Ема Чейс
Заплетени (19)

Глава 19

Това е историята. Възходът. Падението. Краят. И сега седя в този отвратителен ресторант, до който бях завлечен насила от Александра и Матю. Току-що съм им разказал кажи-речи същата история.

Научих се да карам колело, когато бях на шест. Както става с всяко дете, когато ми махнаха опорните колелета, падах много. А винаги когато падах, Александра беше до мен. Тя ме изтупваше от праха, целуваше раните ми и ме убеждаваше да се кача пак, да не се отказвам. Така че очаквах сестра ми да прояви състрадание и в този случай. Да е нежна, да съпреживява болката ми.

Какво обаче получавам?

— Ти си кръгъл идиот, Дрю.

Може би едва сега разбираш защо я наричаме Кучката. Е, затова.

— Моля?

— И да ме молиш, и да не молиш, мога да ти кажа, че си жалък. Имаш ли някаква представа каква каша си забъркал? Винаги съм знаела, че си егоист и егоцентричен, и разглезен. И аз съм една от тези, които ти „помогнаха“ да станеш такъв. Но никога не ми е минавало през ума, че си прост.

Я пак?

— Можех да се закълна, че си роден с тестиси.

Задавям се с питието си, а Матю се смее.

— Сериозно. Много ясно помня, че когато ти сменях памперса, ги видях, мънички и обли. И къде ги загуби? Или се смалиха? Изчезнаха? Защото само липсата на ташаци може да обясни защо се държиш като жалък страхливец.

— За бога, Александра!

— Не, не мисля, че дори Бог може оправи тая каша.

Гняв и желание да се защитя пролазват в гърдите ми.

— Нямам нужда от това точно сега. Не и от теб. Вече съм паднал, не виждаш ли? Защо продължаваш да ме риташ?

— Защото един ритник в задника може да те накара да станеш сам и да се стегнеш. Да ти е минало през ума, че когато е казала, че всичко е наред е имала предвид, че са се държали като цивилизовани хора? Че са решили да останат приятели? Да се разделят с добро? Ако знаеше поне половината истина за жените, както твърдиш, би се досетил, че никоя жена не иска да приключва десетгодишна връзка с лошо.

Та в това няма никаква логика! Кой иска да си остава приятел с някой, с когото се е чукал и вече не се чука? Каква е целта?

— Не, това са пълни глупости.

Тя клати глава и казва:

— И ако се бе държал като мъж, а не като обидено малко момче, щеше да й кажеш какво чувстваш към нея.

Сега вече ме ядосва.

— Приличам ли ти на задник? Защото не съм. И няма начин да се изправя пред някоя, да я спирам или да я гоня, щом вече знам, че иска да бъде с друг.

Виждам на лицето й онова изражение, което съм виждал и преди, но никога не се е отнасяло до мен. И това е оголено, най-пречистено разочарование.

— Разбира се не, Дрю. Защо ти е да гониш някого, когато е далеч по-удобно да се оставиш на всички останали да гонят теб?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Това, че за теб винаги всичко е било лесно. Ти си красив, интелигентен, имаш семейство, което те обича, и множество жени, които лягат пред теб като жертвени агнета на олтара. И единствения път, когато се налага да се бориш за нещо, което искаш, единствения път, когато трябва да жертваш сърцето си за някой, който наистина си струва… Какво правиш ти? Предаваш се. Първо стреляш и после задаваш въпросите. После лягаш и се свиваш на топка и се въргаляш в самосъжаление. Тя клати глава и после гласът й омеква.

— Дори не си се опитал, Дрю. След всичко това… ти просто си я захвърлил.

Поглеждам в питието си. Гласът ми е тих. От горчивина, съжаление, самопрезрение.

— Знам.

Не мисли, че не съм мислил за това. Не мисли, че не съм съжалявал за думите си и за мълчанието си. Защото всяка една секунда след това горчиво съжалявах.

— Иска ми се, но… вече е прекалено късно.

Матю най-после се обажда.

— Никога не е късно, човече. Играта не е свършила. Просто е временно спряна заради проливен дъжд.

— Делорес споменавала ли е нещо? За Кейт и Били? — питам.

— Не, за тях нищо, но едно знам… мрази те и в червата. Ако те види да гориш на улицата, няма дори да те заплюе. Това го казвам без грам преувеличение.

Обмислям информацията.

— Може би ме мрази, защото съм чукал гаджето на братовчед й.

— Може би те мрази, защото си разбил сърцето на най-добрата й приятелка?

Да, и това не ми помага.

— Влюбен ли си в Кейт, Дрю? — пита Александра.

— Да — отговарям и я поглеждам в очите.

— Има ли някакъв шанс да изпитва същото към теб?

— Предполагам. — Колкото повече мислех за думите и действията й през онзи уикенд, толкова повече се убеждавах, че има нещо повече от сексуално желание. Нещо истинско и дълбоко.

Е, имаше, преди да я пусна в ада. С изстрел.

— Искаш ли да си с нея?

— За бога, да!

— Тогава дали е с бившия си или не, няма значение. Въпросът, на който ти сам трябва да си отговориш, е какво си готов да направиш, какво ще рискуваш, за да оправиш нещата. Да си я върнеш.

А моят отговор е простичък: всичко, абсолютно всичко. Гърлото ми се свива, но признанието излиза безпрепятствено.

— Бих дал всичко, за да си я върна.

— Тогава, бори се за нея. Кажи й.

Докато обмислям думите й, Матю ме хваща за рамото и казва:

— В трудни моменти винаги се питам какво би направил Уилям Уолъс^[1]. — Очите му са сериозни, тревожни. След това се опитва да говори с шотландски акцент, което съвсем не е сред уменията му. — Бягай… и така няма да те отхвърлят… но след време няма ли да искаш да замениш всички тези пропуснати дни, месеци, години за една минута, за един шанс да се върнеш обратно във времето и да кажеш на Кейт, че може да вземе топките ти и да ги закачи на огледалото за обратно виждане на колата си, но никога не може да вземе… свободата ти!

Александра върти очи при тази реч в стил Смело сърце, а аз… се смея.

Черният облак, който носих на раменете си цяла седмица, най-сетне започва да се вдига. И на негово място там каца… надежда. Увереност. Решителност.

Всички онези неща, които взети заедно правят моето… Аз. Всичко, което изчезна в утрото, докато гледах как Били Уорън пее, се връща.

Матю ме удря по гърба:

— Отивай и си я вземай. В крайна сметка… погледни се, няма какво да губиш.

Прав е. Кому е нужно достойнство? Или пък гордост? Хората винаги са надценявали значението на тези неща. Когато нямаш нищо, тогава нямаш и какво да губиш.

— Трябва да видя Кейт. Веднага.

Ако се разбия и подпаля, ако изгоря и тя натъпче прахта ми в земята, така да бъде. Но трябва да опитам. Защото…

Е, как защо? Защото тя заслужава.

 

 

Когато Александра стана на шестнайсет, родителите ми наеха целия тематичен парк „Великите приключения“. За един ден. Екстравагантно пилеене на пари? Да. Но това е една от глезотиите, на които се радват привилегированите деца. И беше страхотно. Нямаше опашки, нямаше тълпи.

Само нашето семейство, няколко колеги на баща ми и най-близките ни приятели. Както и да е. Та там имаше едно влакче, което се спускаше от ужасна височина. Казваше се нещо като „мозъчен миксер“. Абсолютно луда работа.

Помниш ли, когато ти казах, че никога не се качвам на една и съща въртележка втори път. Е, това беше единственото изключение.

С Матю и Стивън се возихме, докато започнахме да повръщаме. След това се качихме пак. Първото спускане беше кошмарно. Влакът се хвърляше вертикално, право надолу, сто и двайсет метра пропадане. И всеки път, когато се качвахме за още едно кръгче, точно това първо спускане го усещах по един и същи начин. Ръцете ми се изпотяваха, стомахът ми се обръщаше.

Беше перфектната комбинация между ужас и вълнение.

Защо го казвам? Защото точно така се чувствам в момента.

Виждаш ли ме? Оня лудия, дето бяга през Таймс Скуеър? Да, това съм аз.

Само при мисълта, че ще я вида отново… няма да лъжа, но това е достатъчно да ме вдигне във въздуха. Но и ме е страх. Защото нямам идея какво ме очаква от другата страна на възвишението, не знам от колко високо ще се спусна този път.

Нямаш никакво съчувствие към мен, нали? Мислиш си, че съм си получил заслуженото? Мислиш, че и това е малко?

Да, издъних се. Няма спор. Беше временна слабост, случва се на всички велики хора. Но край на това. Не съм на резервната скамейка. На игрището съм.

Просто се надявам Кейт да ми даде още един шанс.

Влизам задъхан от спринта през седемте пресечки, кимам леко с глава към охраната и тръгвам през празното фоайе. Качвам се на асансьора, за да си поема дъх за минутка и да обмисля какво да й кажа. После слизам на четиринайсетия етаж.

Има само едно място, където може да е Кейт в десет и половина вечерта в понеделник. И това е точно тук, където започна всичко. Кабинетите са тъмни.

Тихо е. Чува се само музиката от нейния офис. Тръгвам по коридора и спирам пред затворената врата.

После я виждам. През стъклото.

Боже милостиви.

Седи на бюрото си и гледа монитора. Хапе устната си по онзи начин. Искам да падна на колене пред нея. Косата й е прибрана. Виждам всяка извивка на перфектното й лице. Колко ми е липсвало да я гледам! Сякаш съм бил под вода и съм задържал дъха си прекалено дълго, а сега най-сетне мога да дишам с пълни гърди.

Тя вдига глава, очите ни се срещат.

Видя ли как задържа погледа си малко по-дълго? Секунда след това главата й е наклонена настрани, а очите присвити, сякаш не вярва на това, което вижда.

Изненадана е. След това изненадата преминава в отвращение. Сякаш току-що е вкусила нещо развалено. И точно сега, в тази секунда разбирам това, което ти със сигурност вече знаеш отдавна. Че съм пълен идиот.

Не го е прибрала обратно. Няма начин да са се събрали.

Ами ако греша? Ако нашият уикенд не е означавал нищо за нея? Ако аз не означавам нищо за нея? Ако не иска да ме погледне, защото вижда в мен сатаната, самия ад? Тогава нямаше да покаже никаква емоция, нали? Това е мъжката логика: ако една жена е ядосана, това означава, че й пука. Ако имаш връзка с жена, която не иска да се надигне дори да ти се развика, тогава си прецакан по всички възможни параграфи. Безразличието на жената е целувката на смъртта. Същото е, когато мъжът не иска да прави секс с жената. И в двата случая си мъртвец. Край. Точка.

Така че, ако Кейт е разстроена, причината за това съм аз. Защото я нараних. А съм могъл да „постигна“ това, само защото е искала да бъде с мен.

Може и да ти се струва объркано, малко сложно за разбиране, но е точно така. Повярвай ми, знам. Прекарах цялата си младост да чукам жени, за които не давам пукната пара. И ако са чукали някой друг след мен, не ми е пукало, дори не съм си давал труда да мисля за това. Браво на тях! Ако някоя ми каже, че не иска да ме види никога повече? Още по-добре! Не можеш да изцедиш кръв от камък, нали? Не можеш да накараш някого да реагира, дори и с омраза, ако не му пука.

Кейт обаче ще се пръсне от емоции. Гняв, недоверие, предателство — очите й горят, лицето й пламти. Фактът, че изпитва нещо към мен, дори и гняв, ми дава надежда. Защото мога да се справя с това.

Отварям вратата на офиса й и влизам. Тя се обръща към монитора си и започва да блъска по клавишите.

— Какво искаш, Дрю?

— Трябва да говоря с теб.

Тя не вдига глава.

— Работя, нямам време за теб.

Пристъпвам към бюрото, затварям лаптопа и казвам:

— Сега имаш.

Тя ме поглежда. Погледът й е остър. Като черен лед.

— Върви по дяволите?

— От там идвам. Цяла седмица прекарах там — усмихвам се, макар че няма нищо смешно.

Тя се обляга и ме оглежда.

— Да, забравих. Ерин ни каза за мистериозното ти заболяване.

— Останах си у дома, защото…

— Возенето в такси те е изтощило? Имал си нужда да си отпочинеш и да се възстановиш?

— Това, което казах, беше грешка — поклащам глава.

Тя става.

— Не, грешката беше моя. Че си помислих, че под наперения ти външен вид и това отношение към хората „вижте ме, аз имам най-голямата пишка на света“ има нещо красиво. Но ти се оказа кух, празен.

Помниш ли, когато ти казах, че с Кейт много си приличаме? Тогава нямах предвид само в леглото или работата. И двамата имаме изключителна дарба да кажем точните думи, когато искаме да нараним някого. Да намерим онова слабо място, което всеки човек си има и да сложим граната от думи точно там.

— Кейт, аз…

Тя ме отрязва. Гласът й е задавен, сякаш някой я стиска за гърлото.

— Знаеш ли, Дрю, не съм глупачка. Не съм очаквала предложение за брак. Знам що за мъж си. Но ти изглеждаше толкова… И онази вечер в бара…

Начинът, по който ме гледаше. И си помислих…

Гласът й се скърши. Искам да се самоубия.

— … помислих си, че означавам нещо за теб.

Правя крачка към нея, искам да я докосна. Да я успокоя. Да върна лентата назад. Да направя всичко отначало, да го направя по-добре.

— Ти означаваш много за мен.

Тя кима сковано.

— Да. И затова ли…

— Не съм направил нищо. Нямаше никаква среща. Нямаше никакво такси. Всичко беше пълна измислица, Кейт. Когато телефонът звънна, на линията беше Стивън, нямаше никаква Стейси. Казах го само за да си помислиш, че е тя.

Тя пребледнява. Знам, че ми вярва.

— Защо… защо е трябвало да го правиш?

Въздъхвам. Гласът ми е тих и много напрегнат, умоляващ.

— Защото… съм влюбен в теб. Влюбен съм от толкова много време. Но не го осъзнавах до неделя. И когато Били се появи… помислих си, че сте се събрали пак. И това ме пречупи, уби ме. Толкова ме болеше, че без да мисля, те засегнах много. Исках да те боли колкото мен. Знам, че не е от най-добрите ми моменти, нали? Аз съм тъпо копеле. Повярвай ми, знам го по-добре и от теб. Казах всичко нарочно, за да си помислиш, че не означаваш нищо за мен. Да си помислиш, че си като всяко едно друго момиче. Но не си, Кейт. Не си като никое от момичетата, които познавам. Искам да съм с теб… истински… да бъдем заедно. Само аз и ти. Никога не съм изпитвал такова нещо през живота си и знам, че звуча като надпис в картичка за Свети Валентин — плоско и клиширано, но това е истината. Никога преди не съм искал нещата, които искам, когато съм с теб.

Не казва нищо. Само ме гледа. И не мога да издържа повече. Слагам ръце на раменете й. Само да я почувствам.

Тя застива, но не се отдръпва. Бавно слагам длани на лицето й, галя бузите, устните й.

Исусе!

Очите й се затварят бавно. Буцата в гърлото ми ме задушава.

— Моля те, Кейт, не може ли да… върнем времето назад? Всичко беше толкова хубаво. Искам пак да е така. Толкова много го искам.

Никога не съм вярвал в чувството за вина, нито в съжалението. Винаги съм мислил, че са неща, които някой насажда в главата на човека. Като страха от височини. Нищо не може да те повали, ако имаш кураж и си твърдо решен.

Но никога преди не съм… не съм наранявал човек, който означава за мен повече отколкото аз самият означавам за себе си. И да объркам всичко заради глупостта си, заради страха си… Това е просто непростимо и ужасно болезнено.

Тя бута ръцете ми настрани. Прави крачка назад.

— Не.

После се навежда и взема чантата си от земята.

— Защо? Защо не?

— Помниш ли, когато започнах работа тук? И ти ми каза, че баща ти иска да ми даде да се „поупражнявам“ с онази презентация?

Кимам.

— Каза го, защото не искаше аз да взема онзи клиент, нали?

— Да, така е.

— И вечерта, когато бяхме с Андерсън, ми каза, че съм си навирала циците в лицето му? Да или не?

Накъде бие с тези въпроси?

— Да.

— И миналата седмица, след… всичко, което се случи… ме накара да повярвам, че говориш с онова момиче по телефона, защото си искал да ме нараниш?

— Да, но…

— И сега ми казваш, че ме обичаш?

— Да.

— И защо, по дяволите, да ти вярвам, Дрю? — клати глава.

Стоя пред нея. И мълча. Нямам какво да кажа. Нито една дума за защита. Никакво оправдание, никакво достоверно звучащо обяснение.

Тя се обръща да си тръгва. Изпадам в луда паника.

— Кейт, моля те… чакай…

Заставам пред нея, тя спира, но не гледа в мен, а някъде зад мен, сякаш не съм там.

— Знам, че прецаках всичко. Това с момичето с таксито беше глупаво и жестоко. И много съжалявам. Едва ли би разбрала колко съжалявам. Но… не можеш да допуснеш, да позволиш да загубим всичко, което имахме, всичко, което можем да имаме.

Тя се изсмива в лицето ми.

— Какво можем да имаме? Какво имаме, Дрю? Спорове, кавги, съревнование, похот.

— Не, много повече е от това. Почувствах го през онзи уикенд. Беше рай, съвършенство, това можем да имаме. Ако дадеш шанс на… нас. Моля те, дай ми един последен шанс. Моля те. Знаеш ли тази песен на Ролинг Стоунс Не съм толкова горд, за да моля? Това е любимата ми мелодия сега.

Тя свива устни и тръгва покрай мен. Хващам ръката й.

— Пусни ме, Дрю.

— Не мога — казвам. И не става дума само за ръката й.

Тя се изскубва от ръката ми.

— Трябва да се постараеш повече. Веднъж ме пусна, убедена съм, че ще успееш да го направиш още веднъж.

И излиза от вратата, а аз не тръгвам след нея.