Сабине Тислер
Колекционер на деца (85)

84

Карла се обади в два и петнайсет и съобщи, че е пристигнала благополучно в Хамбург и веднага отива в болницата, за да види баща си за последен път.

— Добре — отговори Енрико. — Бъди смела. Ще чакам да се обадиш пак утре вечерта.

— Да, разбира се, че ще се обадя — отговори шепнешком Карла. — И те моля, не забравяй, че те обичам.

С тези думи тя затвори и Енрико моментално изключи телефона си. Имаше на разположение ден и половина спокойствие. До следващото обаждане.

Всичко бе станало много бързо. Вчера по обед изведнъж се появи Фиама. Значи все пак изпълни заплахата си да ме посети, старата мръсница, помисли си Енрико и се усмихна любезно.

— Фиама! Колко е хубаво, че ни идвате на гости — поздрави я той. — Какво да ви предложа?

Тя вървеше по новата алея и внимателно се оглеждаше. Страшно обичаше да зяпа чуждите къщи. Попиваше като гъба всеки интересен детайл и си съставяше представа за човека, който живееше в къщата. От няколко дни се канеше да дойде тук и да види как живее красивият полуиталианец, но не се сещаше за подходящ претекст, с който да обясни любопитството си. Тази сутрин случайността й дойде на помощ. Пощальонът от Амбра пристигна при кмета с телеграма в ръка, за да попита как да стигне до Каза Мерия. Досега Енрико и Карла винаги вземали пощата си направо от станцията.

Фиама буквално грабна телеграмата от ръката му и заяви, че хората, които живеят в Каза Мерия, са й приятели, затова щяла веднага да отиде там с колата и да им предаде телеграмата. Пощальонът кимна доволно и си замина обратно за Амбра, а Фиама бързо се запъти към спалнята, за да поднови грима си и да облече нещо подходящо за случая.

Фиама и Енрико седнаха под старата смокиня.

— Изглеждате фантастично — излъга Енрико и Фиама се зарадва неимоверно много. Този мъж й харесваше все повече.

Карла донесе сок от праскови и вода за разреждане.

— Прекрасно сте се устроили — отбеляза Фиама. — Просто не мога да повярвам как толкова бързо сте построили наново старата руина. Аз мога да преценя, защото отлично знам какво беше тук, когато в къщата живееха старата Жулиета и Алора.

— Алора ли? — учуди се Енрико. — Мисля, че не я познавам.

— Възможно е — засмя се Фиама, — но със сигурност сте я виждали. Невероятно мършава, изглежда доста по-млада, отколкото е в действителност, с бяла коса като слама и знае една-единствена дума: „Алора“.

Най-сетне Енрико разбра. Значи вещицата, която го наблюдаваше по време на строителството и която той заплаши с вилата, се казваше Алора. Сега, след като знаеше, че тя е живяла тук, разбираше защо го е гледала, докато работи.

— Тази есен времето е великолепно — продължи замечтано Фиама. — По-прекрасно от лятото. Човек би трябвало да прекарва всяка минута навън.

— Права сте, но ние имаме още много работа. Енрико е обещал да завърши строежа до зимата — намеси се в разговора Карла. Фиама й стана несимпатична от първия миг и тя не се опитваше да го скрие.

— О, така ли? — Фиама се усмихна сладко на Енрико. — Тук е толкова хубаво, че почти забравих за какво съм дошла. Заповядайте! Пощальонът от Амбра ми предаде телеграма за вас. Карла Роде — прочете бавно тя. — Това сте вие, нали?

— Да. — Карла взе телеграмата, отвори я и прочете двете кратки изречения. — От сестра ми е — обърна се тя с потъмняло лице към Енрико. — Баща ми е починал. Трябва да отида в Германия. — Стана и бавно се запъти към къщата.

Енрико преведе на Фиама какво е казала Карла.

— Божичко, какъв ужас! Много съжалявам! — Фиама стана, ядосана, че посещението й приключва така бързо и внезапно.

— Като дойдете следващия път, ще ви покажа къщата — предложи с усмивка Енрико. — Най-добре през пролетта, когато ще е напълно завършена.

Фиама кимна и се запъти към колата си. Ама че глупава история, повтаряше си тя, пропилях такъв хубав шанс! Сбогува се с Енрико сърдечно, почти свойски.

— Поздравете очарователната си приятелка — заключи многозначително тя и потегли.

Карла мълчеше и криеше лицето си. Бързо събра багажа си и излезе от стаята.

— Докога ще останеш там? — попита Енрико.

Карла вдигна рамене.

— Колкото е нужно. Мама има нужда от мен. Ще решим дали да остане да живее сама в къщата. Наистина не знам колко време ще се забавя. Но със сигурност няма да ме има три или четири седмици.

— Ще ти построя басейн — опита се да я ободри той. — Когато се върнеш, ще е готов и още през пролетта ще можеш да плуваш в него.

— По-добре е първо да завършиш къщата — отвърна сухо Карла. — За мен е по-важно да имам удобна баня и хубава кухня. Басейнът да остане за следващата година.

— Аз пък си мислех, че ще се зарадваш! — рече Енрико и изписа на лицето си обида.

— Радвам се, естествено.

— Добре тогава.

Дискусията приключи. Разбира се, че ще построи басейн. Няма да пропусне такъв благоприятен случай.

Карла успя да стигне навреме в Монтеварки и взе нощния влак, с който щеше да стигне до Мюнхен, без да се прекачва. Оттам щеше да вземе първия влак за Хамбург.

Енрико остана на перона и продължи да маха на Карла, докато влакът изчезна в далечината. Най-сетне отново беше сам.

Той обиколи двора няколко пъти, търсейки подходящо място за басейна. Проверяваше къде се намира слънцето, дали наблизо има дъб, чиято шума постоянно ще пада във водата, дали почвата е достатъчно твърда. Винаги съществуваше опасност басейн, построен на склон, да се хлъзне надолу след силни и продължителни дъждове или просто с течение на времето.

Най-сетне намери най-доброто място: не много далеч от къщата, равно и открито. Очерта правоъгълник и заби колчета. Тъкмо когато започна да опъва конопените въжета, чу приближаващи се гласове. Ако продължава така, ще променя плановете си, помисли си гневно Енрико. Каза Мерия е като гълъбарник. Всеки ден идват разни нахалници. Затова ли се беше отказал от Вале Короната?

Той се опря на лопатата и се вгледа внимателно в хората, които вървяха насреща му.