Сабине Тислер
Колекционер на деца (99)

Епилог

Берлин, Моабит, ноември 2005 г.

Вече шест години живееше в Моабит. На партера, с гледка към задния двор. Трийсет и осем квадратни метра. Делеше жилището си с огромен брой хлебарки, мравки, дървеници и плъхове, които изяждаха остатъците от храната му, но иначе се държаха дружелюбно — очевидно бяха заинтересовани да не застрашават полезното и за двете страни съжителство. Само нощем понякога чуваше плъховете да цвърчат, когато се караха за някое вкусно късче. Обичаше да слуша цвърченето им — то го утешаваше, че не е съвсем сам на света.

Откакто живееше в Моабит, не бе почистил нито веднъж. Четеше вестници и ги захвърляше на пода. Бутилките от бира и опаковките от пица се трупаха навсякъде. Нито веднъж не беше изхвърлил боклук в контейнера. Междувременно хаосът бе станал повсеместен. Боклукът буквално му стигаше до главата, но той не се опитваше да промени това положение. Нахвърляните вещи и отпадъците заемаха цялата площ на жилището и той просто се опитваше да запомни местата, където е „заровил“ най-важните неща.

Имаше покрив над главата. Нищо повече. Понякога тази мисъл будеше задоволство.

Когато излизаше от къщи, винаги поздравяваше любезно и получаваше също толкова любезни отговори. Не говореше с никого и никой не го познаваше. Никой не знаеше нищо за миналото му, за съдбата му. Познаваха го като спокоен, приятен наемател с оредяла, чисто бяла коса, който изглеждаше поне на седемдесет, макар че в действителност беше едва на петдесет и четири. Другите наематели го уважаваха, защото не устройваше шумни празненства, никога не слушаше музика и не препълваше контейнерите за боклук.

Завесите на жилището му постоянно бяха спуснати. Никой не биваше да вижда къде се трупа боклукът, който не отиваше в контейнерите.

Ако наистина обичаше нещо на света, то това беше работата си. От три години беше чистач в районния съд. Най-чистият, най-подреденият, най-усърдният и най-надеждният колега.

Най-много обичаше да чисти огромната зала с високи сводове, където винаги беше хладно. Наслаждаваше се на екота на стъпките си рано сутрин, когато сградата беше пуста. Огромните колони, галерията, разположена на шеметна височина, гледката към входната врата и широкото стълбище с невероятно плоски стъпала, по които човек можеше да слиза тичешком — той имаше чувството, че работи на свещено място, и това му вдъхваше усещането за свобода.

Обичаше и дългите коридори, чиито подове миришеха на восък и по които гумените му подметки буквално съскаха на всяка крачка. Не можеше да си представи по-прекрасна работа от тази да бърше с влажен парцал излъсканите маси в съдебните зали. А намирането на някой прашен ъгъл беше повече от щастлив случай. Той проверяваше всяка седалка, всеки пулт и съвестно предаваше на портиера всяко забравено дело, всяка химикалка и запалка, дори пакетчета с кърпички и полупразни кутии цигари.

Докато работеше в съда и вдишваше миризмата на почистващи препарати, той забравяше своето вонящо, препълнено с боклук жилище, където не правеше нищо друго, освен да седи и да зяпа в празното пространство — и да чака следващия работен ден.

Наричаше се Пит. Всички знаеха, че на Пит може да се разчита на сто процента. Той беше добър колега, но никога не отиваше да пие по бира с колегите си след работа. Никой от хората в съда не знаеше къде живее Пит, има ли семейство, деца. Никой нямаше и най-малка представа кой е той в действителност.

 

 

Тази сутрин всичко беше различно. Стреснатите плъхове се разбягаха на всички страни, част от тях се скриха зад планината от възглавници, когато Пит стана от дивана, на който спеше, още в четири сутринта. Целта му беше да потърси на спокойствие бялата си риза. Знаеше, че има чисто нова бяла риза, запазена в оригиналната й опаковка. Коледен подарък от жена му, починала преди 18 години. Фигурата му не се беше променила оттогава. Даже беше отслабнал, защото почти не пиеше — парите не му стигаха за бира всеки ден. През изминалите години не беше имал случай да облече бялата риза, но днес щеше да го стори. Непременно.

В пет и половина намери ризата на дъното на един шкаф, чиито горни рафтове се бяха счупили още преди много време. Трудно му беше да опразни шкафа, за да стигне до най-долния рафт. Планината от боклуци зад дивана нарасна с почти един метър, но той въобще не й обърна внимание.

Пит облече новата бяла риза и усети как в тялото му потече нова енергия. Сякаш в уморените му кости нахлу топла река. От години не се беше чувствал така окрилен.

Гореше от нетърпение да отиде на работа. Ако всичко мине добре, днес ще е най-важният ден в неговия жалък живот.

Криминален съд

Марайке трепереше от нерви. Днес щеше да започне процесът срещу Алфред Фишер, с рождено име Хайнрих, или Енрико Пескаторе, убиеца на осиновения й син Ян. След спасяването си от зазиданата къща момчето не се събуди от комата и след пет дни почина в болницата в Монтеварки.

След смъртта на Ян Марайке се опита да задуши болката си с работа и подкрепи, доколкото можеше, разследванията на италианските си колеги. Полицаите отвориха басейните в Каза Ласконе и в Ла Рокия и откриха труповете на Филипо и Марко.

Следите от ДНК бяха сравнени с материал от Енрико, или Алфред Фишер. Изследванията не оставиха съмнение, че именно той е убиецът на децата. Намерените в къщата му кучешки зъби бяха идентифицирани за всяка жертва.

Докато Марайке работеше прекосили за предстоящия процес, Бетина изпадна в дълбока депресия. С все по-силни медикаменти се бореше с отчаянието и от месеци беше в болнични. Прие да се яви в съда като обвинителка заедно с Марайке, но беше толкова нестабилна психически, че накрая решиха да не участва.

Марайке й се обаждаше по телефона по няколко пъти на ден, защото живееше в постоянен страх, че един ден Бетина ще се поддаде на вътрешния натиск и ще извърши нещо фатално.

Тази сутрин, само няколко минути преди началото на процеса, Марайке ходеше напред-назад по коридора, притиснала телефона към ухото си, и се опитваше да вдъхне кураж на приятелката си. Алфред ще си получи заслуженото наказание, каза й за хиляден път тя, това е абсолютно сигурно. Доказателствата са убедителни, самият той е признал престъпленията си, макар и без да се разкае. Да, осъждането на Алфред няма да върне убитите деца, но поне оттук нататък ще са сигурни, че този изрод повече няма да измъчва и убива невинни момченца.

Имаше още двайсет минути, докато отворят залата, но в коридора вече се тълпяха хора в очакване на началото на процеса.

Сигурно поради това Марайке не обърна никакво внимание на чистача, облечен в зелен работен комбинезон, който с наведена глава и бавни, уверени движения плъзгаше парцала по линолеума на пода. Да, за момент се запита дали не е безсмислено да се чисти сега, когато в коридора има толкова много хора, но моментално забрави тази мисъл.

Пит погледна часовника си. Време беше. Съблече работния комбинезон и го прибра в малкото помещение на чистачите. Погледна се за миг в огледалото и се запъти към вратата на залата.

Там стоеше Кобер, човек от охраната, познат на Пит от години. Пит поздрави любезно.

— Какво ти става? — учуди се Кобер и посочи бялата му риза. — Да нямаш рожден ден?

— Не — засмя се Пит, — но днес съм свободен, а случаят ме интересува. Не е редно да седна в залата с работно облекло, нали?

— Прав си — кимна Кобер. — Но ще се наложи да почакаш малко. Ще отворя вратата след десет минути.

Пред съдебната зала вече чакаха екипи от телевизиите и вестниците. Ане Голомбек, бащата на Даниел Дол и комисар Карстен Швирс дадоха кратки интервюта на двата най-големи телевизионни канала. Марайке обаче се постара да остане незабелязана от пресата и продължи да говори с Бетина, която хълцаше неудържимо.

Кобер отвори вратата към залата. Пит влезе пръв, след като го претърсиха и провериха с детектор за метал. Той се огледа и седна в края на дясната редица, до прозореца, съвсем близо до радиатора и пожарогасителя.

Марайке приключи телефонния разговор, без да е успяла да успокои Бетина, и влезе в залата последна. И тя седна отдясно, до адвокат Мертенс, който отговаряше за обвинителите.

Заседателна зала 17А

Преди да заеме мястото си, Марайке кимна кратко и приятелски на Ане Голомбек. Ане също беше обвинителка и седеше три места по-нататък. През изминалите месеци двете не бяха престанали да поддържат връзка. Ане се беше върнала при съпруга си Харалд в Шлезвиг-Холщайн и оттогава се опитваше да продаде Вале Короната. Ала дори опитен посредник като Кай не успяваше да й помогне. Споменът за случилото се в долината беше още пресен. Никой не искаше да купи къща, където е било убито дете. Марайке знаеше също, че Ане е бременна и много се радва на бъдещото си дете.

Въведоха обвиняемия и залата утихна. Алфред вървеше с високо вдигната глава. Не се опитваше да крие лицето си, а видимо се наслаждаваше на всеобщото внимание. Тенът му беше блед. Дългият предварителен затвор беше заличил здравия загар и той изглеждаше по-стар. Ала самочувствието му не беше пречупено.

Изясниха личните му данни и прокурорът започна да чете обвинението, а Алфред се облегна назад и заслуша спокойно.

Марайке се взря в студените сини очи и не се помръдна дори когато той отговори на погледа й с почти развеселена усмивка. Този процес и осъждането на масовия убиец би трябвало да бъдат най-големият триумф в полицейската й кариера, но тя ги възприемаше като най-голямото си лично поражение. В крайна сметка победител излезе убиецът. Защото уби сина й Ян.

На последния ред седеше Карла. Носеше широка пелерина и беше увила главата си с вълнен шал. Само очите й се виждаха. Никой не я бе познал. Алфред също не подозираше, че тя е тук.

Карла знаеше, че всичко, което говори прокурорът, е истина, но въпреки това отказваше да повярва. Тук, пред нея, седеше нейният Алфред, мъжът, заради когото се бе отказала от всичко и с когото беше живяла четиринайсет години. Мъжът с нежен глас, който обичаше и уважаваше природата, който се радваше на светулките и часове наред се взираше в небето, за да разпознава сменящи се фигури в облаците и да измисля вълнуващи истории.

Марайке не чуваше какво казва прокурорът. Познаваше всяка подробност. Стотици пъти си беше представяла страданията и жестоката смърт на децата — и на малкия Ян. По-добре да мисли за нещо друго. Ако трябва да преживее всичко още веднъж, няма да издържи до края на процеса.

Тя се извърна леко и огледа залата. Видя много познати лица. Бащата на Даниел Дол изглеждаше много съсредоточен, избягваше да поглежда към Алфред и през цялото време четеше някакъв документ. Ане седеше с неподвижно, непроницаемо лице. И тя не удостояваше Алфред с поглед. Само от време на време въртеше брачната халка на пръста си. Родителите на Флориан Хартвиг през цялото време се държаха за ръце.

Близо до радиатора седеше мъж, който също й се стори познат. Тя се опита да си спомни къде го е виждала, но не можа. Мъжът беше кръстосал крака, а лицето му беше опряно на ръката и не се виждаше добре.

Марайке не престана да поглежда към непознатия мъж и видя, че когато прокурорът стигна до случая с Бенямин Вагнер, той за миг промени позата си и вторачи поглед в обвиняемия. Най-сетне го позна. Петер Вагнер, бащата на Бени.

Точно когато прокурорът заговори за Феликс Голомбек, Марайке проследи как Петер Вагнер плъзна ръка зад пожарогасителя, извади нещо от там и светкавично го скри в джоба на якето си. Марайке спря да диша. Веднага разбра какво е сложил в джоба си Петер Вагнер. Не само подозираше, беше сто процента сигурна. Но не направи нищо. Остана да седи на мястото си, ала вече не изпусна Петер Вагнер от поглед.

За частица от секундата погледите им се срещнаха — Петер също оглеждаше залата, за да провери дали някой не е забелязал действията му.

Петер Вагнер позна комисар Марайке Косвиг и пронизващият й поглед го стресна. Откога ли го зяпа така? В следващия миг обаче по устните й се плъзна усмивка. Петер Вагнер се отпусна и отговори на усмивката. Ако е забелязала нещо, отдавна да е скочила срещу мен, каза си той.

И отново съсредоточи вниманието си върху Алфред.

Изчака още две минути, стана и бавно тръгна към изхода. По челото на Марайке изби студена пот. Петер беше съвсем близо. Спокойно би могла да го спре. За момент тялото й се напрегна, сякаш се готвеше да скочи, но тя не го направи.

Петер Вагнер мина покрай пейката на обвиняемия и се обърна. В ръката си държеше пистолет. Направи две бързи крачки към Алфред и погледна право в бледосините очи, прозрачни като стъкло. Видя как в зениците им светна изненада, после ужас.

Петер се прицели и стреля.

Улучи Алфред точно в средата на челото.