Сабине Тислер
Колекционер на деца (90)

89

Елеоноре и Марайке се върнаха в Ла Пекора към два следобед. Кракът на Марайке беше гипсиран — прегледът с ултразвук бе установил, че ахилесовото сухожилие е скъсано. Марайке беше в добро настроение — сега поне знаеше какво й е и че ще прекара три седмици в гипс.

Марайке изрази учудване, че Ян не е дотичал да я посрещне както обикновено, и Бетина обясни, че момчето отишло с колелото при Енрико, новия й познат, за да сковат заедно ограда за Хари. Обещала му следобед да отидат да го вземат.

— Какво? — изкрещя Марайке. — Пуснала си го да тръгне сам? Да пътува с километри, за да отиде при някакъв си мъж, когото познаваш едва от вчера? Ти си напълно луда!

Бетина остана смаяна от избухването на Марайке.

— Изобщо не разбирам какво ти стана изведнъж! Защо се разкрещя така? Ян тръгна с колелото — и какво от това? Той е достатъчно голям да кара колело. Тук навсякъде има пътища и пътеки, така ли е? В Берлин също отива с колелото на футбол, но ти не крещиш по мен, че му позволявам. Според мен в Берлин е сто пъти по-опасно. Освен това Ян отиде при човек, когото познавам и който е много мил. Къде е проблемът? — В гласа на Бетина звънна гняв.

Марайке се отпусна на най-близкия стол и вдигна гипсирания си крак, който пулсираше болезнено.

— Проблемът е — започна тихо тя, — че точно тук, в тази област, в радиус от двайсет километра, върлува убиец на деца. Три малки момчета на възрастта на Ян са изчезнали безследно. Елеоноре ми разказа за тях, вчера говорих с майката на едно от децата. Не ти казах, защото щеше да се ядосаш, че мисля за работа дори когато съм в отпуска.

— Ако ми беше казала, нямаше да му позволя да отиде сам! — изфуча Бетина.

Еда стоеше на вратата към кухнята и слушаше внимателно караницата на двете си майки.

— Впрочем, аз споделям мнението на Бетина — обади се тя. — Осмелявам се да твърдя, че Енрико е окей. — Погледна Марайке и попита предизвикателно: — Не смяташ ли, че преувеличаваш? Започнала си да виждаш убийци зад всяко дърво! Според мен това е болестно състояние.

— Дано да си права. Дано да преувеличавам и да си въобразявам разни глупости. Имате ли номера на Енрико? Ще се успокоя, когато чуя, че Ян е пристигнал при него жив и здрав.

— Енрико няма домашен телефон — обясни Бетина. — Има само мобилен и го включва, когато е необходимо. Не позволява никой да го безпокои. Иска да го оставят на мира. Изобщо не обича телефоните.

— Проклятие!

Марайке удари с длан по облегалката на стола. Спомни си до какво заключение бе стигнала през нощта и се разтрепери. Не обича телефоните! Арогантен самотник, който не желае никой да се бърка в живота му. Да, Бетина беше казала, че жена му е заминала в Германия при родителите си, но можеше ли да е сигурна, че това е вярно? Ами ако Енрико лъже?

— Да вървим да вземем Ян — помоли Марайке. — Сега, веднага!

— Какво? — Бетина погледна часовника си. — Още няма три! Казах на Ян, че ще отидем следобед. Той ще се ядоса и…

— Виж, може да имам професионално заболяване и наистина да виждам убиец зад всяко дърво, но аз искам двете с теб да тръгнем веднага, Бетина! — изрече Марайке с необичайна настойчивост.

— Добре де, щом толкова настояваш. Отивам да си взема чантата — отвърна остро Бетина и влезе в къщата.

Еда се появи с розовата си раница на гърба.

— И аз идвам.

— Не — отсече Марайке. — Ти оставаш тук. Не ми се сърди. Искам вкъщи да има някой, ако с Ян се разминем някъде по пътя.

Еда кимна и остави раницата си на земята. Седна на един камък и се загледа в далечните хълмове с такава тъга, че Марайке едва не се разплака.