Ема Чейс
Усукани (11)

Глава 10

— Кейти Брукс в униформа! Това истина ли е, или получавам халюцинации? Някакво дежавю?

Бях на шест, когато видях Били Уорън за първи път в живота си.

Някъде по същото време, когато Джоуи Мартино изоставил Амелия в онази хотелска стая, помниш, нали? Та някъде по това време по-малката й сестра също била изритана от дома на родителите им.

Защото и тя била бременна.

Очевидно майката на Амелия е ходила на специални курсове „Детенцето на мама“, където, вместо да й дават кукли, върху които да се тренират, са им давали телени закачалки от онези, които се огъват само от една риза и са ги карали да закачат тежки палта и са им казвали, че да си родител е нещо като да закачаш дрехи на такава закачалка.

Както и да е, пет години по-късно, Софи починала в някаква наркоманска дупка от свръхдоза метадон. Социалните взели Били и го държали, докато намерят някой жив негов роднина. Това се оказала Амелия Уорън.

Делорес остана да спи при нас, докато майка й отиде до Калифорния да го прибере. Амелия влязла в сиропиталището и видяла това малко момче с опърпана тениска и хлътнали очи. И от онзи миг, Били станал нейното второ дете, макар че реално бил син на починалата й сестра.

През първите месеци в дома на Делорес и Амелия, Били не обели нито една дума. Нито звук. Вървеше след нас, правеше всичко, което правехме и ние. Когато играехме на учителки, той беше дъската ни за писане. Когато копаехме за заровено съкровище, той беше товарното ни магаре.

Но не говореше.

И тогава един ден Амелия бягала по задачи из главната улица, когато минали покрай една заложна къща. Били се спрял и зазяпал през прозореца. Гледал една лъскава червена китара. Амелия влязла и му я купила. По това време вече свирех доста добре и тя реши, че татко може да му даде някой и друг урок. Но ето какво се случи: преди баща ми да се заеме с първия му урок по китара, Били вече знаеше да свири.

Били беше гений. Като Моцарт. Истински музикален гений.

И понякога много дразни, като започне да се надува с дарбата си.

— Били!

Хвърлям се към него и го прегръщам през врата. Той ме стиска здраво през кръста и ме вдига от пода. Лицето ми е заровено в рамото му. Гласът ми едва се чува.

— Господи, колко съм щастлива да те видя!

Знам, мислиш си, че е задник. Но не е. Наистина не е!

Виждал си го само през очите на Дрю, затова имаш такова мнение за него.

Били се отдръпва назад и слага ръце на раменете ми. Не сме се виждали от осем месеца. Има тен, изглежда заякнал, здрав. Изглежда… добре. Пуснал си е брада, но не ми харесва. Гъста и опърпана. Прилича на дървар.

— И аз се радвам да те видя, Кейт. Изглеждаш… — Оглежда ме, сбръчква чело. Усмивката му се стопява. — По дяволите, изглеждаш като еднодневно лайно.

Аха, това е Били. Винаги уцелва най-подходящите реплики да поласкае едно момиче. Знае точно какво да каже, нали?

— Впечатлена съм. С такива комплименти, сигурно си цар в Лос Анджелис. Между другото, знаеш ли, че от лицето ти виси плъх?

Той се смее и потърква брадата си.

— Това ми е за прикритие. Не знаеше ли, че сега ми трябва и дегизировка?

Едно момче, което досега чакаше на опашката, се приближава до нас и пита с колебливо гласче:

— Може ли един автограф, господин Уорън?

Били се усмихва широко и взема химикала и листа.

— Разбира се. — Драска набързо автографа и връща листчето на момчето. — Не спирай да мечтаеш, дете. Те… мечтите наистина се сбъдват.

След като фенът на Били се отдалечава, той се обръща към мен. Очите му греят.

— Жестоко, нали?

В момента Били е най-продаваният изпълнител. Последният му албум остана на първо място цели шест седмици и се говори, че могат да го номинират за „Грами“. Гордея се с него. Той е точно там, където винаги съм вярвала, че ще стигне.

— Внимавай, не забравяй, че ти предстои още едно голямо изпитание — да излезеш през вратата с тая грамадна глава и вълна — продължавам да го дразня за брадата.

Той се смее.

— Какво правиш тук? Мислех другата седмица да дойда до Ню Йорк и да ви видя.

Преди да успея да отговоря, пред прозореца на заведението се появява някакво лице… като от нищото. Честно, едва не се напишквам от страх. Не успявам да се въздържа и дори извиквам от ужас:

— Аааа!

Жена с руса коса и огромни немигащи кафяви очи. Много прилича на извънземното ИТИ, когато му сложиха русата перука, помниш ли? Били проследява погледа ми.

— О… това е Ивей.

— Иви?

— Не, И-вей. Като и-бей. Тя е… с мен.

После отваря вратата и… ИТИ влиза. Ръцете й са свити в лактите, които е притиснала към кръста си. Носи черен клин и тениска с Боб Марли. Думата кльощав е на светлинни години от реалното телосложение на това същество. Напомня ми на един от онези оцветени скелети в кабинета по биология. Да речем месото й е колкото една боя върху костите. Може да се каже, че е хубава… ако си падаш по момичета, оцелели от концентрационен лагер.

— Ивей, това е Кейт. Кейт, това е Ивей.

В света на бизнеса здрависването е много важно. Понякога за клиента това е индикатор как правиш бизнес. Едно неправилно здрависване може да провали цяла сделка. Винаги се здрависвам уверено и здраво. Само защото съм жена… дребна жена, не означава, че могат да ме мачкат.

— Радвам се да се запознаем Ивей — казвам и подавам ръка за здрависване.

Тя обаче я гледа и не мърда. Сякаш ръката ми е паяк, изпълзял от канала на банята.

— Никога не осъществявам директен контакт с друга жена. Това убива клетките на красотата.

Аха, ясно.

Мятам поглед към Били, но изглежда това му се струва съвсем нормално. Закачам палец на престилката си и питам:

— Искате ли да хапнете? Имаме свободни сепарета.

Когато Ивей отговаря, тонът й е отнесен, като мъгла, като на човек, който току-що е претърпял силен удар в главата. Сякаш изпълнява роля във филм. Знаеш… когато диванът трябва да изиграе ролята на пън.

— Аз си нося обяда — казва и отваря шепа, в която се мъдри цял асортимент капсули, на фона на които противозачатъчните ми изглеждат като дражета за много малки бебета. — Но имам нужда от вода. Имате ли чиста вода от снежен планински извор?

Тук нямам вече какво да кажа. Може би… уау?

Някой да се обади на Уил Смит. Извънземните най-сетне кацнаха сред нас.

— Ами… тук няма много сняг по това време на годината. Но водата от чешмата е хубава и чиста.

Тя клати глава. И не мига. Не е мигнала нито веднъж откакто се появи.

— Пия само вода от снежен планински извор.

Били вдига ръка и казва:

— Аз искам лучени кръгчета.

Усмихвам се и записвам поръчката му.

— Разбира се.

Ивей души въздуха като катерица преди буря. И веднага след това на лицето й се появява нечовешки ужас.

— Това мазнина ли е? Готвите с мазнина? Истинска мазнина?

Правя крачка назад. Тая може да е от онези откачените вегани, които се борят за етично отношение към животните и се чувстват обидени дори от животински субпродукти и ходят и слагат червен кръст върху всяко място и човек, който си ползвал. А точно в момента това би ми дошло малко повече от поносимото.

— Ами… да.

Тя покрива носа си с кокалестите си пръсти.

— Не мога да дишам този въздух. Ще повърна! — Обръща се и тръгва към вратата.

И чака, не пипа дръжката.

Предполагам жените не са единственото нещо, с което не осъществява контакт.

Били й отваря вратата и тя бързо се изнася навън. Поглеждам го меко казано шокирана.

— Добрееее… Какво, по дяволите, беше това?

— Това беше калифорнийско момиче. Всички са такива. Мисля, че изперкват от слънцето и… тревата. Пред тях Ди Ди изглежда целомъдрена и почти човечна дама. Освен това Ивей е модел, така че е още по-откачена. Не може да понася миризмата на мазно, но пафка за световно.

Ето защо съм щастлива, че живея в Ню Йорк.

Където са нормалните хора.

Е… живеех.

Минавам зад бара, за да вземам кутия за лучените кръгчета на Били. Той обляга лакти на бара и пита:

— Е, къде е господин Манхатън?

Има предвид Дрю. Знаеш ли онзи арогантен, безсърдечен физик от комиксите? На него го е кръстил.

— Не е тук.

Били е изненадан… Приятно изненадан.

— Сериозно? Никога не ми е минавало през ума, че ще те изпусне от поглед за секунда, да не говорим да те пусне да се размотаваш из други щати сама. Какво става?

— Дълга история.

— Звучи доста обещаващо. Хей, искаш ли да излезем после. Да си побъбрим. Трябва да оставя Ивей в хотела за следобедната й дрямка. После ще се върна да те взема.

— Следобедна дрямка? — питам и не разбирам.

Той вдига брадичка и започва да обяснява и да се оправдава:

— Да. Много хора спят по дванайсет часа през деня.

— Да, Били, знам. Наричат се вампири — казвам и му подавам кутията. Той се смее.

И тогава майка ми излиза от кухнята.

— Били! Амелия каза, че ще идваш на гости.

Прегръща го и го целува по бузата.

— Здравей, Карол.

Тя оглежда брадата му с неодобрение.

— О, момчето ми, какво красиво лице имаш! Не го покривай с… това.

Майка ми е такава мама, нали?

Били решава да защити окосмяването по лицето си:

— Защо всички мразят брадата ми. Аз си я харесвам. — После подава банкнота от сто долара. — За лучените кръгчета.

Тя клати глава и бута ръката му.

— Парите ти не се приемат тук. Знаеш това много добре.

Зад вратата на кухнята се чува ужасен шум от натрошено стъкло. И гласът на Джордж Рейнхарт:

— Карол!

Майка ми цъка с език.

— О, боже Джордж пак се опитва да пусне машината за миене на съдове.

Тя хуква към кухнята. Били и аз гледаме след нея и се смеем. После ми подава банкнотата и ми казва:

— Сложи това в касата, когато майка ти не гледа. Става ли?

Този момент, когато си достигнал до някакъв етап в живота си, когато можеш да помогнеш на родителите си, е толкова труден. Защото те са прекалено горди да приемат помощта ти.

— Разбира се.

Той потупва с ръка на бара.

— Добре, ще те взема в четири. Да си готова. И не искам да се киприш в някой луксозен тоалет. Качвам в колата си само дами в джинси и тениска. Такава е мисията.

Не че бях планирала да обличам нещо различно, но все пак питам:

— Защо? Какво ще правим?

Той клати глава.

— Прекалено дълго не си се прибирала у дома, Кейти. Какво според теб можем да правим? Ще ходим да се подрусаме.

Да! Колко съм глупава! Разбира се, че ще ходим да се подрусаме.

Били се навежда през бара и ме целува по бузата.

— До после.

Взема кутията с храната си и излиза.

Ходил ли си някога на разходка с кола (искам да кажа луда разходка с кола) след последен изпит или в петък в началото на уикенда след ужасно тежка учебна или работна седмица? И шосетата са като разтворени прозорци пред теб. И си сложил тъмните си очила. И любимата ти песен издува тонколоните в колата?

Добре, значи знаеш точно за какво говоря. Друсане.

Как да го обясня… не знам. Сигурна съм, че във всеки град си имат име за такава разходка, но ние му казваме друсане. Това е като планинско катерене… но… с кола. Или камион. Или какъвто и да е друг автомобил 4х4.

Целта е да се изкачиш на върха на хълма — колкото по-стръмен, толкова по-добре, и да се пуснеш, колкото е възможно по-близо до вертикалата и колкото е възможно по-бързо без да обръщаш колата.

Забавно е. По някакъв суперглупав, крайно опасен начин. И тялото ти се пръска от адреналин. Не се притеснявай за деликатното ми положение. Джипът на Били е за черни пътища и няма безопасни колани, а истински ремъци и каишки за опасване на цялото тяло. Така че дори и да се обърнем, няма да пострадам.

Караме право към възвишенията. С пълна газ. Охайо не е известен с огромни планински масиви, но има няколко местенца за това упражнение и никак не са лоши. За щастие Грийнвил не е кой знае колко далеч от тях.

Прозорците са отворени, слънцето грее топло, но не е много горещо. Опитвам се да надвикам радиото:

— Нова кола значи?

Били се усмихва и нежно, почти с любов прокарва ръка по таблото.

— Аха. И това бебче не е замърсено от злокобната намеса и допълнителна ръчна обработка на братовчедката.

Въртя очи. Определено трябва да прегледам финансовото портфолио на Били.

Вятърът плющи през лицето ми. Опитвам се да прибера косата си и отново викам, за да ме чуе:

— Не ставай такъв човек, Били.

— Какъв човек?

— От тези, които имат различна кола за всеки ден от месеца. Харчи си парите за по-практични неща.

Той свива рамене.

— Казах на Амелия, че ще й купя къща. Само в случай че не казва на Делорес къде е.

Били и Делорес обичат да се джавкат през цялото време.

Песента свършва, започва друга и Били увеличава звука до максимум. Поглежда ме. И се усмихва.

И двамата се усмихваме.

Защото навремето това беше нашата песен. Не, не наша романтична песен, а нашата песен, с която като тийнейджъри се бунтувахме срещу целия свят, без да имаме някаква определена кауза. Това беше нашият химн. Нашият отворен бунтовнически път.

Алабама пеят за бягството от малкия град, за оцеляване напук на всичко и всички, че трябва да вярваш, за да успееш, за това как трябва да живееш заради любовта.

Двамата врещим с песента.

И е страхотно.

Съвършено.

Били натиска газта до край, зад нас остава само облак дим.

И сега си спомням какво е усещането да си на шестнайсет. Отново млад. Когато животът беше лесен и най-големият ми проблем беше да оцелея в училище до петък вечер.

Хората казват, че младите пропиляват младостта си и не знаят как да я изживеят. И са прави. Но младите не са виновни за това, което правят. Колкото и често да им се казва да ценят и живеят времето си сега, те просто не могат. Никое поколение не е успяло да го постигне.

Защото нямат база за сравнение.

Едва по-късно, много по-късно, когато е прекалено късно за каквото и да е, когато пристигнат сметките за плащане и крайните срокове за служебните задължения, чак тогава осъзнават колко сладки, колко невинни и безценни са били тези мигове.

Певецът пее за „Тъндърбърд“, за пътуване през нощта, за живот по твоите собствени правила. Първата кола на Били беше „Тъндърбърд“. Видя я в Ню Йорк, нали? Когато я купи, беше куп желязо, но той я оправи. Съвсем сам. През уикендите и през дните, когато просто решаваше да не ходи на училище.

Загубих девствеността си в онази кола. На задната седалка през уикенда, когато беше балът ни. Да — всичко при мен е статистика. По онова време си мислех, че е върхът на романтиката, че няма нищо по-съвършено от това да изгубиш девствеността си в кола и то на бала си.

Но… пак да припомня… тогава нямах база за сравнение.

Били обичаше онази кола. И мога да заложа за дипломата си по бизнес и финанси, че все още я пази в гаража си в Лос Анджелис.

Пея и се държа с две ръце за каишките, които опасват тялото ми, когато Били прави завой 360 градуса. Страхотна маневра! Натискаш газта до дупка, въртиш волана до откат и дърпаш ръчната. Това е най-правилният начин да направиш „поничка“.

Гумите изравят пръстта, вдигат се облаци от прах, пясък и пръст се посипват по предното стъкло.

Така е било винаги.

Удобно. Познато.

Без усложнения. Е… поне докато бяхме тук, в Грийнвил. Тогава бяхме… такива.

Когато отидох в колежа и после в бизнес училището, с Били се отдалечихме един от друг. От Бони и Клайд се превърнахме в Уенди и Питър Пан.

Но тук, сега, когато сме само двамата и останалият свят не съществува, можем да бъдем отново тези две хлапета, които имаха еднакви мечти и блянове и искаха да постигнат едни и същи неща.

Гумите свистят и Били стрелва колата напред през полето.

Няма път. Няма пътека.

И сякаш летим.

Сякаш съм свободна.

И нямам нито една грижа на света.

И знаеш ли кое е най-хубавото?

За първи път от почти четири дни не мисля за Дрю Еванс.

Нито за секунда не се сещам за него.