Саманта Веран
Седем писма от Париж (27)

Пробният месец

От месеци правех всичко възможно да си намеря работа. Непрекъснато ровех из сайтовете за работа и пращах резюмета на всички възможни места. Преследвах служителката от Бюрото по труда. Тя се опитваше да се отърве от мен. Не се отваряха никакви възможности за работа на свободна практика. Никъде нямаше свободни работни места. Изобщо пред мен нямаше нищо, освен кариерата ми на разводач на кучета, като от време на време се налагаше да се грижа за животните и през нощта.

Докато се грижех за две кучета, един кон и едно шотландско пони и спях в стаята за гости, където имаше цяла колекция от стари кукли, останали я без око, я без крак или ръка, които ме гледаха от полицата над леглото, аз се въртях неспокойно (с по едно куче от всяка страна) под завивките и си казвах, че тази работа ще ми помогне поне да спестя достатъчно пари за своята част от котката. Но преместването ми във Франция не бе твърдо решено. Всичко можеше да се случи. Бракът на Жан — Люк с Наташа се бе провалил поради отношенията й — или по-скоро липсата на такива — с децата. Ами ако те не ме харесат?

Съвсем скоро щях да разбера.

 

 

Дойде деветнайсети декември и аз отново се озовах във Франция. Минах през митническата проверка и съвсем скоро щях да се срещна с най-големите си критици. Жан — Люк се затича към мен и ме взе в огромната си мечешка прегръдка, след което ме целуна силно. Максонс и Елвир надничаха иззад рамото му, вперили поглед в мен — това странно нещо, непознатата жена от Америка. Елвир беше нежна като цвете, имаше лице с цвят на слонова кост и огромни котешки сини очи, кестенявата й коса беше в пълен контраст с бледата кожа. Максонс бе нейната противоположност. Наистина беше дребен, но силен и здрав, цветът на лицето на десетгодишното момче бе малко по-тъмен, очите му бяха синьо-зелени, а косата му светлокестенява. И двете деца имаха перфектните устни на баща си.

Преди да го напусне, Наташа бе казала на Жан — Люк, че няма да намери никой, който да обича тези две ужасни чудовища. Може би защото наближаваше Коледа, но на мен те ми заприличаха на две ангелчета — не намирах в тях нищо ужасяващо.

— Tu es plus jolie en personne^[1] — казах на Елвир и това веднага я накара да се усмихне широко.

Двете се целунахме по бузите и я прегърнах силно. Повторих същата процедура и с Максонс, но вместо да му кажа, че е хубав, му казах, че е tres beau^[2]. Елвир и Максонс се спогледаха и след това погледнаха към мен. Имах чувството, че можех да видя как мислите им се блъскат в главите, питаха се дали съм толкова мила, колкото баща им беше казал.

Жан — Люк взе чантата ми и се отправихме към колата.

— Готова ли си да отидем у дома?

У дома. Очаквах с нетърпение да видя дома му.

— Не е нещо особено — каза Жан — Люк. — Но правя каквото мога. Трябваше да купя къщата набързо — добави и погледна към децата, — веднага след като майка им почина.

— Сигурна съм, че е чудесна.

— Има още много работа да се свърши.

— Ще ти помогна.

Жан — Люк беше от онези мъже, които обичат да вършат всичко вкъщи сами, вече ме бе подготвил за някои „проблеми“ като това, че стените във фоайето трябвало да се боядисат, а в душа се била появила дупка след един негов неуспешен опит като водопроводчик.

— Сам, няма нищо общо с къщата на родителите ти.

— Знам. Вече я видях — казах аз, а той ококори ужасено очи. — „Гугъл Земя“ — обясних аз. — Бежова градска къща с малък двор отпред, на два етажа, със зелена ограда.

— Кога…

— След като ми изпрати телефона. На колета беше написан адресът ти.

Жан — Люк добре познаваше тази черта на любопитния ми характер. Той го наричаше „дебнене“, а аз „проучване“. Поне бях откровена за действията си в стил Мата Хари.

— Ах ти, малка шпионке, ето с какво си се занимавала! — възкликна той и ме побутна по рамото. — Вкъщи има една кутия, която може да те заинтригува. Ще ти покажа къде е.

Спряхме на улицата, която веднага разпознах от проучванията си в Гугъл. Една жена, разхождаща непослушен померан, се зазяпа в колата. Вдигнах ръка, за да я поздравя приятелски. Тя ме изгледа ядосано и се забърза, влачейки кучето след себе си по улицата. Жан — Люк се засмя.

— Хората тук не са така дружелюбно настроени като в Щатите. Те са, как да кажа, малко по-резервирани.

Спря на едно определено за паркиране място. Децата изскочиха от колата и се отправиха към светлата къща със зелена ограда. Малкият преден двор бе доста обрасъл с плевели, но не казах нищо по въпроса.

— Трябва ми известен артистичен замах, за да превърна къщата в дом — каза Жан — Люк, докато вадеше ключовете си.

— Наташа направи ли нещо?

— Не, аз вършех всичко, аз се занимавах с къщата. Готвех и чистех, пазарувах, подреждах. Всичко.

— А тя не работеше ли?

— Известно време работеше. След това договорът й изтече и започна да получава помощи за безработни. Нямам никаква представа какво правеше с парите си. Нито веднъж не предложи да покрие разходите за каквото и да било. Когато я питах, започваше да крещи и да плаче.

— Обаждала ли ти се е?

— Не, не сме разговаряли, откакто разводът ни приключи преди две седмици. Общувахме само с имейли.

— Опитва ли се да се свърже с децата?

— Не, нито дума за тях.

Изсумтях неодобрително.

Жан — Люк отвори вратата. Очаквах да заваря обстановка, подредена по мъжки вкус — черен кожен диван и телевизор с голям екран, може би холна масичка на колелца. Но той преувеличаваше, като твърдеше, че има нужда от помощ. Разбира се, стаята се нуждаеше от женска ръка, но той се бе справил отлично с обзавеждането. Едната стена на хола беше покрита с тапет с релефна текстура в естествен цвят, а другата — боядисана в светлобежово. При масата за хранене, изработена от масивно тъмно дърво, и четирите стола се усещаше азиатско влияние, също както и при ниския шкаф, върху който бе поставен телевизорът. Диванът беше в шоколадовокафяво, явно купен от ИКЕА, на него едва можеха да се поберат четирима души. Стаята беше тясна, но удобна, няколко цветни петна биха й се отразили добре — килимче, няколко произведения на изкуството, възглавници, свещи и други неща от този род. В ъгъла стоеше една съвсем дребна елхичка, върху нещастното дръвче бяха поставени четири шарени светлинки и нахвърляни малко цветни гирлянди. Очевидно Жан — Люк се бе постарал.

— Когато купих тази къща, тя бе напълно изоставена. Трябваше да я видиш, Сам. Беше ужасна. Бързах да намеря нещо. Имах само две седмици да я направя обитаема, преди децата да дойдат да живеят при мен. Слава богу, че брат ми помогна.

Надникнах в малката кухня с чамови шкафове и шахматно подредени черно-бели плочки по пода. Всичко лъщеше от чистота. Жан — Люк отвори вратата, която водеше към гаража, там в една ниша се намираше пералното помещение. Показа ми сушилнята.

— Току-що купих това. За теб. Весела Коледа, мое американско момиче.

— Такъв романтик си — отбелязах и красивите му устни се извиха в подигравателна усмивка.

— Наистина съм романтик, Сам. Бъди търпелива. Ще видиш.

Докато ме водеше нагоре по стълбите, се питах какво ли си бе наумил.

На пода в антрето и по стълбите, водещи към втория етаж, Жан — Люк бе поставил плочи, имитиращи тухли, но само половината от стълбищната площадка беше завършена, а стените над плочите бяха оставени на мазилка. Той посочи голите стени и сви рамене.

— Знам, че трябва да се боядисат. Просто нямах време да довърша всичко. Освен това бих искал ти да избереш цвета.

Кимнах, с удоволствие щях да му помогна.

— Свършил си страхотна работа с тази къща. Трябва да се гордееш с това.

— Прекалено снизходителна си. Нещата не са идеални, но един ден ще станат.

По стените в стаята на Елвир имаше тапети в светло слънчогледово жълто, по тях бяха закачени постери от филма „Здрач“. Освен леглото й в стаята имаше още библиотека, тоалетка и бюро със стъклен плот. Както можеше да се очаква от стаята на един тийнейджър, вътре цареше истински хаос — по пода бяха разхвърляни опаковки от бонбони, листове и дрехи. Жан — Люк поклати глава.

— Казах й да си подреди стаята, но тя изобщо не ме слуша — обясни той, след което извика: — Elvire, viens ici et range ta chambre!^[3]

— Deux secondes — прозвуча отговорът й.

Две секунди. Изсумтях, спомняйки си каква бях аз на нейната възраст. Децата, независимо дали са във Франция, Щатите или Зимбабве, са едни и същи.

Взех една снимка, на която Елвир беше доста по-малка и се усмихваше, застанала до жена с къса тъмна коса. Тя имаше сиви котешки очи като тези на Елвир. Телата и на двете бяха покрити със сини и розови конфети.

— Наташа помоли Елвир да прибере снимките, така че да не се виждат. Теб притесняват ли те?

Не че снимките сами по себе си ме притесняваха. Имах чувството, че съм вперила поглед в лицето на някакъв призрак, изпитвах чувство, което ми беше трудно да опиша — не беше ревност, но усещах присъствието на тази жена. Усетих как стомахът ми леко се сви.

— Наташа опитваше ли се да се състезава със спомена за починалата им майка?

— Не — отвърна Жан — Люк. — Тя се състезаваше с Елвир за вниманието ми.

— Аз нямам нищо против да те споделям — заявих и след като си спомних историята, която ми бе разказал за ménage-à-trois^[4], целунах го и се поправих: — Имам предвид, с децата.

Жан — Люк ме заведе в стаята на Макс, която бе покрита с тапети в светлосиньо. За разлика от стаята на Елвир, неговата бе спретната и подредена. Различни колекции от картички бяха подредени на идеални купчинки върху бюрото му. Дрехите му бяха оставени на една страна. Играчките — прибрани. Усмихнах се, когато видях синия робот, който родителите ми му бяха купили за рождения ден, а Жан — Люк му донесе след завръщането си от Щатите. Сив слонски хобот се подаваше изпод тъмносинята завивка на леглото му.

— Това е Дуду. Макс го има още от бебе.

— О! — възкликнах аз. Още един спомен от миналото. Това беше моментът, в който си казах, че трябва да спра да си вра носа навсякъде. Знаех за Жан — Люк и децата всичко, което беше необходимо.

— Трябва да ти покажа още нещо — каза той, заведе ме на балкона, който бе остъклен с голям прозорец, и се усмихна гордо. — Реших, че ще имаш нужда от свой собствен дрешник. Сам поставих дъното и вдигнах стените, единственото, което трябва да направиш, е да избереш осветлението.

Сърцето ми биеше като лудо от щастие. Следващата ни спирка беше оскъдно мебелираната голяма спалня. Там имаше само легло и тоалетка.

— Изглеждаш ми поуморена — каза той и ме целуна по носа. — Почини си, докато приготвя вечерята.

Сънувах толкова сладки сънища, че се събудих едва на следващия ден. На сутринта правихме любов, опитвах се да бъда съвсем тиха, тъй като Макс спеше дълбоко в съседната стая. Известно време останахме просто да лежим в прегръдките си, преплели крака един в друг.

— Мислиш ли, че ще можеш да живееш тук? — попита шепнешком Жан — Люк.

Погалих с ръка мускулестите му гърди.

— Вече се чувствам у дома си.

 

 

Веднага след закуска Жан — Люк, децата и аз трябваше да отидем до Коледния базар в Тулуза. Градът носеше прозвището La Ville Rose заради тухлените си сгради. Розовият град бе център на космическата индустрия във Франция, именно затова Жан — Люк живееше в този край на страната. С нетърпение очаквах да видя града, покрит с бяла пелена, което според Жан — Люк се случваше много рядко.

Облечени в зимните си одежди — якета, ботуши, шапки и шалове — пътувахме двайсет минути до Le Capitole, центъра на Тулуза, като по пътя си минахме покрай покрити със сняг паркове, където родителите дърпаха децата си на пластмасови шейни, както и покрай Canal-du-Midi, който сега бе покрит с тънък лед. Пътувахме напред-назад по тесните улици, от двете страни на които се издигаха красиви здания с железни перила на балконите и резбовани дървени врати, докато най-после стигнахме до целта си — огромен площад, изпълнен с малки дървени къщички, в които се продаваше всичко: от дрехи и обувки до подправки, морски деликатеси и наденички. Сергиите бяха обърнати с лице към огромна неокласическа сграда от тухли и варовик, украсена с впечатляващи статуи. Множество кафенета, пълни с посетители, седнали на открито, бяха разположени от всички страни на пазара.

— След като базарът приключи, площадът се опразва. Понякога тук има представления или се организират други прояви. Това е кметството — поясни Жан — Люк и кимна към Capitolium. — В далечния му десен край има театър. Обичаш ли опера?

Децата изпъшкаха. Аз се засмях и отговорих:

— Обичам.

— И коя ти е любимата?

— „Мадам Бътерфлай“.

— Някой ден може би ще успеем да я гледаме заедно.

— Би било много хубаво.

Децата изтичаха пред нас. Жан — Люк ме прегърна през рамо и двамата ги последвахме, като ги оставихме да обиколят наоколо сами, но едновременно с това непрекъснато ги наблюдавахме.

Всички ние — и младите, и по-възрастните — се разхождахме безцелно из базара, зяпахме витрините и се наслаждавахме на гледките, ароматите и звуците. Духаше лек ветрец, не толкова силен, че да ни стане студено, но достатъчно, за да замръзне върхът на носа ми. Макс и Елвир изтичаха до една сергия с бонбони и лигите им буквално потекоха при вида на сладките неща. Жан — Люк даде на всеки от тях по няколко евро. Дали щяха да си купят от захаросаните плодове — праскови, ябълки и ягоди? Или щяха да предпочетат шоколада?

— Мила, искаш ли вино с подправки? То е местен специалитет — поясни Жан — Люк и кимна по посока на едно от магазинчетата на няколко метра от нас.

Кимнах нетърпеливо с глава. Той се отдалечи с уверена стъпка. Отново видях как се заприказва с продавача. Жан — Люк беше толкова добронамерен и общителен, че можеше да накара всеки да се усмихне.

Погледите ни се срещнаха, когато той ми подаде хартиената чашка с греяно вино и усетих как ароматът на Коледа навлиза в ноздрите ми. Отпих, течността затопли гърлото ми. Превъзходно. Децата скоро дойдоха при нас — по устните им блестяха захарни кристалчета — и ние продължихме нататък.

— Харесва ли ти базарът? — попита Жан — Люк.

Дали ми харесваше? Бях влюбена в него. Харесваше ми ароматът на канела и индийско орехче, който се носеше из въздуха по това време на годината, както и уханието на прясно изпечен хляб. Някои от продавачите носеха шапки на Дядо Коледа, пееха френски коледни песни и цялата атмосфера беше празнична. Новото положение, в което се намирах, вече не ми изглеждаше толкова страшно, колкото при пристигането ми.

Максонс дръпна ръкава на якето ми.

— Regarde! Un petit cochon!^[5]

В една кутия вляво от нас едно малко прасенце тичаше в кръг и квичеше, силният звук подплаши десетки гълъби и те се вдигнаха в небето. На сергията се продаваха някакви сладкиши и очевидно прасенцето беше примамка, която да привлече по-младите посетители. Усмихнах се на Макс.

— Cʼest toi?^[6]

— Non, cʼest notre diner^[7] — обади се Жан — Люк.

Елвир ококори широко очи. Смехът на Максонс изчезна. Ощипах леко Жан — Люк по ръката.

— Няма да изядем прасенцето за вечеря — казах аз и намигнах на децата. — Ton pèrе, quel blagueur!^[8]

Какъв шегаджия!

Максонс изтича да погали прасенцето. Жан — Люк прегърна с една ръка мен, а с другата Елвир.

— Mes deux filles^[9] — каза той, а аз се усмихнах.

Елвир премигна и недоверието изчезна заедно със снега, посипал се по миглите й.

Миниатюрни, приличащи на дантела снежинки покриваха земята с тънко бяло одеяло и се топяха под стъпките ни. Начинът, по който децата гледаха Жан — Люк с широко отворени, изпълнени с обожание очи, накара сърцето ми да прелива от гордост, приличах на надут балон, който всеки момент можеше да се пукне. Сякаш се намирахме в някоя зимна страна от приказките. Моята приказна страна. Бях толкова щастлива, че с усилие си наложих да спра да се въртя в кръг посред улицата, да размахвам ръце и също като децата да се опитвам да уловя снежинки с език. Оставяйки стъпки подире си, се върнахме обратно на паркинга, стиснали в ръце плик с печени кестени.

 

 

Настъпи моментът, в който трябваше да се срещна с приятелите на Жан — Люк.

Той пусна някаква класическа музика и запали колата. Децата веднага сложиха слушалки в ушите си и включиха айподите си.

— С Кристиян работим заедно от около четиринайсет години. Той и жена му Гилен са ми толкова близки, все едно са членове на семейството.

— Какво си им казал за мен?

Жан — Люк нацупи устни.

— Няма за какво да се тревожиш, Сам. Сигурен съм, че ще те обикнат не по-малко от мен.

Но съвсем в стила на Сам колкото повече мислех за това, толкова повече се тревожех. Стиснах ръце пред себе си и си представих неизбежната катастрофа. Какво щеше да стане, ако например децата кажеха на приятелите на Жан — Люк, че не могат да ме понасят и очакват с нетърпение да дотътря американския си задник обратно вкъщи, където ми беше мястото? Ами ако отново поисках свирка вместо сламка? Или ако приятелите му бяха сухи, сковани хора, които не разбираха чувството ми за хумор? А ако ни сервираха pot-au-feu de la mer и аз трябваше непрекъснато да надигам чашата си с вино, за да прокарам яденето?

Жан — Люк натисна звънеца. Вратата се отвори.

Оказа се, че страховете ми са били напразни. Абсолютно напразни.

Кристиян имаше блестящи сини очи и огромна усмивка и също като Жан — Люк се смееше заразително. Говореше малко английски, което веднага ме накара да се чувствам по-спокойна. Съпругата му Гилен имаше дружелюбно усмихнато лице и носеше екстравагантни очила с оранжеви рамки. Предположих, че и двамата са около шейсетгодишни. Размахаха ръце и веднага ни поканиха да влезем в хола.

От момента, в който пристигнахме, не спряха да се усмихват. За аперитив наляха шампанско. Децата се забавляваха с една книжка с фокуси. Седяхме край камината, похапвахме бисквити и сирене и се опитвахме да се опознаем по-добре въпреки езиковата бариера. Жан — Люк ми превеждаше, когато не разбирах нещо. Предложих с жестове на Гилен да й помогна в кухнята, но тя бързо отказа.

По време на вечерята сервираха ароматно бордо. Жан — Люк разказа за нашия романс от 1989 година и как сме се събрали отново двайсет години по-късно, както и за плана ни да се оженим. Аз се обаждах от време на време, като говорех френски, използвайки само сегашно и минало време. Никой не ме поправяше, защото виждаха, че се старая. Споделихме някои от неприятностите, които сме имали в предишните си връзки — Жан — Люк с Наташа, а аз с Крис. Когато свършихме, очите на Гилен бяха пълни със сълзи.

— Je suis très contente — каза тя и посочи с глава децата. — Et je pense quʼils sont heureux aussi. Ils ont besoin dʼun morceau de bonheur.^[10]

Едва в този момент забелязах, че децата ми се усмихваха. Тогава осъзнах, че не бе необходимо да им давам котка, това, което те търсеха, беше un morceau de bonheur — „късче щастие“. Единственото, от което имаха нужда, бе да бъдат обградени с любов. Да, всички ние бяхме très content. Много щастливи.

В опита си да ме приобщят към местните специалитети домакините бяха посветили цялата вечер на le canard — патицата, и различните начини, по които можеше да се приготви. За ордьовър се насладихме на foie gras^[11], който никога дотогава не бях опитвала и който се произвеждаше в тази част на Франция. Беше превъзходен, имаше невероятен маслен вкус, последва основното ястие confit de canard, патешки бутчета, сервирани с печени картофи. Домакините се усмихнаха и ме попитаха дали храната ми харесва.

Наистина ми харесваше.

— Cʼest fantastique!

Нито една официална вечеря във Франция не може да завърши без салата, различни сирена и пресни плодове, като всичко това бе сервирано едно след друго точно преди десерта — невероятна шоколадова торта, украсена със захаросани парчета киви и ягоди. В края на вечерята се чувствах преяла и замаяна от богатството на аромати. След това ме налегна умората. Едва държах очите си отворени и се борех да потисна прозевките си. Беше само десет вечерта, но след обиколката на базара и като се има предвид, че не бях свикнала с часовата разлика, имах чувството, че е два след полунощ. Жан — Люк забеляза това, обясни, че съм пристигнала едва вчера вечерта и според него ще е най-добре да ме отведе вкъщи. Освен това рано на другата сутрин щяхме да заминем за Прованс.

— Няма проблем! Напълно ви разбираме! — възкликнаха домакините ни.

Последва бързо сбогуване и целувки по двете бузи.

По пътя за къщи не можех да не си мисля как Кристиян и Гилен наистина бяха като членове на семейството. Бях прекарала само няколко часа с тази невероятна двойка, но топлотата и любезността им накара мисълта за преместването ми във Франция да не изглежда чак толкова страшна.