Арналдур Индридасон
Стъклен град (21)

19

Марион Брием отбори вратата. Ерлендур не го бе предупредил, че ще се отбие. На връщане от Сандгерди бе решил да поговори с Марион, преди да се прибере вкъщи. Беше шест часа следобед, но навън беше вече тъмно. Домакинът го покани вътре и помоли да бъде извинен за безпорядъка. Апартаментът беше малък — хол, спалня, баня и кухня — и беше пример за това колко небрежни можеха да станат хората, когато живеят сами. Навсякъде бяха разпилени вестници, списания и книги, килимът бе изтъркан и мръсен, а до кухненската мивка бяха натрупани неизмити чинии. Светлината от настолната лампа едва успяваше да освети тъмната стая. Марион каза на Ерлендур да премести вестниците от един от столовете на пода и да седне там.

— Не ми каза, че си участвал в случая — започна инспекторът.

— Не беше сред големите ми постижения — отвърна Марион и извади цигари от една кутия с малките си, слабички ръце, отправяйки му обичайния си измъчен поглед. Главата му изглеждаше твърде голяма в сравнение с деликатно изваяното му тяло.

Ерлендур отказа поканата за цигара. Знаеше, че домакинът му все още следи интересните случаи и търси информация от колегите, които продължаваха да работят в полицията, като от време на време дори се намесваше в някои от тях.

— Искаш да знаеш повече за Холберг, нали? — попита Марион.

— Както и за приятелите му — отвърна инспекторът и седна, след като премести купчината вестници. — И за Рунар от Кефлавик.

— Старият Рунар от Кефлавик… — въздъхна Марион. — Веднъж щеше да ме убие.

— Вече не е способен да го направи — превърнал се е в истинска развалина.

— Значи сте се срещнали. Той има рак, знаеше ли? Въпрос по-скоро на седмици, отколкото на месеци.

— Не, не знаех — отвърна Ерлендур и си представи изпитото, скулесто лице на Рунар. Как носът му течеше, докато събираше шумата в градината.

— Имаше изключително могъщи приятели в министерството. Затова се задържа. Препоръчах да бъде уволнен. Но той получи само предупреждение.

— Спомняш ли си Колбрун?

— Най-окаяната жертва, която някога съм виждал — рече Марион. — Не я познавах добре, но знам, че не би излъгала за нищо. Тя повдигна обвиненията срещу Холберг и описа отношението на Рунар към нея, както сам знаеш. В случая с Рунар трябваше да реша между неговата и нейната дума, но показанията й бяха убедителни. Не е трябвало да я отпраща, със или без бельото. Холберг я беше изнасилил. Това беше очевидно. Изправих ги един срещу друг, Холберг и Колбрун. И нямаше никакво съмнение.

— Изправил си ги един срещу друг?

— Беше грешка. Мислех си, че ще помогне. Бедната жена.

— Как го направи?

— Постарах се да изглежда като съвпадение, като случайност. Не осъзнавах… Не би трябвало да ти казвам всичко това. Бях стигнал до задънена улица в разследването. Тя твърдеше едно, а той казваше съвсем друго. Повиках и двамата по едно и също време, за да се срещнат.

— Какво стана?

— Колбрун изпадна в истерия и се наложи да повикаме лекар. Не бях виждал такова нещо преди, а и след това…

— Ами той?

— Само стоеше и се хилеше нагло.

Ерлендур замълча за момент.

— Мислиш ли, че детето е било негово?

Марион сви рамене.

— Колбрун твърдеше така докрая.

— Казвала ли ти е някога за друга жена, изнасилена от Холберг?

— Имало е и друга ли?

Инспекторът повтори това, което Елиди му беше казал, и описа в основни линии цялото разследване. Марион Брием седеше и пушеше цигарата си, докато слушаше. Гледаше втренчено госта си с малките си, будни и проницателни очи. Никога нищо не им убягваше. В момента сканираха един уморен мъж на средна възраст с тъмни кръгове под очите, неколкодневна брада, дебели рошави вежди, гъста, несресана червеникавокафява коса, здрави зъби, които понякога лъсваха зад бледите му устни, и уморен взор, който бе станал свидетел на най-черната утайка от човешката тиня. Очите на Марион Брием бяха пълни със съжаление, съзирайки собственото си „аз“ в инспектора.

Ерлендур беше под ръководството на Брием, когато постъпи в Службата, и дължеше на него всичко, което бе научил в тези първи години. Също като Ерлендур, и Марион не беше станал старши следовател и винаги бе работил по рутинни разследвания, но имаше огромен опит. Притежаваше безпогрешна памет, която се бе запазила с годините. Всичко видяно и чуто биваше категоризирано, записано и съхранено в безграничното пространство в мозъка му и след време изникваше без никакви усилия. Брием можеше да си спомни стари случаи с най-малки подробности и беше източник на мъдрост за всяка сфера от исландската криминология. Способността му за дедукция и логическо мислене бе поразителна.

Като колега Марион Брием беше твърде педантично, стриктно и непоносимо дърто копеле, както веднъж Ерлендур го бе описал на Ева Линд, когато бе станало въпрос за него. Години наред в отношенията със стария му наставник зееше голяма пропаст и двамата бяха стигнали дотам, че едва си обелваха дума. Ерлендур чувстваше, че е разочаровал Марион по някакъв необясним за него начин. Когато започна да си мисли, че това е станало прекалено очевидно, за негово облекчение наставникът му внезапно се пенсионира.

След като Брием напусна работа, отношенията им сякаш се нормализираха. Напрежението отслабна и съревнованието малко или много изчезна.

— Ето защо ми хрумна да се отбия и да видя какво си спомняш за Холберг, Елиди и Гретар — рече накрая Ерлендур.

— Не се надяваш, че ще намериш Гретар след всичките тези години, нали? — попита Марион и инспекторът забеляза угриженост в изражението му.

— Колко далече стигна с него?

— Докъде да стигна, след като случаят не беше от първостепенна важност? — разпери ръце домакинът. Инспекторът се зарадва за миг, долавяйки нотка на извинение. — Вероятно е изчезнал през почивните дни на националния фестивал в Тингвелир. Говорих с майка му и приятелите му, с Елиди и Холберг, с всичките му колеги. Гретар работеше в Аймскип като хамалин. Всички си мислеха, че е паднал в морето. Казаха, че ако се е запилял в някой трюм, със сигурност щели да го намерят.

— Къде са били Холберг и Елиди, когато Гретар е изчезнал? Спомняш ли си?

— И двамата казаха, че са били на фестивала, и ние го потвърдихме. Но, разбира се, точното време на изчезването му беше неясно. Никой не го бе виждал от две седмици, когато майка му ни се обади. Да не би да имаш идея? Нова следа ли си намерил?

— Не — отвърна Ерлендур. — Не го търся. Стига да не се е появил от нищото и да е убил стария си приятел Холберг, може да си стои в неизвестност колкото си иска. Опитвам се да разбера що за птици са били Холберг, Елиди и Гретар.

— Бяха отрепки. И тримата. Познаваш Елиди, а Гретар не падаше по-долу от него. Но беше страхливец. Имах си работа с него по повод една кражба — началото на жалка и мизерна престъпна кариера. Работеха заедно на пристанището и на фара. Така се бяха запознали. Елиди беше безмозъчният садист. Сбиваше се при всяка възможност и нападаше по-слабите. Едва ли се е променил. Холберг беше главатарят. Най-умният от тях. Отърва се лесно за случая с Колбрун. Когато навремето взех да разпитвам за него, хората отказваха да говорят. Гретар просто се беше лепнал за тях. Беше страхлив и несамоуверен, но имах усещането, че е от тихите дълбоки води.

— Рунар и Холберг познавали ли са се отпреди?

— Не мисля.

— Още не сме го обявили публично — каза Ерлендур, — но намерихме бележка върху тялото.

— Каква бележка?

— Убиецът е написал „Аз съм той“ на лист хартия и го е оставил Върху Холберг.

— Аз съм той, така ли?

— Не предполага ли това, че са били роднини?

— Освен ако не е месиански комплекс. Религиозен маниак.

— Според мен по-скоро става въпрос за роднинска връзка.

— „Аз съм той?“ Какво е искал да каже с това? Какъв е смисълът?

— Ще ми се да знаех — отвърна инспекторът.

Ерлендур се изправи и сложи шапката си с думите, че трябва да се прибира. Марион попита как е Ева Линд, а баща й отвърна, че се справя с проблемите си, без да спомене нищо друго. Брием го изпрати до вратата и двамата си стиснаха ръцете. Докато инспекторът слизаше по стълбите, домакинът му изведнъж извика:

— Ерлендур! Почакай, Ерлендур!

Полицаят се обърна и погледна към Марион, който стоеше на входната врата. Забеляза как годините са оставили своя белег върху респектиращия му някога вид, как леко прегърбените рамене са заличили достойнството му, а сбръчканото му лице носи белезите на нелек житейски път. Отдавна не бе идвал тук и се замисли как времето променя хората.

— Не позволявай нищо, което откриеш за Холберг, да ти се отрази! — посъветва го Брием. — Не му позволявай да убие у теб нещо, от което не си решил и бездруго да се освободиш. Не му позволявай да спечели. Това е всичко, което исках да ти кажа.

Ерлендур стоеше под дъжда, несигурен какво точно означава този съвет. Марион му кимна за довиждане.

— Каква беше кражбата?

— Коя кражба? — попита Брием, като отново отвори вратата.

— Която Гретар е извършил. Какво е обрал?

— Едно фото. Имаше нещо като мания за снимки. Постоянно снимаше.

 

 

По-късно вечерта двама мъже, облечени с кожени якета и черни кожени ботуши, завързани с връзки до прасците, почукаха на вратата на Ерлендур и прекъснаха почивката му във фотьойла. Той се бе прибрал вкъщи и бе позвънил на Ева Линд, ала не получи отговор. Тогава бе седнал да изяде порциите пиле, върху които бе седнал предишната вечер, заспивайки във фотьойла. Двамата мъже търсеха Ева Линд. Инспекторът никога не ги бе виждал, както не бе виждал и дъщеря си, откакто му сготви вкусната месна яхния.

Физиономиите им бяха безмилостни, когато попитаха Ерлендур къде могат да я намерят, и се опитаха да надникнат в апартамента, без да се притесняват от присъствието му. Полицаят ги попита защо я търсят. Двамата решиха, че дъртият мръсник я крие вътре. Баща й искаше да узнае дали им дължи пари. „Гледай си работата“, отвърнаха му те. Той им каза да вървят по дяволите. Те на свой ред — „Майната ти“. Ерлендур тъкмо се канеше да затвори вратата, когато единият я препречи с крак.

— Дъщеря ти е шибана кучка! — извика. Носеше кожени панталони.

Ерлендур въздъхна. Какъв дълъг и отегчителен ден.

Чу как капачката на коляното изпука и се строши, а вратата се затръшна с такава сила, че горните панти изхвърчаха от рамката.