Арналдур Индридасон
Стъклен град (14)

12

Когато се прибра вкъщи същата вечер, намери дъщеря си заспала, подпряна на вратата. Ерлендур й заговори и се опита да я събуди, но тя не откликна, ето защо обви ръце около подмишниците й, вдигна я и я внесе вътре. Не знаеше дали спи, или е дрогирана. Сложи я да легне на дивана в хола. Дишането й беше нормално. Пулсът й — също. Остана загледан в нея, чудейки се какво да направи. Най-много му се искаше да я вкара във ваната. От нея се разнасяше воня, ръцете й бяха изцапани, а косата й — мръсна и сплъстена.

— Къде си била? — прошепна той сам на себе си.

Инспекторът седна на стола до нея, все още с палтото и шапката си, и дълго мисли за дъщеря си, докато накрая заспа дълбоко.

Когато на следващата сутрин Ева Линд се опита да го събуди, не му се искаше да отвори очи. Опитваше се да се върне към съня, който пораждаше у него същото неприятно чувство като кошмара от предната нощ. Знаеше, че това бе същият сън, но отново не успя да си го спомни. Всичко, което бе останало, бе само мъчителен дискомфорт.

Нямаше осем и навън беше още тъмно. Доколкото Ерлендур можеше да прецени, дъждът и есенните ветрове не бяха намалели. За негова изненада усети мирис на кафе, долитащ от кухнята, и пара, сякаш някой е бил в банята. Забеляза, че Ева Линд носи една от неговите тениски и старите му дънки, които бе пристегнала около тънката си талия с колан. Бе боса и чистичка.

— Снощи беше във върховна форма — заяде се с нея баща й, но веднага съжали. После си каза, че отдавна трябваше да престане да бъде мил с нея.

— Взех решение — заяви Ева Линд и влезе в кухнята. — Ще ставаш дядо. Дядо Ерлендур.

— И снощи реши да се надрусаш за последно, така ли?

— Може ли да остана тук, докато си намеря нова квартира?

— Твоя работа.

Инспекторът седна на кухненската маса до нея и отпи от чашата кафе, която дъщеря му бе наляла за него.

— И как стигна до това решение?

— Просто стигнах.

— Ей така?

— Мога ли да остана тук, или не?

— Разбира се, стига да го искаш. Знаеш го.

— А ще престанеш ли да ми задаваш въпроси? Да ме подлагаш на разпит? Все едно и вкъщи си детектив!

— Това ми е работата.

— Намери ли момичето от Гардабаер?

— Не. Този случай не е с приоритет. Говорих със съпруга й вчера. Не знае нищо. Но девойката е оставила бележка: „Той е чудовище, какво съм сторила?“.

— Сигурно някой й го е начукал на празненството.

— Начукал! Що за дума е това?

— Какво може да направиш на една булка, за да я накараш да избяга?

— Не знам — разсеяно отвърна Ерлендур. — Имам усещането, че младоженецът е опипал някоя шаферка и тя го е видяла. Радвам се, че ще задържиш бебето. Ще ти помогне да излезеш от този омагьосан кръг. Нужно е само време.

Той замълча за момент, а после каза:

— Необичайно е, че си толкова весела предвид състоянието, в което беше вчера.

Подбра думите си възможно най-внимателно, но все пак знаеше, че при нормални обстоятелства Ева Линд нямаше да грее така, да си вземе баня, да направи кафе и да се държи свободно, сякаш през последните години просто се е грижела за стария си баща. Дъщеря му го погледна и Ерлендур усети, че премисля възможните отговори, ето защо зачака гневната й тирада, придружена от скачане на крака и обидни крясъци. Но тя не го направи.

— Донесох няколко хапчета със себе си — спокойно отвърна тя. — Не става от само себе си. Нито пък за една нощ. Процесът е бавен и отнема дълго време, но това е начинът, по който искам да го направя.

— А бебето?

— Това, което взимам, няма да му навреди. Нямам намерение да му вредя. Искам да го родя.

— Какво изобщо знаеш за ефекта от дрогата върху ембрионите?

— Знам достатъчно.

— Добре, прави каквото желаеш. Взимай хапчета, размазвай се… или както там му казвате… и остани в апартамента, но размисли добре върху живота си. Аз мога да…

— Не! — прекъсна го Ева Линд. — Ти недей да правиш нищо. Продължи да си живееш своя живот и престани да ме шпионираш. Не мисли какво правя. Ако ме няма, когато се прибереш, не обръщай внимание. Ако се прибера късно или изобщо не се върна в апартамента, не се меси. Просто ме няма и толкова.

— Значи не трябва да ме засяга?

— Никога не те е засягало — отвърна дъщеря му и отпи от кафето си.

Телефонът иззвъня и Ерлендур стана, за да го вдигне. Беше Сигурдур Оли и се обаждаше от дома си.

— Не можах да те открия вчера — каза той.

Инспекторът си спомни, че бе изключил мобилния си, докато говореше с Елин в Кефлавик, и явно не го беше включил отново.

— Има ли някакво развитие? — попита той.

— Вчера говорих с един мъж на име Хилмар. Също шофьор на камион, който понякога е преспивал у Холберг в Нордурмири. Спирка за почивка, или както там го наричат. Каза ми, че Холберг му бил добър приятел, нямал от какво да се оплаче и всички в службата го харесвали, понеже бил отзивчив, общителен и дрън-дрън. Не можел да си представи Холберг да има врагове, но добави, че не го познавал особено добре. Каза ми още, че Холберг се държал малко странно последния път, когато останал у тях, което е било преди около десетина дни.

— В какъв смисъл се е държал странно?

— Така, както Хилмар го описа, изглежда се е страхувал да вдигне телефона. Каза, че някакъв негодник не го оставял на мира, това бяха думите му, и постоянно му се обаждал. Сподели, че когато останал при Холберг в събота вечер, той го помолил да вдигне телефона вместо него. Направил го, но щом онзи, който се обаждал, разбрал, че не говори с Холберг, веднага затворил.

— Можем ли да разберем кой е звънял у Холберг напоследък?

— В момента го проверявам. Има и още нещо. Взех разпечатка от телефонната компания на обажданията, които Холберг е правил, и изскочи нещо интересно.

— Какво?

— Помниш ли компютъра му?

— Да.

— Така и не го погледнахме.

— Не, не сме. Това е работа на техниците.

— Забеляза ли да е свързан с телефона?

— Не.

— Повечето от обажданията на Холберг, почти всички всъщност, са към интернет сървър. Сърфирал е по цели дни.

— И какво означава това? — попита Ерлендур, който бе доста зле информиран за всичко, свързано с компютрите.

— Ще разберем, когато включим компютъра му — отвърна Сигурдур Оли.

 

 

Двамата пристигнаха в апартамента на Холберг в Нордурмири по едно и също време. Жълтата полицейска лента беше махната и вече нямаше никакви видими следи, че тук бе извършено престъпление. Светлините на горните етажи не светеха. Очевидно съседите не си бяха у дома. Ерлендур имаше ключ за апартамента. Отидоха право при компютъра и го пуснаха. Машината засвистя.

— Доста мощен компютър — отбеляза Сигурдур Оли и за момент се зачуди дали да не обясни на инспектора възможностите му и вида му, но реши да спре дотук.

— Така… — каза. — Сега ще погледна какви страници е съхранил в менюто с „любими“. Страшно много са! Сигурно е свалял и файлове. Уха!

— Какво? — попита Ерлендур.

— Хард дискът му е пълен догоре.

— Какво значи това?

— Трябват безброй файлове, за да запълниш един хард диск. Сигурно има цели филми. Ето нещо, което е нарекъл „авидео3“. Да видим ли какво е?

— Давай!

Детективът отвори файла и на екрана се показа прозорец, в който тръгна видеофилм. Гледаха няколко секунди. Беше порноклип.

— Това, което държаха над нея, коза ли беше? — възмути се Ерлендур.

— Има триста и дванайсет „авидео“ файла — отбеляза Сигурдур Оли. — Може да са клипчета като това или пък цели филми.

— Какво е това „авидео“? — попита инспекторът.

— Не знам — отвърна детективът. — Вероятно значи видео с животни. Има и „гвидео“. Да погледнем ли например „гвидео88“? Кликваме два пъти… увеличаваме прозореца…

— Какво правим два пъти? — не разбра Ерлендур, но спря по средата на изречението, понеже видя как четирима мъже, правещи секс, се разпростират по седемнайсетинчовия монитор.

— „Гвидео“ явно означава гей видео — заключи Сигурдур Оли, след като сцената свърши.

— Очевидно е бил сексманиак — каза инспекторът. — Колко филма има общо?

— Тук са повече от хиляда файла, но може да има много повече, съхранени навсякъде из твърдия диск.

Мобилният телефон на Ерлендур иззвъня от джоба на палтото му. Беше Елинборг. Тя трябваше да провери двамата мъже, отишли с Холберг на танците в Кефлавик през нощта на нападението над Колбрун. Жената осведоми инспектора, че единият от тях, Гретар, е изчезнал преди години.

— Изчезнал е, така ли? — попита Ерлендур.

— Да. Той е в базата данни за издирвани лица.

— А другият?

— Другият е в затвора — отговори тя. — Постоянно се е забърквал в неприятности. В момента му остава една година, за да излежи четиригодишна присъда.

— Присъда за какво?

— За какво ли не.