Арналдур Индридасон
Стъклен град (18)

16

Когато Ерлендур се върна вкъщи, не завари Ева Линд в апартамента. Опита се да последва съвета й да не се притеснява къде е, дали ще се прибере и в какво състояние ще бъде, ако се прибере. Беше се отбил в едно заведение за бързо хранене и бе взел оттам пържено пиле за вечеря. Остави плика на един стол и тъкмо сваляше палтото си, когато усети апетитния аромат на сготвена храна. Не бе усещал този аромат в кухнята си от доста дълго време. Обичайното му меню се състоеше от хамбургери, пържено пиле, полуфабрикати, варени овнешки главички и извара — все безвкусни ястия, които притопляше в микровълновата. Не помнеше кога за последно си бе приготвял нормална вечеря. Не помнеше дори кога за последно му се бе приисквало да сготви.

Той отиде бавно до кухнята, сякаш очакваше да открие натрапник, и видя, че масата бе сложена за двама, и то с красивия сервиз, който съвсем бе забравил, че има. До всяка чиния стоеше чаша за вино на високо столче, бяха сложени кърпи, а червени свещи горяха в два свещника, които Ерлендур не бе виждал преди.

Пристъпи малко по-навътре и видя, че нещо се готви в голяма тенджера. Повдигна капака и отдолу се разкри апетитната гледка на месна яхния. Капчици олио цвърчаха и обливаха парченцата ряпа, картофи, кубчета месо и подправки, и от това нещо се носеше аромат, изпълващ апартамента с миризмата на истинска, домашно приготвена храна. Ерлендур застана над тенджерата и вдиша уханието на задушените зеленчуци и месо.

— Трябваше да изляза за още зеленчуци — обади се Ева Линд от вратата на кухнята.

Инспекторът не я беше чул да влиза. Дъщеря му носеше неговия анорак и държеше в ръка плик с моркови.

— Откъде знаеш да готвиш месна яхния? — попита Ерлендур.

— Мама често я правеше — каза Ева. — Веднъж, когато не злословеше по твой адрес, каза, че месната яхния ти е любимата манджа. После добави, разбира се, че си копеле.

— Била е права и за двете неща — каза полицаят.

Гледаше как дъщеря му реже морковите и ги добавя в тенджерата при другите зеленчуци. Тогава му дойде наум, че това е миг на истински семеен живот, в който беше едновременно тъжен и щастлив. Но не си позволи лукса да се надява, че това щастие ще трае дълго.

— Намерихте ли убиеца? — попита Ева Линд.

— Елиди ти изпраща поздрави — вместо отговор каза Ерлендур.

Думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да се наслади на отсъствието на зверове като рецидивиста в тази приятна обстановка.

— Елиди? Та той е в „Литла-Храун“! Знае ли коя съм?

— Отрепките, които разпитвам, споменават името ти от време на време — въздъхна инспекторът. — Мислят си, че така ме изкарват от равновесие.

— А така ли е?

— В някои случаи. Като сега с Елиди. Откъде го познаваш? — попита предпазливо Ерлендур.

— Чувала съм разни истории за него. Виждали сме се веднъж преди години. Беше си залепил развалените зъби със синтетично лепило. Не го познавам добре.

— Той е пълен идиот.

Не говориха повече за престъпника. Когато седнаха да вечерят, Ева Линд наля вода в чашите за вино, а баща й яде толкова много, че сетне едва успя да се дотътри до хола. Потъна в дрямка там с дрехите си и спа лошо чак до сутринта.

Този път си спомни по-голямата част от кошмара. Беше същият сън, който го бе посетил предишните нощи, и който всеки път се бе изплъзвал от паметта му на сутринта.

 

 

Ева Линд му се яви така, както никога преди не я бе виждал — обляна от светлина, идваща отнякъде, но той не знаеше откъде, облечена с красива лятна рокля, стигаща чак до глезените й, с тъмна, дълга до кръста коса — картината бе съвсем ясна и изпълнена с уханието на лято. Дъщеря му закрачи към него, или по-скоро се понесе, помисли си той, защото не виждаше тя да докосва земята, не виждаше нищо наоколо — виждаше само тази ослепителна светлина и Ева Линд в средата й. Тя идваше към него, усмихната широко, и той видя как разтваря ръце, и усети нетърпението си да я прегърне, но дъщеря му не се отпусна в обятията му, а му подаде снимка, след което светлината изчезна, а с нея и Ева Линд, и той остана да държи снимката, която не можеше да бъде друга, освен снимката от гробището. Тогава снимката се съживи и той влезе в нея, погледна към мрачното небе и усети как върху лицето му се излива дъжд, а когато погледна надолу, видя надгробния камък, който се отмести назад, гробът се отвори в нощта и се появи ковчегът. Той се отвори и Ерлендур видя момиченцето в ковчега, срязано през гърдите, и изведнъж детето отвори очи и го погледна, отвори уста и той чу нейните жални вопли от гроба.

 

 

Събуди се, дишайки учестено, и остана да се взира в тъмното, докато не събере мислите си. Извика на Ева Линд, но не получи отговор. Отиде до стаята й, ала усети отсъствието й още преди да отвори вратата. Знаеше, че бе излязла.

 

 

След като проучиха регистъра на жителите на Хусавик, Елинборг и Сигурдур Оли изготвиха списък от сто седемдесет и шест жени, които бяха потенциални жертви на изнасилване от Холберг. Всичко, с което разполагаха, за да съкратят този списък, бяха думите на Елиди, че било „същата работа“, ето защо използваха годините на Колбрун като отправна точка и включиха всички пет години по-млади и пет години по-възрастни от нея жени. На пръв поглед жените можеха да се разделят на три групи — една четвърт от тях все още живееха в Хусавик, половината се бяха преместили в Рейкявик, а последната четвърт бяха разпръснати из Исландия.

— Навсякъде са — въздъхна Елинборг, гледайки списъка, преди да го подаде на Ерлендур.

Тя забеляза, че възрастният полицай е по-разсеян от обикновено. Брадата му беше на няколко дни, порасналата му коса бе рошава и стърчеше във всички посоки, а костюмът му бе смачкан и развлечен и се нуждаеше от химическо чистене. Елинборг се зачуди дали да отбележи това, но мрачното му изражение я отказа.

— Как спиш тези дни, Ерлендур? — предпазливо попита тя.

— По задник — отвърна той.

— И сега какво? — намеси се Сигурдур Оли. — Ще отидем направо при всяка от жените и ще ги попитаме дали не са били изнасилени преди четиридесет години? Не е ли малко… нетактично?

— Не виждам друг начин. Да започнем с тези, които са се преместили от Хусавик — отговори инспекторът. — Ще започнем да търсим в Рейкявик и междувременно ще се опитаме да съберем допълнителна информация за тази жена. Ако този глупав негодник Елиди не ни лъже, Холберг е казал за нея на Колбрун. Доста вероятно е тя да го е казала на сестра си или на Рунар. Трябва да се върна в Кефлавик.

— Може би има начин да съкратим малко списъка — рече детективът след кратък размисъл.

— Да го съкратим ли? — попита Елинборг. — Как?

— Току-що ми хрумна нещо — оживи се Ерлендур.

— Какво? — стана нетърпелива колежката му.

Днес се бе появила на работа с нова, светлозелена рокля, на която, изглежда, никой не обърна внимание.

— Роднинска връзка, наследственост и болест — започна възрастният полицай.

— Дотук добре — каза Сигурдур Оли.

— Да предположим, че Холберг е бил изнасилвач. Нямаме представа колко точно жени е изнасилил. Знаем за две и по-точно за една със сигурност. Въпреки че го е отрекъл, всички факти сочат, че наистина е изнасилил Колбрун. Бил е баща на Аудур, или поне по това предположение се налага да работим… следователно по тази логика може да е имал и друго дете от жената в Хусавик.

— Друго дете ли? — учуди се Елинборг.

— Преди Аудур — допълни Ерлендур.

— Това не е ли малко вероятно? — усъмни се Сигурдур Оли.

Инспекторът вдигна рамене.

— Значи искаш да оставим в списъка само жените, които са имали дете точно преди Колбрун… кога беше това, хиляда деветстотин шейсет и четвърта, нали?

— Не би било лоша идея.

— Този нерез може да има деца навсякъде — отбеляза Елинборг.

— Вярно е. Но не е задължително да е извършил повече от едно изнасилване, което значи, че ще стреляме на сляпо — отбеляза Ерлендур. — Открихте ли от какво е умряла сестра му?

— Не, работя по въпроса — каза Сигурдур Оли. — Опитах се да разбера нещо за семейството им, но нищо не излезе.

— Аз проверих Гретар — рече Елинборг. — Изчезнал е изведнъж, сякаш е потънал вдън земя. Не е липсвал на никого. Майка му не получила вести от него цели два месеца и едва тогава се обадила в полицията. Сложили снимката във вестниците и я пуснали по телевизията, но ударили на камък. Било е през седемдесет и четвърта, годината на големия фестивал за годишнината от заселването на Исландия. През лятото. Ходихте ли на фестивала в Тингвелир?

— Аз да — кимна Ерлендур. — Какво за Тингвелир? Мислиш, че е изчезнал там ли?

— Вероятно, но това е всичко, което знам — отвърна полицайката. — Провели са рутинно издирване и са говорили с хората, които майката е казала, че синът й познава, включително и с Холберг и Елиди. Разпитали са още трима, но никой не е знаел нищо. Гретар не е липсвал на никого, освен на майка си и сестра си. Роден е в Рейкявик и няма жена и деца, приятелка или далечни роднини. Случаят е бил отворен за няколко месеца, а после просто е потънал в прах. Изчезналият бил на трийсет и четири години.

— Ако е бил толкова добричък като приятелчетата си Холберг и Елиди, хич не се изненадвам, че не е липсвал на никого — отбеляза детективът.

— През седемдесетте, по времето, когато е изчезнал Гретар, в Исландия са изчезнали тринайсет души — продължи колежката им. — А през осемдесетте са били дванайсет, без да броим рибарите, които не са се завърнали от морето.

— Тринайсет изчезнали — повтори Сигурдур Оли. — Това не е ли твърде много? Никой от случаите ли не е разкрит?

— Не е задължително да има нещо криминално в изчезването — каза Елинборг. — Хора изчезват непрекъснато — искат да изчезнат, и изчезват.

— Ако съм разбрал правилно — обади се Ерлендур, — сценарият е следният: Елиди, Холберг и Гретар излизат вечерта на танци в „Крос“ в края на седмицата през зимата на шейсет и трета.

Възрастният полицай погледна детектива и видя, че на лицето му сякаш се бе изписала огромна въпросителна.

— „Крос“ е бил бивш военномедицински пост, превърнат в клуб за танци. Там е имало много мръсни танци…

— Мисля, че там исландските „Бийтълс“ са свирили за първи път! — възкликна Елинборг.

— Запознаваш се с няколко мадами на танците и след това една от тях организира събиране в дома си — продължи Ерлендур. — Трябва да се опитаме да намерим тези жени. Холберг изпраща едната до апартамента й и я изнасилва. Очевидно е използвал този номер и преди това. Прошепнал е в ухото на жертвата какво е направил с другата жена. Тя може би живее в Хусавик и по всяка вероятност не е повдигнала обвинение. Три дни по-късно Колбрун събира кураж, за да съобщи за престъплението, но попада на полицай, който не симпатизира на жените, които канят у дома си мъже след танци, а после ги обвиняват в изнасилване. Колбрун е имала момиченце. Навярно Холберг е знаел за детето, понеже намерихме снимка на паметната му плоча в бюрото му. Кой я е направил? И защо? Момичето умира от фатално заболяване, а майката се самоубива три години по-късно. Три години след това един от приятелите на Холберг изчезва. А Холберг е убит преди няколко дни и е оставено послание, което на пръв поглед не означава нищо.

Двамата му колеги го слушаха с интерес.

— Защо са убили Холберг чак сега, когато е вече възрастен? Нападателят свързан ли е с неговото минало? И ако е така, защо не го е нападнал по-рано? Защо е чакал толкова дълго? И има ли убийството му нещо общо с факта — ако е факт — че Холберг е насилник?

— Случаят не прилича на предумишлено убийство — намеси се Сигурдур Оли. — Мисля, че не бива да пренебрегваме това. Както каза Елиди, що за мухльо ще използва пепелник? Не изглежда да е свързано с дълга предистория. А бележката може да се окаже само шега, която не можем да разберем. Я си представете, че убийството на Холберг няма нищо общо с изнасилването? И всъщност трябва да търсим младия мъж със зеленото войнишко яке.

— Холберг не е бил цвете — изтъкна Елинборг. — Може би мотивът е отмъщение. Може би някой си е мислел, че го заслужава.

— Единственият човек, за когото знаем със сигурност, че е мразил Холберг, е сестрата на Колбрун в Кефлавик — каза Ерлендур. — Тя обаче не би могла да го убие с пепелника.

— Може да е накарала някой друг да го направи.

— Кой? — попита инспекторът.

— Не знам. Както и да е, аз се придържам към теорията, че някой е обикалял из квартала, възнамерявайки да проникне в нечий дом, да го обере и вероятно да го изпочупи. Холберг го спипва и онзи го удря с пепелник по главата. Бил е някой наркоман, който не знае какво върши. Това е съвременният Рейкявик.

— Е, поне някой е взел правилното решение да го фрасне — подхвърли жената. — Според мен обаче трябва да вземем бележката на сериозно. Не ми прилича на някаква си шега.

Детективът погледна към Ерлендур.

— Когато каза, че искаш да узнаеш от какво е умряло момиченцето… това ли е, за което и аз си мислех? — попита той.

— Имам лошото усещане, че отговорът е „да“.