Саманта Веран
Седем писма от Париж (28)

Правилата на годежа

Макар срещата с приятелите на Жан — Люк да бе опъващо нервите изпитание, то изобщо не можеше да се сравнява с напрежението, което изпитвах преди срещата със сестрите му. Сестрите са покровителки, те са пазителките на подстъпите към семейното огнище — господ ми е свидетел, поне моята беше такава. Щяхме да останем у Изабел, по-голямата от сестрите на Жан — Люк, но по-малка от него с три години, затова трябваше да тръгнем рано сутринта на следващия ден.

Отново се настаних на мястото до шофьора, кършейки потни ръце.

Измина един час от четиричасовото ни пътуване от Тулуза до Марсилия и децата започнаха да се дразнят едно друго на задната седалка, да се удрят, да пищят и накрая направо да крещят. Жан — Люк им каза, че няма да вземе котката след Нова година, ако не престанат да правят глупости. Или престават да се карат, или той ще спре колата. Последната заплаха подейства като магия. Пусна по радиото някаква станция, която предаваше поп музика — както френска, така и американска. Двете с Елвир запяхме заедно с Лейди Гага хита й Poker Face. Жан — Люк не успя да запази лицето си безизразно. Направи гримаса.

— Les deux. Vous chantez comme une casserole. Звукът, който издавате вие двете, е по-лош от удряне по тенджери.

Двете с Елвир продължихме да пеем. Макс сложи слушалките в ушите си. Жан — Люк въздъхна.

Три часа и много песни по-късно пристигнахме в дома на Изабел. Бях представена на Ришар, партньора й от седем години, двамата й сина — двайсет и три годишния Стив, годеницата му Лора, осемнайсетгодишния Максим и разбира се, Изабел. След това се запознах с Мюриел, най-малката сестра на Жан — Люк, със съпруга й Ален и двете им деца — дванайсетгодишния Арно и осемгодишната Анаис. Двата големи боксера Лео и Жужу, както и сивата котка Доли, скоро се присъединиха към компанията. Всички, освен животните ме целунаха по двете бузи, като цялото представяне продължи повече от половин час.

И двете сестри на Жан — Люк бяха невероятно красиви, или éblouissantes. Мюриел беше много стройна и в чудесна физическа форма, имаше дълга кафява коса и идеална стойка. Чернокосата Изабел беше по-пищната от двете, но това изобщо не значи, че беше пълна, сигурно носеше дрехи четвърти размер. И двете имаха типично френското отношение je ne sais quoi. Мисля, че в крайна сметка всичко опираше до самочувствието, което не липсваше и на двете сестри, то включваше и стилния им начин на обличане — облеклото им беше ежедневно, но шикозно, небрежно, но елегантно. Добре че бях облякла семпли, но стилни черни ботуши, дънки, черен пуловер и черен шал. Почти се вписвах в обстановката. Почти. Но определено бях чужденката сред тях. И тъй като толкова много хора говореха едновременно, ми беше много трудно да разбера и дума на френски. Самочувствието все повече ме изоставяше.

Изабел и Мюриел ме разведоха из къщата, като първо ми показаха голямата сцена на Рождество в хола. Някои от теракотените фигури, изработени в този район, бяха ръчно оцветени в светлосиньо, блестящо жълто, яркозелено и червено и пресъздаваха различни типажи от селския живот в Прованс: рибари, продавачи, артистични жени и овчари с овцете си. Всички селяни и животни стояха сред красиво подредените сгради, ферми и магазини, които насочваха погледа на човек към crèche — яслата, където бяха поставени Мария, Йосиф и бебето Христос, заобиколени от ангели, влъхви и разбира се, животни. Изабел ми каза, че двамата с Ришар от години събират такива фигурки.

— Сʼest magnifique — казах аз.

Трябва да призная, че след като видях жалката елхичка в дома на Жан — Люк, леко се уплаших как французите празнуват Коледа. Сестрите се усмихнаха. Изабел се извини и след няколко минути се върна с една малка кутия.

— Отвори я. С този скромен подарък искаме да ти кажем „добре дошла в семейството“.

Мюриел се усмихна още по-широко.

— От новите ти сестри.

Отворих подаръка и видях една тънка класическа сребърна гривна, купена от магазин, наречен Agatha Paris. Гривната беше красива, но това, което ме порази повече, беше топлотата на тези две жени, любезността на всички наоколо. Бях приета радушно в тази страна, в новия си живот, бях посрещната с разбиране и въздушни целувки.

— Харесва ли ти?

— Jʼaime beaucoup, beaucoup, beaucoup. Merci.^[1]

Разбрах, че никога не бяха ходили в Щатите, поради което и двете сестри искаха да започнат да планират пътуването си веднага, колкото е възможно по-скоро. И идеалният момент за това бе сватбата на Жан — Люк и Сам! Планираха да дойдат за две седмици, може би три. Това щеше да бъде пътешествието на живота им! Всичко това бе съвсем ново за мен и само с един замах на ръката видях как мечтата ми да се венчая във френски замък отива по дяволите. Дръпнах Жан — Люк настрана.

— Какви са тези приказки, че ще се женим в Калифорния? — прошепнах аз.

— Трябваше да те предупредя колко развълнувани са всички най-накрая да си намерят извинение да заминат за Щатите.

Изабел ме погледна и вдигна палци нагоре. Двете сестри се заприказваха, гласовете им се надигаха все повече. Успях да доловя някои думи.

— Лас Вегас!

— И Калифорния!

— Големият Каньон!

— Зона 51!

Свих устни и въздъхнах:

— Не искам да убивам ничии мечти.

— Мила, ако искаш да се оженим тук, можем да го направим. Не променяй плановете си заради тях — каза ми и посочи с глава сестрите си.

Те продължаваха да се усмихват. Колкото и да е странно, струваше ми се, че всичко това бе предварително планирано.

— Както и да е. Голяма работа. Винаги мога да накарам сестра си да се омъжи в някой замък. — Извадих телефона от чантата си и отворих календара. — Кога мислиш… — започнах, но се спрях.

— Офисът ни затваря за две седмици в края на юли, тогава мога да взема по-голям отпуск.

Чакай, спри за секунда. Un instant. Двамата с Жан — Люк бяхме говорили за женитба, но той всъщност все още не ми беше предложил.

— Но ти не си ме попитал…

Мюриел извика Жан — Люк при себе си, преди да успея да довърша изречението си. Чух на френски думите „вечеря“ и „помощ“ и това бе всичко, което успях да разбера. Погледнах Жан — Люк с любопитство, но той ми направи знак, че трябва да се погрижи за соса.

Единайсет чифта очи се насочиха към мен по време на вечерята. Този път Изабел попита, използвайки франгле — езика, с който вече бях много добре запозната:

— Ти и Жан — Люк желаете ли pour les enfants^[2]?

Поради някаква причина очаквах от нея да спомене и думата terrible^[3], но тя не го направи.

Наблюдаваше ме само как се гърча и как ми става горещо, като през цялото време се усмихваше. Ах, колко забавно! Хайде да потормозим американката.

— Говорили сме по въпроса — отговорих аз и набучих на вилицата си едно оранжево доматче, то се разцепи и от него потекоха жълти семки. — Но сега не е време за това.

Разговорът ме караше да се чувствам малко неудобно. Изпих наведнъж чашата си с вино. За нещастие, погледите на всички все още бяха вперени в мен. С леко слисано изражение Ришар се наведе напред и напълни отново чашата ми. Имах чувството, че успях да разчета мислите му. „Ах, тази американка, тя е истински пияч!“ Може дори да го бе казал на глас.

— Quand? Quand est-ce que tu veux des enfants?^[4] — попита Мюриел.

— Après le marriage. Nous attendrons pour juillet — отвърнах, събирайки всичките си познания по френски.

Потънах на мястото си, след като си преведох думите, които току-що бях изрекла. След сватбата? Ще изчакаме до юли? Защо изобщо говорех за сватба, която бе само предполагаема? И за деца?

Сестрите, Ришар, Ален, Стив, Максим и Жан — Люк избухнаха в смях. Изабел сложи ръка на стомаха си. Мюриел дори не можеше да ме погледне. Обърнах се към Жан — Люк, сърцето ми биеше лудо.

— Какво има? Какво е толкова смешно?

— Мила, току-що каза, че искаш да получиш оргазъм.

— Не, не, не. Не казах това. Казах не и преди юли. Юли. — Отворих широко очи объркана.

Хората около мен се разсмяха още по-силно. В очите им се появиха сълзи. Кикотеха се, заливаха се от смях и сумтяха. Намръщих се.

Жан — Люк взе ръката ми и я стисна.

— Сам, не произнесе „юли“ правилно. Каза го като глагола jouir, който означава „получавам оргазъм“.

О, не. Не го направих.

Но да, да и, О, ДА, наистина го направих.

 

 

Утрото беше тъмно и бурно, облаците — натежали от заплахата за идващия дъжд. Въпреки времето ние пътувахме към родния град на Жан — Люк, Ла Сьота, разположен на брега на Средиземно море. След като се движихме по магистралата в продължение на двайсет минути, завихме и пред очите ни се появи Каси, курортно селце в близост до Ла Сьота. Беше поразително красиво, цветовете на величествения пейзаж бяха особено ярки на бурната светлина — жълтите, розови и оранжеви сгради изпъкваха на фона на зеленината. Самият град беше сгушен в един залив, заобиколен от множество тихи по-малки заливчета, известни като calanques.

— Ааа, ето това е ароматът на дома — каза Жан — Люк и свали прозореца на колата. — Дишайте дълбоко, за да го усетите.

Във въздуха се носеше влажният аромат на сол и земя, който действаше много освежаващо. Движехме се в дълбоки каньони, сред скалисти местности, от които се откриваше невероятна гледка към морето под нас и към Ла Сьота. Едновременно страшно и красиво, Средиземно море вреше и кипеше, белите пенести вълни се разбиваха под нас.

— Сигурно е било страхотно да израснеш на това място.

— Така беше — кимна Жан — Люк и посочи една висока скала. — Това е най-високата точка в цяла Европа. О, когато бяхме млади, се забърквахме в доста неприятности — каза той и се засмя тихо на собствените си думи. — Изобщо не ми беше необходимо да напускам града. Момичета от цяла Европа…

— По-спокойно, свалячо — прекъснах го аз и погледнах към задната седалка. — Има деца в колата.

— Те не знаят английски толкова добре.

Очите на Жан — Люк блестяха весело. Извърнах поглед нагоре.

Ла Сьота бе много по-голям и по-суров от изтънчения и очарователен свой съсед Каси, но въпреки това беше красив град. При бързото ни преминаване през него минахме покрай старото пристанище, плажа и безброй ресторанти и магазини, предназначени за туристите. Освен с прословутите calanques Ла Сьота се гордееше с факта, че там се намираше най-старото кино в света, Eden, където се е състояла първата филмова прожекция.

— Имаме малко време, преди да отидем при родителите ми — каза Жан — Люк, което означаваше, че трябва да сме точни, но да не пристигаме прекалено рано. — Затова можем да пием по едно бързо кафе.

Паркирахме на обществения паркинг до плажа и тръгнахме по виещите се калдъръмени улички, накрая намерихме един Salon de the^[5]. Настанихме се на една маса за четирима в близост до витрина, в която бяха изложени най-различни чайници, повечето от които явно бяха японски. Децата си поръчаха безалкохолни напитки и сладкиши. Ние с Жан — Люк решихме да пием чай. Веднага щом направихме поръчката, той извади портфейла си. Нямаше никакви пари в брой. Преди да успея да му предложа centime, той стана и ме остави сама с децата.

— Дори не си го и помисляй, Сам. Изобщо не подлежи на обсъждане. Връщам се веднага.

— Où vas-tu, papa?^[6] — попита Елвир в момента, в който вратата се затвори след него.

Протегнах ръка и потърках палеца и показалеца си в универсалния знак за пари. Елвир кимна в знак, че ме е разбрала. Неочаквано отвън се чу някаква врява, силна музика и смях. Децата ме погледнаха. Кимнах. Всички скочихме от масата и излязохме навън, където видяхме гигантски ходещи коледни елхи с огромни изпъкнали очи и мъже на кокили, изрисувани като войници играчки и големи снежинки. Мъже с шапки на Дядо Коледа свиреха на различни инструменти — валдхорни, барабани и тромбони, а жени, облечени като джуджетата на добрия старец, танцуваха наоколо. Това беше истинска лудост в най-добрия й вид. Бързо извадих камерата си.

Настроението в двора беше повече от празнично, изпълнено със смях и ами, ходещи коледни елхи. Едно закръглено дръвче, покрито с яркожълти топки, блестящи украшения и големи червени панделки, скочи към Максонс. Макс се усмихна накриво, сякаш искаше да каже: „Прекалено готин съм, за да се занимавам с такива работи“, но смехът в очите му говореше съвсем друго. Сигурно причината за това беше полюшващата се платнена звезда на главата на дръвчето. Веднага след това един от войниците, обут в бонбонени раирани панталони, се приближи на кокили до Елвир и застана над нея, сложил ръце на кръста. Лицето му беше боядисано в бяло в контраст с големите му черни извити мустаци в стил Салвадор Дали и брадичката във форма на катинарче. Големи кръгли топки украсяваха червеното му сако в тон с шутовската шапка. Ококори смешно очи и хвана един кичур от кестенявата коса на Елвир, вдигна го нагоре, но така, че да не й причини болка. Елвир избухна в смях и след това избяга. Мъжът на кокили се престори, че тръгва да я гони, като танцуваше и поклащаше ръце.

Жан — Люк застана зад гърба ми.

— Какво става тук?

— Нямам представа. — Бях се смяла толкова много, че бузите ме боляха. — Така ли се посреща Коледа в Южна Франция?

— Evidemment.^[7]

Няколко минути по-късно тълпата се разпръсна и трупата от комици отиде да представя номера си пред други нищо неподозиращи хора. Върнахме се засмени обратно в чайната, за да се насладим на късната си закуска.

 

 

Сградата, в която се намираше апартаментът на родителите на Жан — Люк, беше стара, най-вероятно построена през шейсетте години, и доста занемарена — представляваше една кутия, на която й липсваше френското очарование. Не очаквах да видя подобно нещо и Жан — Люк веднага долови това.

— Баща ми работеше в корабостроителницата — обясни той — и винаги се е боял да инвестира пари в имот. Работата му беше тежка и му беше трудно да се раздели с всеки спечелен франк. Сега дори и да искат да купят нещо, цените на имотите в Ла Сьота са скочили до небето и те, както и повечето жители на града, не биха могли да си позволят да платят цени, които са по джоба само на богатите парижани.

Отърсих се от първоначалния си шок.

— Не мястото, а хората са тези, които имат значение. Наистина очаквам с нетърпение да се запозная с тях.

Децата се втурнаха пред нас и се заизкачваха по стълбището, стъпките им отекваха в коридора.

— Няма ли асансьор? — попитах. Всичко това малко ми напомняше за парижкия апартамент на Жан — Люк от 1989 година.

— Няма.

— А имат ли тоалетна?

Жан — Люк направи гримаса.

— Разбира се, че имат. Да не сме в Средновековието.

Стъпка по стъпка се изкачихме на четвъртия етаж. Докато стигнем горе, бях останала без дъх. Лампата в антрето се запали. Братът на Жан — Люк, Мишел, отвори широко вратата и ние влязохме в слънчевия тристаен апартамент. Мишел каза bonjour, като ме целуна по двете бузи, а след това се покри в стаята си, затваряйки вратата след себе си. Постъпката му не остана незабелязана от майката на Жан — Люк, която се развика ядосано на френски.

Жан — Люк ми прошепна:

— Родителите ми се чувстват неудобно от поведението на Мишел.

Махнах с ръка.

— Non, ça va. Всичко е наред.

Жан — Люк вече ми бе разказал за срамежливостта на Мишел. Не се обидих от това.

Бащата на Жан — Люк, Андре, беше слаб мъж, главата му бе покрита с бяла като пух коса, имаше добродушни кафяви очи и закачлива усмивка. На седемдесет и шест години той изглеждаше фантастично, беше в добра форма и изпълнен с живот. Жена му Марсел пристъпи зад него. Тя, както Жан — Люк беше споменал, бе доста дребна, с красиви зелени очи, които обясняваха цвета на неговите очи — смесица между цветовете на очите на родителите му. Жената ме прегърна и ме притисна силно, доста по-силно, отколкото бих очаквала от нея, взе лицето ми в ръце и ме целуна по двете бузи.

— Bienvenue dans la famille^[8] — каза тя, след което последваха още целувки.

Изглежда, вече бях започнала да ставам половин французойка. Може би вече бях успяла да се справя с целувките, но беше време да поработя върху умението си да разговарям. Всъщност Жан — Люк не ми беше предложил да се оженим, просто приемаше за даденост, че това ще се случи. Очевидно, през юли.

Дори нямах време да си поема дъх, когато тръгнахме отново. Жил, най-добрият приятел от детството на Жан — Люк, и съпругата му Натали ни бяха поканили на вечеря заедно с още една двойка — Клод и Даниеле. Изабел вече се бе съгласила да гледа децата. След разговора от предишната вечер не бях сигурна дали бях готова отново да се подложа на шегите на компанията и от това, което Жан — Люк ми беше казал за Жил, изпитвах известен страх от него. Той беше лудият, невъздържаният, онзи, който създаваше неприятности. Бях твърдо убедена, че ще последва нещо такова.

— Говорих с Жил по-рано — започна Жан — Люк — и той ми каза нещо много смешно.

Изсумтях, а той продължи:

— В деня на сватбата ми с Наташа той и някои членове на семейството ми се обзаложили колко ще продължи бракът ми — каза и тихо се засмя на себе си. — Половината не вярвали, че ще продължи и шест месеца, останалите му дали една година.

Запитах се какво ли си говорят семейството и приятелите му зад нашите гърбове. Какви ли облози правеха? Скоро щях да разбера.

Жан — Люк погали ръката ми с палец. Жестът му беше нервен. Имаше нещо, което не ми казваше, нещо, което го тревожеше. Преместих се така, че да застана пред него.

— Какво има?

Той се прокашля.

— Причината, поради която разводът ми с Наташа мина толкова лесно, е, че преди брака ни я накарах да подпише някои документи.

— Предбрачен договор?

Той кимна.

— Никога не съм й имал доверие, но на теб имам. Мислех, че тя ще се промени, след като се оженим, че чувството за сигурност ще я превърне в човек, на когото може да се разчита. Но сгреших. Не стана по-добра. Напротив.

— Ще подпиша всичко, което пожелаеш.

— Ето това е причината, поради която знам, че нямаме нужда от предбрачен договор. И когато се оженим, това ще бъде завинаги.

— Значи все пак ще се женим?

— Разбира се — отвърна Жан — Люк. — Възможно ли е да постъпим по друг начин?

— Но…

— Пристигнахме — обяви Жан — Люк.

Спряхме пред къщата на Жил — голяма и модерна, с басейн с преливащ край. Вратата се отвори и той тръгна към нас, ококорил широко очи, с което малко ми напомни на Джак Никълсън от филма „Сиянието“. Отстъпих крачка назад, но преди да успея да се втурна към планините, Жил ме сграбчи за раменете, дръпна ме към себе си, целуна ме по двете бузи, след това ме вдигна и ме завъртя около себе си, преди най-сетне да ме остави на земята.

— Здравей, Сам! Добре дошла! — поздрави ме на английски. — Влез вътре да пийнем шампанско. Днес ще празнуваме годежа ви! Félicitations!

Жил вкара Жан — Люк в хола, като го шляпна по задника. Последвах ги, смеейки се съвсем не на място. Натали се появи от кухнята и вдигна поглед към небето. Беше облечена по последна мода — още една французойка, която се държеше така, сякаш искаше да каже: „Кой, аз ли? О, не, просто облякох първото, което ми попадна под ръка“. Изгледахме се една друга критично, не го направихме прекалено явно, но въпреки това се опитахме да се преценим взаимно. Както повечето французойки, с които се бях запознала досега, и Натали бе сложила съвсем малко грим, само спирала, основа, руж и съвсем лек гланц за устни. Погледът ми веднага беше привлечен от светлосивите й велурени ботуши. Бяха истинско съвършенство. Целуна ме по двете бузи.

— Bonjour, Саманта. Enchantée.

След това ме представиха на Клод и неговата двайсет и пет годишна съпруга Даниеле.

Седнахме на един модерен кафяв диван, който ми напомняше за мебелите на „Рош Бобуа“, и Натали ни сервира аперитива — малки хапки с овкусени сирена и kirs^[9]. Жил извади фотоапарат от джоба на ризата си.

— Всички искаме да знаем защо. Защо при толкова много мъже в Съединените щати, толкова много мъже във Франция, толкова много мъже по целия свят, защо? Защо избра Жан — Люк?

Цялата стая се разтресе от смях. Жил се разсмя като луд и ме снима. Посочи към Жан — Люк и продължи:

— Погледни го само. Ужасен е. Истинско чудовище!

Седях мълчаливо и не знаех как да реагирам. Жан — Люк се нацупи. Натали и Даниеле свиха рамене. Разбрах, че след като се познаваха повече от трийсет години, за тримата приятели беше съвсем в реда на нещата да си говорят по този начин.

— Нито една жена с малко акъл в главата не би се омъжила за него — съгласи се Клод, почуквайки се два пъти отстрани по главата.

Жил и Клод се наведоха напред. Жил взе един бележник от стъклената холна масичка, като че ли се готвеше да си води бележки.

— Кажи ни. Защо?

— Никога досега не съм срещала мъж като него. Обичам го.

Смехът на Жил прокънтя. Написа нещо в бележника и след като размаха ръце, каза:

— Сам, трябва да бъдеш сериозна pour un instant. Защо Жан — Люк?

Отпих глътка от шампанското си. Можех да вляза в тона им, да започна да се държа като тях и да се позабавлявам.

— Какви са всички тези приказки за женитба? — попитах аз и показах лявата си ръка. — Той дори още не ми е предложил. Не виждам пръстен на пръста си. Вие виждате ли? Може дори да е някой пластмасов от пликче с бонбони, това въобще не ме интересува.

Бинго.

Жил и Клод ахнаха от изненада и стиснаха ръце, преструвайки се на изпаднали в шок.

— На колене! Падни на колене и й предложи веднага!

Жените стиснаха ръце в напрегнато очакване. Клод избута Жан — Люк от дивана. И най-неочаквано Жан — Люк застана на коляно пред мен. Приятелите му започнаха да скандират.

— Направи го! Направи го! Направи го!

Жан — Люк грабна ръката ми и попита:

— Саманта, ще станеш ли моя жена?

Отворих уста, за да му отговоря, но всички в стаята в един глас изпъшкаха и ме прекъснаха. Жил се развика, като едновременно с това не спираше да прави снимки като истински папарак.

— Това беше ужааасно! Направи го отново!

Жан — Люк поклати глава.

— Саманта, любов моя, за мен ти си единствената жена на света, светлината в живота ми, най-красивата роза в градината ми. Ще ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен?

— Не е много по-добре — заяви Жил, — но все пак става.

След това ме побутна по рамото.

— Няма ли да му отговориш? Не ме гледай мен. Аз вече си имам жена.

Погледнах Жан — Люк в очите.

— Да, ще се омъжа за теб.

Жил, Клод, Даниеле и Натали започнаха да скандират:

— Целувка, целувка, целувка.

И ние се целунахме.

— Къде ще бъде тази сватба? — попита Натали.

Хм-хм хм…

Двамата с Жан — Люк отговорихме едновременно:

— В Калифорния.