последен път, в който излязохме някъде заедно. Разбираемо е защо.

— Повярвахте ли на Колбрун, когато съобщи за изнасилването?

— Не знаех за това, преди полицаите да дойдат у нас и да започнат да ме разпитват за онази нощ. Не мога да си представя, че би излъгала за такова нещо. Колбрун беше почтено момиче. Напълно честна бе във всичко, което правеше, въпреки че ангелите й бяха слаби. Беше лесно ранима и преживяваше твърде дълбоко нещата. Не беше силен характер. Може да прозвучи грубо, но не беше забавен тип човек, ако разбирате какво имам предвид. Около нея не се случваха интересни неща…

Агнес замълча за момент, а Ерлендур я изчака да заговори отново.

— Не обичаше да излиза и ми костваше много да я придумам да излезе с мен и приятелката ми Хелда онази вечер. Хелда се премести в Америка, но почина преди много години, може би знаете за това. Колбрун бе толкова затворена и самотна, че ми се прииска да направя нещо за нея. Съгласи се да дойде на танците, след това се присъедини към нас у Хелга, но не след дълго поиска да си ходи. Тръгнах си преди нея и наистина не знам какво се е случило там. Не дойде на работа в понеделник и си спомням, че й позвъних, но не отговори. Няколко дни по-късно полицаите дойдоха да ме разпитат за Колбрун. Не знаех какво да мисля. Не бях забелязала нищо странно у Холберг. Беше много обаятелен, доколкото си спомням. Много се изненадах, когато полицаите споменаха за изнасилване.

— Очевидно е правел добро впечатление — изтъкна инспекторът. — Любимец на жените, така мисля, че чух да го описват.

— Спомням си, че идваше в магазина.

— Холберг ли?

— Да. Мисля, че заради това седнаха при нас онази вечер. Каза, че е счетоводител от Рейкявик, но е било лъжа, нали?

— Всички са работели на пристанището и фара. Какъв е бил магазинът, в който сте работели?

— Беше бутик. Продавахме дамско облекло. Също и бельо.

— И той е идвал там?

— Да. Предишния ден. В петък. Навремето трябваше да се върна към всичко това и затова го помня толкова добре. Каза, че търси нещо за жена си. Обслужих го и когато го видях на танците, той се държеше тъй, сякаш се познаваме.

— Имали ли сте контакти с Колбрун след инцидента? Говорили ли сте с нея за случилото се?

— Тя не се върна повече в магазина и, както казах, не знаех какво се е случило, докато полицаите не започнаха да ме разпитват. Не бяхме толкова близки. Няколко пъти се опитах да се свържа с нея, след като не дойде на работа, и дори отидох да я потърся у тях, но не си беше вкъщи. Не исках да я безпокоя повече. Тя си беше такава. Потайна. След това сестра й дойде и каза, че Колбрун напуска работа. Чух, че починала няколко години по-късно. Тогава вече живеех тук, в Стикишолмур. Било е самоубийство, нали? Така разбрах.

— Починала е, да — отвърна Ерлендур и благодари учтиво на Агнес, че се е съгласила да говори с него.

 

 

Мислите му се насочиха към мъж на име Свен, за когото четеше в момента. Бе оцелял след буря в Мосфелшайди. Страданието на спътниците му и тяхната смърт не бяха успели да му повлияят. Той беше най-добре екипиран от пътниците и единствен бе успял да стигне до цивилизацията жив и здрав, а първото нещо, което бе направил, след като в най-близката ферма се погрижили за него, било да нахлузи кънки и да се пързаля весело на близкото езеро.

В същото време другите измръзвали до смърт в пустошта.

След тази случка получил заслужено прозвището Свен Бездушния и вече го наричали само така.