Сабине Тислер
Колекционер на деца (83)

82

— Съжалявам, че те нападаме така — заговори задъхано Елеоноре, когато пристигна в долината, следвана от Марайке, — но искам да ти представя госпожа Косвиг. Тя гостува при мен и пожела да се запознае с теб.

Точно сега ли? — запита се сърдито Ане. Елеоноре беше, както винаги, директна и не се церемонеше много. Ане за пореден път бе изчистила цялата къща и парцалът още беше в ръцете й. Трепереше от умора и беше изтощена до смърт.

Вчера следобед бе слязла в селото и се възползва от случая, за да прослуша гласовата си поща. Харалд бе оставил съобщение, че пристига в Италия. Точно в пет трябваше да го вземе от летището във Флоренция. Искаше да представи Вале Короната в най-добра светлина, затова се захвана да чисти.

Елеоноре изглеждаше така, сякаш само кофа ледена вода би могла да я спаси от колапс на кръвообращението, докато жената, която дискретно стоеше на заден план, оставяше впечатлението, че преходът от Ла Пекора до Вале Короната не я е напрегнал ни най-малко. Усмихваше се открито и явно не желаеше да се натрапва. Ане веднага изпита симпатия към нея.

Ане прегърна Елеоноре и подаде ръка на Марайке.

— Заповядайте, седнете. Ще донеса нещо за пиене.

Върна се с чаши, бутилки с газирана и негазирана вода и купичка лимонови резени, а Елеоноре тъкмо обясняваше особеностите на долината.

— Искате ли да ви разведа и да ви покажа имота? — попита вежливо Ане.

— С удоволствие ще разгледам.

Марайке остана възхитена от долината и беше любопитна да види повече.

Ане въведе гостенката си в къщата. Обиколиха всички стаи, излязоха и тръгнаха по течението на потока. Разгледаха басейна и водопада, стигнаха чак до паркинга. На връщане Ане вече знаеше, че Марайке е криминален комисар и почива в Ла Пекора с приятелката си и с двете им деца.

Със сигурност не идва при мен случайно, разбра веднага Ане. Най-вероятно я е изпратило небето. Тази жена ще ми помогне да намеря сина си. Ане имаше чувството, че е търкулнала камъче, което бързо набира скорост и се превръща в могъща лавина, която помита всичко по пътя си.

По молба на Марайке Ане разказа подробно за изчезването на Феликс преди десет години. Описа действията на полицията и срещата си с майката на едното от другите две изчезнали момчета. Призна, че е купила Вале Короната само за да тръгне по следите на сина си, не премълча и влизането в кухнята и открадването на снимката. Но не спомена Алора, която често идваше и хвърляше рози в басейна.

Марайке слушаше внимателно и не я прекъсна нито веднъж. Ане се взираше в ясносините очи на гостенката си и беше сигурна, че тя запомня всяка дума, казана от нея, съхранява я в паметта си и никога няма да я забрави. Въпреки че Марайке не реагираше, Ане се чувстваше напълно разбрана.

— Имам ли надежда? — попита тихо тя, след като свърши да разказва.

Марайке поклати глава.

— Съжалявам, но не вярвам. Няма надежда.

Ане кимна.

— И аз съм на път да повярвам в същото.

Тя стана, влезе в къщата и след малко се върна със снимката на Феликс и с карта, която разпростря пред Марайке и Елеоноре. Марайке си спомни, че и по телевизията бяха говорили за пространствената близост на изчезванията.

— Предполагам, че той живее тук — заговори решително тя. — Тук, сред вас. Сигурно е някой от любезните съседи, когото всички познават, но не са близки с него. Човек, който буди доверие и е надежден член на малката община. Познава добре областта и се движи свободно. На всеки няколко години излиза на лов. Наоколо има предостатъчно самотни къщи и не му е трудно да скрие тялото на сигурно място. Или даже да го унищожи. И понеже не са открити никакви следи, понеже няма заподозрени, никой не си помисля да разкопае имота си. Децата изчезват завинаги.

Елеоноре хвърли тържествуващ поглед към Ане. Чуй това! — казваха очите й. Тази жена може да ти помогне!

— Понякога си мисля, че ако Феликс беше изчезнал в Германия, убиецът отдавна щеше да е заловен и наказан. Но италианците не правят нищо! Не се замислят, не разследват, не търсят. Бездействат. През последните десет години нито веднъж не ми се обадиха от италианската полиция, нито ми писаха. Просто нищо не се случва и това ме подлудява!

Марайке кимна.

— Аз пък съм убедена, че разследването продължава, но не ви държат в течение. Вероятно тукашните колеги работят по друг начин. Онова, което ме притеснява, е, че убиецът подбира жертвите си напълно случайно. Почти съм сигурна, че те му се изпречват на пътя. Той не ги търси, те сами идват. Откъде да започне в такъв случай разследването? Откъде да започне търсенето, след като убиецът не оставя никакви следи? Вероятно полицията не познава дори местата, където са извършени престъпленията — ако децата наистина са убити. Щом няма местопрестъпление, няма и ДНК материал. — Марайке въздъхна примирено. — Много трудно се откриват убийци, които нямат връзка със своите жертви. В града е по-лесно, защото убиецът е принуден да остави трупа някъде. Няма как да се отърве от него. Тук е друго. Това затруднява разследването.

Марайке пое дълбоко въздух и кимна съчувствено на Ане.

— Боя се, че не мога да ви помогна. Отпуската ми скоро ще свърши.

— Да, да, разбира се. Не съм и очаквала.

— Как мислите — включи се в разговора Елеоноре, — дали пак ще се случи нещо? Дали ще изчезне още едно дете?

Марайке се замисли за момент.

— Да, смятам, че да. Разбира се, убиецът не си е купил вечен живот. Може да загине при пътна злополука, да получи инфаркт или да падне от дървото, докато бере маслини. Всичко това е възможно и слага край на серията от убийства. Но ако е още жив, той ще продължи да убива. Просто изчаква подходящия момент. Търпеливо чака съдбата да прати в ръцете му поредното момченце.

— Божичко! — простена Ане.

Елеоноре пиеше вече четвърта чаша вода с лимон и лицето й постепенно си възвръщаше нормалния цвят.

— Хората в областта би трябвало да са по-предпазливи. Да следят децата си, да не ги пускат сами в гората или край езерото. А ако пътят до училище минава през необитавано място, да ги карат с колата и да ги вземат от вратата на училището.

— Тук никой не се замисля, че убиецът е наблизо! Изчезналите деца отдавна са забравени, а никой не се е сетил за тригодишния ритъм.

— Това трябва да се промени, и то по най-бързия начин. Пресата да раздуха отново старите истории. Въпреки че… — Марайке размишляваше трескаво. — Има убийци, които буквално чакат да се появят съобщения за тях в пресата. За тях е удоволствие да нанесат своя удар точно когато всички говорят, че предстои ново убийство, и навсякъде цари страх. И когато отново не намерят трупа, убиецът се смее доволно и се чувства още по-велик и неуловим. Наслаждава се на могъществото си, защото е демонстрирал пред полицията, че тя е безсилна. И понеже това му харесва, ще продължи да убива — така ще докаже на целия свят, че е всемогъщ. Интервалите между убийствата ще се скъсяват. Убиецът ще изгуби чувство за мярка и ще се опияни от властта си — заключи Марайке и остави салфетката, която несъзнателно беше мачкала в ръцете си.

— Почти съм убедена, че си имаме работа точно с такъв тип. Много скоро ще се опияни от своята мания за величие. Защото никой не върви по следите му. Той живее в непосредствена близост до местопрестъпленията, но никой не го подозира. Това си е истинска сензация. Извършителят е убеден, че убийствата успяват само благодарение на изключителната му интелигентност. Смята се за по-умен от всички хора на света. — Марайке запали цигара и издуха дима право нагоре. — Да, наистина е по-добре да не включваме пресата. Колкото по-спокоен се чувства убиецът, толкова по-добре. Иначе ще реши, че трябва отново да покаже колко е гениален.

— Това звучи разумно — кимна Ане. — Но ме отчайва, защото означава, че не можем да направим нищо.

— Можем само да се надяваме, че той няма да продължи да убива. Или че следващия път ще допусне грешка. Може би все пак някой го наблюдава. Дано да е така.

Ане гледаше право пред себе си и очевидно мислеше за нещо. След малко Марайке попита:

— Ще позволите ли да използвам тоалетната?

— Разбира се. — Ане й показа вратата и Марайке изчезна в къщата.

— Тя е страхотна, нали? — попита гордо Елеоноре.

— Да. Би било прекрасно, ако се заеме със случая, но не е редно да разваляме отпуската й.

След малко Марайке се върна и зае отново мястото си край масата. Беше решила да им каже всичко.

— В Германия също разследвам сериен убиец на деца. Само че той е доста по-различен от тукашния. Немският убиец също предпочита малки момчета, горе-долу на същата възраст като италианските деца, но се е разпрострял по цялата територия на страната. Местопрестъпленията се намират на стотици километри едно от друго. Освен това не крие телата, а ги оставя специално подготвени за полицията. Изгражда цяла сцена и поставя трупа така, сякаш детето е още живо. Дава ни всевъзможни улики, буквално ни ги тика в ръцете, но все още не сме го разкрили. Първото убийство стана през хиляда деветстотин осемдесет и трета година. За мен е непоносимо да знам, че онзи тип все още се разхожда свободно и се надсмива на полицията, която не е в състояние да го залови.

— Никога не съм чувала за такъв убиец — пошепна Ане.

— Последното убийство е отпреди петнайсет години. След него онзи престана да убива — незнайно по каква причина. Дано вече не е между живите. Това би било най-доброто, но много ми се иска да съм сигурна. Имаме ДНК-то му, но това изобщо не ни помага. Той не е регистриран никъде, не е осъждан, не се е проявил с нищо. Това е необичайно за сексуалните убийци.

— През колко години е убивал в Германия?

— Също през три.

— Явно убийците обичат този интервал — отбеляза Елеоноре.

— Искате ли по чаша вино? — попита Ане.

— За мен не! — извика Елеоноре. — Иначе няма да се върна жива в Ла Пекора.

През следващия четвърт час говориха за италианския климат, за храната, за виното и за италианците. На тръгване Марайке помоли Ане да й даде снимка на Феликс — така, за всеки случай. Ане донесе снимка и обеща, че през следващата седмица ще мине да види дамите в Ла Пекора. Марайке я помоли да не казва на приятелката й Бетина за изчезналите в областта деца, защото била алергична към убийствата на деца и най-вече към случаите по време на отпуска в чужбина. Ако научи, че се занимавам с местните убийства по своя воля, без да ми е възложено служебно, ще ми откъсне главата — обясни с усмивка Марайке.

Ане обеща и ги изпрати чак до билото. Радваше се, че Марайке ще мисли върху изчезването на Феликс и другите деца, и се надяваше да стигнат до някоя, поне мъничка, следа.

Когато се върна вкъщи и видя часовника, Ане се ужаси. Почти три! Ако искаше да пристигне на летището в пет, трябваше да побърза. Събра кофите, парцалите и четките, раздигна масата, среса набързо косата си, заключи грижливо входната врата и хукна към паркинга, където я чакаше колата й.