Ема Чейс
Заплетени (18)

Глава 18

След това… не помня много. Нали винаги така казват оцелелите след злополука или влакова катастрофа? С две думи, минутите след катастрофата са неясни, нереални.

Казвам на Ерин, че съм болен. Усмивката й е тъжна и състрадателна.

Преди да вляза в асансьора се обръщам с надежда да видя Кейт. Ей така, за да се изтезавам още повече.

Но вратата й е затворена.

 

 

Вали. Пороен зимен дъжд. Знаеш как дрехите ти подгизват като вали така, а студът идва отвътре, а не отвън. Не ме притеснява.

Вървя пеша до апартамента. Безчувствен, замаян. Като зомби в някой плосък филм на ужасите, само че аз не бих реагирал дори някой да започне да реже крака ми с трион. Не бих реагирал дори сам да започна да си го режа.

Но когато влизам със сетни сили, ето тогава заболяването ме удря и ме събаря. Едва тогава започвам да чувствам отново, а това, което чувствам, е Кейт.

Навсякъде. Усещам я навсякъде.

Виждам очите й, натежали от някаква вътрешна топлина. Чувам как гласът й шепне в ухото ми. Падам на дивана. Усещам аромата на възглавницата й. Та тя бе тук. Преди няколко часа. Можех да я докосна, да я целуна.

А сега не мога.

Сякаш някой е умрял. Не можеш да повярваш, че човекът вече го няма, защото си го видял вчера или преди няколко часа. Бил е там, до теб, жив. И това, което оплакваш, е споменът за този човек. И единственото, за което можеш да се хванеш, е… пак споменът.

Защото това е последният път, когато този човек е… бил.

 

 

Кога се случи? Как стана?

Това не мога да разбера. Кога Кейт зае такава огромна част от живота ми, толкова важна част, че да не мога да живея без нея? Дали когато я видях да плаче в офиса си? Или когато я целунах за първия път в моя. Или пък когато Андерсън я обиди и му наритах задника?

Дали пък не се случи още в началото, в бара, когато за първи път погледнах в тези бездънни очи и разбрах, че трябва да я имам.

Или пък тук? В моя апартамент? По време на един от милионите пъти, когато я докосвах?

Господи, защо не видях бедата по-рано!

Всички загубени седмици… месеци, пропилени на вятъра. С всички онези жени, които съм чукал, а не мога да си спомня нито едно лице. Всички онези мигове, когато исках да я ядосвам и да я разстройвам, вместо да я карам да се усмихва. Всички тези дни, когато съм можел да я обичам. И да я накарам да ме обикне.

Край. Времето изтече.

Жените се влюбват по-бързо от мъжете. По-лесно и по-често. Но когато мъжете се влюбят… е, тогава е сериозно, дълбоко. А когато нещата тръгнат на зле? Когато не ние си тръгваме първи, а си отива тя? Ние не се изправяме, ние не тръгваме.

Ние лазим.

 

 

Не трябваше да й казвам тези неща в офиса. Кейт не заслужава такова отношение. Не е нейна вината, че не иска това, което искам аз.

Господи, това е кошмар. Моля те боже, убий ме и ме избави от мъките ми!

Къде е онзи психопат, който размахва пистолети из улиците и избива невинни хора? Къде е? Защо никога не се появява, когато ти трябва?

Чувствал ли си се така? Да държиш в ръцете си нещо, което значи всичко за теб. Може би топка пред празна футболна врата? Или снимка от времето, когато си бил много, много щастлив? Или пък майка ти е дала пръстен, който е принадлежал на баба ти? Няма значение какво е нещото… държиш го и се кълнеш, че ще го пазиш завинаги, защото е толкова специално. Скъпоценно.

Незаменимо.

И тогава един ден, не знаеш как, не знаеш къде, не знаеш защо, но това скъпоценно и незаменимо нещо изчезва.

Няма го. Изгубено е.

И те боли. Би дал всичко да го намериш, да си го върнеш, да е в дома ти, до сърцето ти, там, където си му е мястото.

 

 

Свивам се като ембрион около възглавницата. Не знам колко време минава, но когато отварям очи за първи път откакто легнах, навън е тъмно.

Какво ли правят двамата сега? Вероятно празнуват. Излизат на ресторант?

Или са решили да си останат у дома?

Гледам тавана. Да, това са сълзи. Течна горчивина, разочарование, съжаление.

Давай, кажи си го направо. Знам, че съм пикльо, наречи ме кучка. Каквото й да кажеш, заслужавам си го. Но не ми пука.

За нищо.

Мислиш ли, че онзи осъзнава какъв е щастливец, колко е благословен да я има?

Разбира се не осъзнава. Та той е идиотът, който я заряза. Аз съм идиотът, който не успя да я задържи.

Може би няма да продължи дълго? Може пък да скъсат отново? Когато Кейт разбере, че заслужава нещо по-добро. Но имам предчувствието, че това няма да промени нещата за мен. Не и след това, което казах. Не и след като си позволих да я обидя така, че да не може да скрие болката си от мен.

Исусе!

Изтърколвам се от леглото и успявам да се завлека към кофата за боклук.

Стигам точно навреме, когато всичко в мен се надига. Всичко, освен това, което е в стомаха ми.

И точно това е мигът, там до кофата за боклук, паднал на колене, когато решавам, че имам грип. Защото тази развалина… не, това не съм аз.

Няма да продължи дълго.

Няма да продължи цяла вечност.

Просто съм болен. При това положение мога да си взема аспирин, да спя, и след време ще съм по-добре. Ще бъда себе си. Все някога. Но ако призная, че сърцето ми е размазано, надробено на хиляди малки парчета… е, тогава не знам кога ще мога да се изправя на крака. Вероятно никога.

Лягам обратно на дивана. Да чакам. Да чакам да мине.

Тази болест се лекува с чакане.

Докато преодолея грипа.